— Това са глупости! Той направи сцена, а не аз. Само го помолих за информация, която би трябвало да ми даде преди час. Информация, която би помогнала за откриването на сина му. Не смяташ ли, че е малко странно да се дразни от това?

Мич остана неподвижен, опитвайки се да обуздае гнева си. Сведе поглед към Мегън.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — прошепна. — Да не се опитваш да ми кажеш, че Пол Киркууд е отвлякъл сина си?

— Не.

Тя издиша и отметна назад кичура коса от челото си. Контрол. Ако той можеше да се владее, то тя щеше да стори същото. Мегън отстъпи назад и се облегна на бюрото. Порови в куфарчето си и извади предписания й ерготамин, взе таблетка и я преглътна с пепси-кола, за да предотврати главоболието, което забиваше острите си нокти в челото й.

— Отидох днес сутринта, за да го информирам за следата, а той започна да ми крещи — обясни му тя. — Според мене той се държи твърде особено. Не ми каза, че някога е притежавал и продал пикап, който отговаря на описанието, а когато отново го потърсих, ми вдигна скандал. Това не ти ли се струва малко странно, шефе?

— Не разбираш на какво напрежение е подложен.

— А ти разбираш, така ли?

— Да — троснато отвърна Мич. Тонът му разкриваше много.

Той се наруга за грешката си и се извърна. Започна да крачи неспокойно из малкия кабинет.

За пръв път забеляза всичките дипломи и сертификати на Лио, които все още висяха по стените, както и грозната риба с пура в устата. Горкият Лио, нямаше близки, които да приберат вещите му. Зловонието от евтините му пури все още се усещаше във въздуха въпреки сладникавия аромат на освежителя. На бюрото стоеше единственият знак, който подсказваше присъствието на Мегън в кабинета — блестяща месингова табела с името й.

Тя го наблюдаваше внимателно. Макар да знаеше какъв ще бъде отговорът му, младата жена попита:

— Ще бъдеш ли така добър да ме информираш?

— Сега не става дума за мен — отсечено отвърна той.

— Така ли? — Мегън се приближи до него. Застанаха един срещу друг като за дуел. Гордост, гняв и нещо като паника се надигна в гърдите му. Искаше да я отблъсне от пътя си, далеч от тъмната територия на своето минало.

— Стъпила си на тънък лед, О’Мали — изрече съвсем тихо той. — Предлагам ти да се оттеглиш.

— Не и ако това, което се случи тук, изразява чувствата ти към Пол Киркууд — изрече Мегън, упорито правейки още една крачка по пословичния тънък лед. Знаеше, че ако се пропука, тя ще пропадне във водовъртежа на гнева, който кипеше под повърхността. — Ако е така, то по-добре ще е да поговорим за това. В разследването не бива да се намесват чувствата ни, и ти го знаеш много добре.

Разследването не бе място и за емоциите, които я вълнуваха. Опитваше се да преодолее железния му контрол. Искаше той да й се довери — не заради случая, а защото се стремеше да се доближи до него. Това беше опасна стъпка. Опасна и съблазнителна.

Напрежението нарастваше. Тогава той рязко се извърна и възвърна самоконтрола си. Откри, че гледа снимката на Лио от годишното барбекю на офицерите от мирния корпус на окръг Парк.

Животът със сигурност беше много по-лесен с Лио. Той беше старомодно ченге, не се интересуваше от новите теории на криминологията или психологията. Мич никога не се бе карал с него. Не искаше да отключи вратата за старата болка, не желаеше да разкрива своята уязвимост, особено тук, на работното си място. Трябваше да пази чувствата си добре затворени в малката кутия в гърдите си.

— Виж — започна. — Смятам, че можеше да бъдеш по-дипломатична, това е всичко. Ако искаш да разбереш повече за пикапа на Пол, добре. Направи го чрез транспортната полиция.

— Вече се свързах с тях. Обещаха да проверят — отвърна Мегън. — Или по-скоро се опитват. Компютърът им не работи. Исках само да ми обясни — призна тя. — Осъзнавам, че хората реагират различно, когато са в стрес, но… но добих впечатлението, че той не желае да говори с мен — или да ме погледне в очите. Имам чувството, че крие нещо, а аз трябва да разбера какво.

— Може би няма нищо общо с Джош — с раздразнение изрече Мич. — Може би не харесва жените ченгета. Може би се чувства виновен, защото не се е погрижил за Джош онази вечер. Вина, която го раздира отвътре. Може би изглеждаш като момичето, което му е отказало да отиде с него на абитуриентския бал.

— Къде е бил той онази вечер? — настоя Мегън. — Защо не е бил там?

— Работил е.

— Хана му се е обадила няколко пъти, а той не е отговорил.

— Работил е в залата за конференции.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И се връща в кабинета си, без да чуе съобщенията, записани на секретаря? Кой постъпва така? И докато сме още на тази тема, кой може да го потвърди?

— Не зная — призна Мич. — Въпросът ти е уместен, но всъщност трябва да го задам.

— Защото ти си шефът? — попита дяволито Мегън.

Той стисна зъби.

— Казах ти да не клатиш лодката ми, О’Мали — тихо изрече. — Това е моят град и разследването също е мое. Ще го направя както кажа аз. Ясно ли е?

— А от мен се очаква да стоя отстрани като послушно кученце?

— Ти го каза, не аз. Това разследване дава достатъчно храна на пресата. Няма нужда Пол да привлича вниманието им.

— Съгласна съм. Аз също не се нуждая от интереса им — сухо изрече тя. — Де Палма вече е оставил три съобщения да му се обадя, за да ме сдъвче заради статията в „Стар Трибюн“.

— И ти си ги пренебрегнала? — подигра й се той. — Кой би посмял да го стори?

Мегън присви очи.

— Той не ми се обажда, за да ми каже, че детето ми е изчезнало, а за да забие зъби във врата ми като плъх — нещо, което бих искала някой да направи с Хенри Форстър.

— Може да го организираме като събитие за медията — предложи Натали, влизайки в кабинета. — Предложението ти ми харесва. Можем да добавим Пейджи Прайс и нейния „вътрешен информатор“ в списъка. Някой й е дал достъп до бележките.

— Не — каза Мич.

— ТВ7 току-що направи репортаж на живо от стъпалата пред съда. Пейджи Прайс прочете пред света бележките, които ти намери. Каза, че те са напечатани на лазерен принтер и били на обикновена хартия.

— По дяволите! — Мич потърка лицето си с ръка. Замисли се как ще се почувства Хана, а също и за гнева на Пол. Представи си как всеки луд в щата започва да печата на лазерен принтер. Беше готов да стисне Пейджи Прайс за гушата.

— Мили Боже! — изръмжа побеснял. Обърна се към Натали. — Обади се на Хана и й кажи, че ще отида при нея. Обади се по радиостанцията на Стайгър. Съобщи му, че имам нужда от Пол, да го намери веднага и с възможно най-малко шум.

Той издаваше заповеди като генерал, мъж, който е свикнал да заповядва и да му се подчиняват безпрекословно. Шеф, помисли си Мегън.

Натали кимна и започна да подрежда бележките, които носеше.

— Както знаеш, професор Прийст и студентите му се нанасят в празния склад до стаята на командния пост. Изглежда, всички доброволци ще се преместят там. Те са твърде много, за да имат място за работа в предишното помещение.

— Иди да видиш как са се настанили — заповяда тя на Мегън точно когато телефонът й иззвъня.

Младата жена се намръщи, когато Мич напусна стаята.

— Кучи син — измърмори.

Включи се телефонният секретар и Брус де Палма изръмжа заповедта си Мегън да се обади незабавно. Тя примигна и взе якето си.

10:02 часа, 3,1°С

— Със скенера ще постигнем висококачествено изображение на Джош, което може да бъде изпратено по електронен път до компютри из цялата страна и да бъде разпечатано на повече листовки — обясняваше Кристофър Прийст, повишавайки глас.

Студентът, седнал на компютъра, бе един от петимата облечени в пухени якета и шапки. Той пишеше на клавиатурата. Мегън наблюдаваше как на цветния монитор се появи изображението на Джош: слънчевата усмивка, къдравата буйна коса, скаутската униформа. Всеки път, когато видеше тази снимка, сякаш юмрук се забиваше в слънчевия й сплит. Изглеждаше толкова щастлив. Животът беше пред него.

Ако го откриеха. Бързо. Усети как часовникът й отброява секундите, но потисна желанието си да го погледне.

Отклони поглед от монитора и се огледа наоколо. Маси и столове бяха разположени навсякъде. Доброволците заемаха местата си веднага щом краката на масите докоснеха пода.

Те бяха с различни професии, от различни краища на щата. Бяха предимно жени. Вече бяха облепили големите предни прозорци на склада с яркожълти листовки и постери, нарисувани от съучениците на Джош, призовавайки го да се върне у дома. На витрините на почти всички магазини в града бяха залепени същите листовки и постери.

— Можем да влезем във връзка с Националния център за изчезнали деца и този в Минесота — продължи професорът. Той бе облечен в черна шуба, която явно му беше голяма. — Можем да се свържем с няколко мрежи за изчезнали деца и фондации. Учудващо е колко много са те. Може би трябва да използвам думата „трагично много“. Изглежда, за всяко изчезнало дете се сформира фондация с неговото име.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да основаваме фондация „Джош Киркууд“ — промърмори Мегън.

— Да, да се надяваме — изрече той и въздъхна. Откъсна очи от монитора и примигна към нея зад очилата си. — Да ви предложа чаша кафе, агент О’Мали? Топъл чай, сайдер?

— Сайдер, ако обичате.

Тя го последва до дългата маса в края на стаята, където бе наредена храната и с благодарност прие чаша горещ сайдер. Огледа стаята, пълна с доброволци, хора, които отделяха от времето си, бяха вложили таланта, сърцето и парите си, за да върнат Джош у дома. Беше създаден фонд за награда, а дарения продължаваха да идват от целия Среден Запад, от отделни хора, граждански организации и компании. Вече бяха събрали петдесет хиляди долара.

На една от масите доброволците лепяха пощенски марки на листовки с последната информация с наградния фонд. На друга маса надписваха пощенски пликове, а на трета сортираха пакети по пощенските кодове и ги слагаха в торби, за да ги отнесат в пощата. Писмата щяха да отидат до всички представители на изпълнителната власт, граждански организации, компании, училища и щяха да бъдат разпространени и поставени по витрините, на дъските за информация, залепени по уличните лампи и поставени под чистачките на колите из цялата страна.

Мегън знаеше много добре, че усилията им могат да бъдат напразни. Хората се надяваха и се молеха за Джош, но съдбата му бе в ръцете на извратен човек и откриването му щеше да бъде странстване из лабиринт със завързани очи. Все пак беше хубаво, че хората се вълнуваха за съдбата на момчето.

— Като гледам как хората работят сплотено, вярата ми в тях се възвръща — призна тя.

Прийст също ги наблюдаваше, но лицето му не беше така оживено, както когато обясняваше как работи компютърът.

— Дийр Лейк е хубав град, пълен с добри хора. Всеки познава и обича Хана. Тя дава толкова много на обществото.

— Ами Пол? Него също ли го познават и обичат?

Той сви рамене.

— Всеки ходи на лекар, но малцина търсят услугите на счетоводител. Пол не е пред погледа на хората. Но, от друга страна, предполагам, че мнозина не са толкова забележителни в сравнение с Хана.

Сега Пол бе пред очите на хората, помисли си Мегън, без да обръща внимание на лекото зачервяване на бузите на професора, когато спомена за Хана. Пол показваше лицето си пред камерите всеки път, когато имаше такъв шанс, докато Хана бе осъдена на домашен арест.

— Смятам, че хората се сплотяват по такъв начин, за да се защитят.

Мегън отпиваше от сайдера и гледаше в мъжа, който се бе присъединил към тях. Беше висок колкото професора, слаб. Дотук свършваха приликите между тях. Косата на новодошлия беше руса и модерно подстригана. Лицето му беше привлекателно. Имаше тъмни, замечтани очи. Носеше сив вълнен панталон и очевидно скъпо тъмносиньо палто върху тъмен пуловер.

— Инстинктът на стадната реакция — каза той. — Силата и безопасността, която се крие в числеността. Сплотени заедно, за да се преборят с хищника.

— Да не сте експерт по тези въпроси? — запита го младата жена.

— Не мога да твърдя, че имам голям опит в този вид ситуации, но психологията е моя специалност. Приятно ми е да се запознаем, доктор Гарет Райт — представи се той и й подаде ръка. — Преподавам в „Харис“.

— Мегън О’Мали от Бюрото по престъпността.

— Бих казал, че е удоволствие за мен, но в момента изглежда неподходящо — каза той, пъхайки ръце в джобовете на палтото си.

— Дошли сте да помогнете ли, докторе? Можем да използваме някои от идеите ви за ума на човека, който отвлече Джош.

Райт се намръщи.

— Всъщност дойдох да помоля Крис за ключовете на шкафовете с архива. Имаме студенти, които работят по общ проект — каза, обръщайки се към Прийст. — Би трябвало да взема ключа от кабинета ти, ако ще ходиш при Густавус Адолфус утре.

Прийст бръкна в джоба си и извади ключодържател, от който извади един ключ.

— Бих искал да помогна с нещо — каза Райт на Мегън. — Хана и Пол са ми съседи. Съжалявам, че трябва да преживеят всичко това. Съпругата ми отиде да помогне на Хана. Предполагам, че тя е официалният представител на нашата къща. — Поклати глава. — Изучавал съм социална девиация, но нямам научна степен по криминология. Областта, в която съм експерт, е изучаване и възприемане. Предполагам, че е за предпочитане да предположим, че си имате работа с единак социопат. Ако това, което казват за бележките, е истина, то вероятно трябва да търсите човек с делузия — някого с мания за величие или мания към религията.

— Разпространяват се най-различни слухове за тези бележки — подхвърли Прийст, подавайки два малки ключа. Якето му се бе надигнало до ушите му. Той го дръпна надолу и отпи от чашата си. — Много от доброволците са видели Пейджи Прайс по телевизията.

— Не е моя работа да предполагам — каза Мегън. Би дала последния си долар да може да пипне репортерката и вътрешния й осведомител. — Трябва да работя с факти.

— Без интуиция? — попита Райт.

Тя го изгледа студено и вдигна вежди.

— Тази забележка към пола ми ли е отправена, доктор Райт?

— Ни най-малко — отвърна Прийст вместо колегата си. — Всички полицейски офицери твърдят, че са прагматични. Чел съм много за „вътрешното чувство“. Какво ще е това, ако не интуиция?

— Интересувате ли се от работата на полицията?

— От професионална гледна точка. След като повечето агенции боравят с компютри, нараства нуждата от по-добър софтуер. Когато не преподавам, аз се занимавам с програмиране. За разработването на нови пазари се плаща добре. Всъщност ще използваме някои от моите програми тук, за да сортираме информацията.

— Разбирам.

— Е, какви са вашите „вътрешни чувства“ за този случай? — попита Райт. — Чух всякакви теории за престъпника — от радикален фундаменталист до сатанински култ. Вие трябва да имате изградено мнение.

— Разбира се. — Тя изпи последните капки от сайдера и остави чашата. Усмихна им се. — Но не бих ги изказала публично. Това е нещо, което би трябвало да знаете за ченгетата, професоре — ние сме доста предпазливи. — После добави: — Благодаря, че ми показахте компютрите. Ако се нуждаете от нещо, моля ви обърнете се към Джим Гейст. Благодаря, че ми отделихте от времето си, както и от това на вашите студенти.

— Това е най-малкото, което можем да направим — скромно отвърна Прийст.

Оглеждайки се предпазливо за репортери, Мегън седна зад волана на лумината си и запали мотора. Мич бе отишъл да заглади положението след разкриването на съдържанието на бележките. Агентите на Бюрото, които работеха по случая, проверяваха пикапите. Издирването в околностите продължаваше, но тя нямаше какво да прави там.

Оставаше списъкът на дейностите на Джош. Дейности, които го свързваха с възрастни хора: от скаутската организация до лятната футболна програма и службата му в църквата „Сейнт Елисиус“. Докато четеше списъка, тя се чудеше коя от тези типично момчешки дейности може да е помогнала той да привлече вниманието на някого, който би го наранил. Всичките, установи със съжаление тя. Твърде много деца бяха пострадали от свещеници, треньори, водачи в скаутски организации и учители. Тези професии привличаха както хора, които обичат децата, така и психопати. Нямаше начин да се открият лошите. Педофилите рядко приличаха на чудовища.

На кого можеше да се довери? Спомни си, че я учеха да се доверява и подчинява на същите хора от списъка — нейните учители, свещеника, „мили“ хора, „добри“ хора. Но как човек би могъл да ги различи? На какво учеха децата днес? Изглежда, не бе останал никой, към когото да изпитват пълно доверие. Не, дори в Дийр Лейк, където всеки познава останалите и никой не заключваше вратите си през нощта.

Невежеството не е невинност, а Грях.

Някой, който познава общността, помисли си тя. Или някой, тръгнал към Мексико, просто се наслаждава на мисълта да ги побърка.

Изпитвам лека тъга, родена от малък Грях.

Грях. Морал. Религия. Похитителят би могъл да е всякакъв — от радикален фундаменталист до последовател на сатанински култ. Или може би католически свещеник на име Том Маккой.

11:18 часа, 3,4°С

„Сейнт Елисиус“ бе бастион на римския католицизъм в град населен с лютеранци. Поради тази причина изглеждаше съвсем нормално църквата, която приличаше на мини катедрала от варовик, с остър връх и стъклопис, обрисуващ агонията и триумфа на Христос, да е разположена край езерото, сякаш норвежците са сметнали, че е по-добре папистите да не им се набиват на очи.

Мегън изкачи стъпалата. Спомени от детството нахлуха в главата й, неканени чувства, от които й се изпотиха дланите. Двамата с Мик посещаваха енорийското училище. Само за да не се грижи за малката си сестра, както и от любов към атлетиката, след часовете в училище Мик непрекъснато спортуваше. И Мегън бе оставена на грижите на Франсис Клей, безрадостна, безлична жена, която чистеше църквата. Беше прекарала безброй часове в „Сейнт Пат“, докато Франсис бършеше праха от статуите на Света Богородица.

Няколко възрастни жени шепнеха молитви, когато Мегън влезе в църквата. Стените бяха боядисани в синьо и украсени със сложни шаблони и гарнитури в златно, бяло и розово. Пламъчетата на свещите хвърляха светлина по стените.

На олтара висок слаб мъж, облечен в черно, се движеше наоколо, подреждайки покривки и канделабри. Мегън спря поглед върху него и тръгна по главната пътека. Едва устояваше на силното си желание да коленичи. Не бе намерила нито убежище, нито утеха в църквата като дете, така че като възрастна посещаваше църквата единствено за Коледа и Великден — за всеки случай.

Свещеникът стоеше неподвижен, погледът му бе тъмен и сериозен като облеклото му. Предположи, че наближава шейсетте. Рядката му кестенява коса беше прошарена на слепоочията. Стоеше с опрени на масата ръце, без да се усмихва. Лицето му бе толкова слабо, сякаш страдаше от анорексия. Косата й настръхна и тя изрече кратка молитва за енориашите на „Сейнт Елисиус“, че имат смелостта да виждат този сериозен мъж всяка неделя. Той изглеждаше от типа, който смята, че самобичуването е приемливо наказание за неуважение към църквата.

Тя му показа картата си.

— Агент О’Мали от Бюрото по престъпността. Бих искала да поговоря с вас за Джош Киркууд, отче.

Мъжът намръщено я изгледа.

— Полицията вече идва тука.

— Проверявам предишните разпити — отвърна Мегън. — Разбрах, че наскоро Джош е започнал да служи като послушник тук, в „Сейнт Елисиус“. Опитваме се да установим дали е имало промяна в държанието му напоследък, или да е споменал, че се е страхувал от някого.

— „Пуснете малките деца при мен и не ги възпирайте, защото тяхно е царството небесно.“ — Свещеникът изрече думите с драматичен глас, който накара молещите се жени да се запънат по средата на „Слава тебе…“. — Ние се молим за Джош — каза, снижавайки гласа си. — Не си спомням да сте били тук снощи на службата. — Очите му леко се присвиха.

Мегън прехапа устни, за да не помоли за прошка. Четиристотин души се бяха събрали в църквата за службата. Не можеше да си представи, че той е запомнил всички лица.

— Не, не бях сред молещите се. Бях сред полицаите навън в студа, по издирването.

— Съдбата му е в ръцете на Бога. Трябва да имаме вяра, че Бог ще го върне у дома.

— Аз съм ченге от десет години, отче. Вярвам в Бог, но мога и да забравя за него.

Той отстъпи назад, изглеждаше ужасен, сякаш главата й току-що се бе отделила от раменете й. Мегън очакваше да насочи към нея костелив пръст и да изкрещи:

— Еретичка.

Той пое дълбоко дъх. Молещите се жени занемяха и се втренчиха в тях.

Веселата механична музика на Гейм Бой наруши създалото се напрежение. Главите се извърнаха в посока на светилището, откъдето се показа привлекателен мъж, който беше свел глава над електронната игра. Носеше пуловер на университета „Нотр Дам“. Кафявите му кадифени панталони бяха измачкани и беше обут в каубойски ботуши. Играта завърши и той сви юмрук и прошепна:

— Да! Дванадесет на петдесет и едно!

Мегън си помисли, че вероятно пълната тишина го накара да вдигне глава. Той погледна към хората, примигна зад очилата, изчерви се и изключи играта.

— Прекъснах ли нещо? — прошепна, обърканият му поглед се спря на Мегън.

— Агент О’Мали от Бюро по престъпността — изрече тя механично. — Искам да поговоря за малко с отец Маккой.

— О? Добре, аз съм отец Маккой.

— Но… — Мегън хвърли поглед към слабия мъж.

Маккой се намръщи.

— Албърт, благодаря, че си приел госпожица О’Мали в мое отсъствие. — Внимателно я хвана заръка и я отведе там, откъдето беше дошъл.

— Албърт е много набожен — прошепна й. — Всъщност с удоволствие би ви казал, че е по-квалифициран за моята работа от мен.

— Не смятам, че би ми казал нещо — призна Мегън. — Май се канеше да ме поръси със светена вода, за да види дали няма да изгоря.

Той й предложи да седне и затвори вратата на кабинета си.

— В друго време Албърт Флетчър би бил наречен фанатик. Но сега, поради недостиг на свещеници ние го наричаме дякон.

— Той наред ли е? — попита тя, сочейки към слепоочието си.

— О, да. Има магистърска степен от Северозападния университет. Албърт е много интелигентен мъж. — Отец Том седна в креслото зад бюрото си и започна да се клати напред-назад. — Всъщност той не беше част от общността ни. Загуби жена си преди три години от някакво заболяване на стомаха. След като почина, той се посвети на църквата.

— Вманиачаване?

Маккой вдигна рамене и я изгледа.

— Как бих могъл да прокарам черта между набожност и вманиачаване. Албърт работи добре, поддържа къщата и двора си, включва се в дейността на различни граждански организации. Има свой живот: просто е избрал да прекарва по-голямата част от него тук.

Той остави играта си на бюрото и я изгледа свенливо.

— Това ме крепи, когато нещата станат непоносими. — Усмивката му угасна. — Нещата не вървят на добре тези дни.

— Джош Киркууд.

Мъжът поклати глава:

— Толкова ми е мъчно за него. И за Хана… Опитва се да намери някаква логика в това, но няма обяснение защо се случват подобни неща.

— Мислех си, че имате отговор за всичко.

— Аз ли? Не. Неведоми са пътищата Божии, аз съм само овчар, който пази стадото и го води в правилната посока.

— Някой се е отклонил от нея.

— И вие смятате, че е някой от „Сейнт Елисиус“?

— Не е задължително. Разговарям с всички, които редовно са се срещали с Джош, търся информация, която може да ни помогне. Нещо, което момчето може да е казало, промяна в поведението, всичко. Хана ми каза, че е започнал да служи като послушник.

Сините очи на Маккой я изгледаха тъжно.

— Послушникът и свещеникът, за това ли става дума, агент О’Мали? — Той бавно поклати глава. — Винаги съм се удивлявал, когато стереотипът се прилага към всички.

— Просто си върша работата — спокойно отвърна Мегън. — Не е моя работа да правя заключения, но трябва да събера колкото мога повече доказателства и да преследвам всички възможни следи. Съжалявам, ако това ви кара да се чувствате обиден, но това е положението. Ще разговарям също с учителите, треньора и ръководителя на скаутската организация. Вие не сте заподозрян.

— Така ли? Обзалагам се, че мога да намеря доста хора в този град, които вече са решили точно обратното. — Той се изправи и започна да крачи наоколо с ръце в джобовете. — Не мога да ги виня. Искам да кажа, че вестниците са пълни с такива неща, нали? Този свещеник, онзи свещеник, кардинал. Плачевно е. А църквата се прави, че не знае нищо, че всичко е наред, продължавайки с традицията на корупция, която ни вади душата още от времето на Свети Петър.

— Позволено ли ви е да говорите подобни неща? — попита тя, удивена от откровеността му.

Той й се усмихна.

— Аз съм радикал. Попитайте Албърт Флетчър. Той говори с епископа за мен.

Изглеждаше много доволен, че е обект на спор. Мегън също се усмихна. Том Маккой й харесваше. Беше млад, енергичен и не се страхуваше да изрече онова, което мисли — съвсем различен от свещениците, с които бе израснала, и от Албърт Флетчър. Учуди се защо толкова очарователен и привлекателен мъж като Маккой е станал свещеник.

Той сякаш прочете мисълта й.

— Това е призвание — каза, сядайки отново на креслото си, — а не утешителна награда за хора, които не могат да вършат нищо друго.

— Но понякога на тази професия се посвещават неподходящи хора — възрази Мегън, връщайки се към темата, която беше подхванала.

Момчешкото лице на отец Том стана сериозно.

— Тези хора чуват други гласове.

— Гласът на дявола?

— Напълно вярвам в съществуването му. Вие също вярвате в него, нали, агент О’Мали?

Тя не отговори веднага. Остана да седи неподвижна, размишлявайки за ирландско католическото си възпитание. Въпреки, че вече бе пораснала, отговорът й беше същият. Беше видяла твърде много по улиците, за да вярва в нещо друго.

— Да, така е — тихо изрече. — Що се отнася до мен, похитителите на деца са самото зло. Така че има ли нещо, което можете да ми кажете, за да ми помогнете да заловим кучия син.

Той не трепна от думите й.

— Не. Иска ми се да можех. Организираме бдение всяка вечер. Прекарвам голяма част от времето си да разглеждам хората в църквата, опитвам се да забележа някого, който не е на мястото си, надявам се този някой да дойде да види какво е причинил на общността. Смятам, че ще видя знак, нали разбирате — блестящи червени очи, 666, изписано на челото му — но предполагам, че това го има само по филмите.

— Какво можете да ми кажете за Джош? Да сте забелязали промяна в поведението му?

— Ами… Напоследък беше по-тих. Смятам, че Хана и Пол имат проблеми. Не че някой от тях ми го е казал. Джош е много чувствително дете. Децата усещат много повече неща, отколкото възрастните осъзнават. Но не съм го забелязал открито. Той изпълняваше задълженията си на служител много сериозно.

— Вие ли обучавате момчетата?

— Сега имаме и момичета. Такива са усилията на църквата в сегашната епоха на равноправие. Разбира се, никога няма да има жени свещеници, но… — Той замълча, за да не изрече друга радикална истина, като се усмихваше невинно на Мегън. Намести очилата си. — Както и да е, да отговоря на въпроса ви. Двамата с Албърт работим с децата. Той им преподава законите, после аз разговарям с тях и им обяснявам, че дори да нарушат някой от тях понякога, не е толкова страшно.

Мегън се усмихна на шегата му, но мислеше за Албърт Флетчър — религиозния фанатик, мъжа, който цитира Библията в отговор на въпросите й. Питаше се дали той би могъл да цитира Робърт Браунинг: „Невежеството не е невинност, а Грях.“

— Знаете ли каква кола кара господин Флетчър?

— Кафява тойота комби. Албърт не е заподозрян, нали? — сухо попита свещеникът.

Мегън се надигна от стола си.

— Засега никой не е заподозрян. Ами вие? Каква кола имате?

— Червен форд камион с двойна предавка. — Той се усмихна и сви рамене. — Човек трябва да поддържа имиджа си.

Тя също се усмихна. Ако като дете имаше такива свещеници като Том Маккой, когато растеше, може би щеше да обърне по-голямо внимание на църквата, вместо да прекарва времето си, драскайки на гърба на требника си.

— Отец Том, може ли да поговорим?

Мегън се извърна към вратата, щом чу гласа на Мич. Той влезе в кабинета с разтворено яке, косата му бе разрошена. Фактът, че го бе изпреварила, го подразни.

— О, агент О’Мали — пошегува се, — разпъвате на кръст местния свещенослужител, така ли?

— Просто помолих отец Том да ми помогне да се помоля за търпение в арогантния териториализъм.

Мич изръмжа и се обърна към свещеника. Той играеше голф с Том Маккой, когато времето беше хубаво, и го харесваше. Из града се носеха слухове, че отецът имал неприятности с епархията заради либералните си разбирания, клюки, които отец Том отминаваше с безразличие. Мич го уважаваше за това.

Том Маккой срещна погледа му.

— Ти също ли мислиш, че не съм заподозрян?

— Нали агент О’Мали не те е накарала да повярваш в обратното?

— Двамата с отец Том разговаряхме за обикновени неща — хладнокръвно изрече Мегън. — И за това ли ми е необходимо разрешение, Куджо?

— Обсъдихте ли бележките?

— Не.

— Какви бележки? — попита отец Том. — Има ли някакво съобщение за откуп?

— Ще ми се да беше така — отвърна Мич. — Открихме две бележки — една в сака на Джош, а другата в тетрадката му. И двете се отнасят до греха.

— И естествено сте си помислили за църквата — заключи свещеникът.

— Търся имената на всеки от енорията, който е психически неуравновесен, фанатик — особено някой, който има връзка със семейство Киркууд.

— Единственият ни фанатик е Албърт, но той не би извършил престъпление, което да не може да изповяда — заяви отец Том. — И той преподаваше в класа на Джош същата вечер, ако му е необходимо алиби. Психически неуравновесен — имаме неколцина, но те са хора с проблеми, а не психологически чудовища. Не мога да се сетя за никого, който да мрази Хана и Пол.

Мич положи всички усилия да не покаже разочарованието си. Подобни случаи никога не минаваха гладко. Не можеше да си позволи да приема тежко всеки провал; и без това щяха да са много. Издирването не даваше резултат. Хана и Пол бяха отчаяни след показването на бележките по телевизията. Интервютата с персонала на училището не доведоха доникъде. В отдела му имаше човек, който издаваше информация на пресата. Всички мъже работеха извънредно, а Мегън О’Мали накърняваше авторитета му. Това разяждаше ключалката на гнева му като ненаситен вирус.

— Вече говорихме за обучението на Джош като послушник — поясни Мегън. — Още една задънена улица.

— Тогава да не ви задържаме, отче — каза Мич. — Обадете ми се, ако се сетите за нещо.

— Ще го сторя — обеща отец Том с тъжно изражение. — А междувременно ще се молим усилено.

Мегън излезе преди Мич навън и заслиза по стълбите. Тротоарът бе добре изчистен, а снегът бе натрупан между булеварда и паркинга, издигайки се като миниатюрна верига от планини, през които имаше проходи на всеки десет метра. Тя се насочи към един от тях, който беше най-близо до колата й.

— Да не си очаквал да седя в кабинета си и да си пиля ноктите цял ден? — попита тя, без да се обръща. — Това също не би ме направило като Лио, нали?

Спря се на тротоара.

— Чакай да помисля. Какво би сторил Лио? Зная — възкликна тя. — Ще отидем в „Блу Гус Салуун“ и ще изпием по няколко бири. Сетне ще поседим, ще се оригваме и ще проклинаме липсата на следи.

— Хей — извика той. — Лио беше добро ченге. Не си го изкарвай на него. Никога не съм казвал, че не си вършиш работата.

Тръгна към колата си, без да изчака отговора й. Мегън се втурна след него.

— Не, каза да не върша нищо, преди да съм те попитала. Така че искам да попитам къде да отида сега.

Смехът му изплющя в студения въздух като изстрел.

— Търсиш си го, О’Мали.

— Повтарят ми го от години.

— Ще се вслушаш ли в подобен съвет?

— Съмнявам се — отвърна Мегън и тръгна към паркинга. Потърси ключовете си в джоба на шубата си, докато Мич се отдалечаваше към своята кола. — Е, къде отиваш?

— О, смятах да се отбия в клуба на мъжемразките, а после да поиграя боулинг с момчетата от „Муус Лодж“. — Той отключи вратата си. — Ние мъжете сме такива, нали знаеш?

Мегън вирна брадичка.

— Отивам да търся следи от онова животно, което отвлече Джош — каза той. — А ти, агент. О’Мали, се махни от пътя ми.

Към следващата част или към съдържанието

Тами Хоуг Всеки страх, всеки грях (15)

Метаданни

Данни

Всеки страх, всеки грях

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 14

Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (15)