Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (14)

Глава 13

„Отбелязано в дневника

Ден втори

Наоколо въртяха се те. Ще намерят ли Джош?

Ние не мислим така.“

 

Ден трети

5:51 часа, 1°С

Мегън се успа. Беше в плен на тъмни, чувствени сънища с Харисън Форд. Когато отвори очи, все още беше под въздействието на съня — забранени нужди и страсти, чувство на удоволствие, вина и удовлетворение, вкусът на целувката на Мич Холт, усещането на ръцете му върху тялото й, на устните му върху гърдите й.

Загледа се в тавана. Сивата утринна светлина прозираше през пердетата, хвърляйки призрачни сиви сенки като в сънищата. Тя лежеше под пухения юрган, сърцето й биеше равномерно, силно, тялото й беше топло. Ганън се беше свил на любимото си място зад коленете й. Фрайдей беше в кухнята, очаквайки закуската.

Умът на Мегън бродеше в забранени територии, докато се чудеше дали Мич може да е сънувал тяхната целувка, дали изпитва същото знойно чувство.

Не беше разумно да си задава подобни въпроси. Той беше просто едно ченге, някого, с когото работеше. Въпреки това, имаше чувството, че нищо не е толкова обикновено около Мич. Зад фасадата се криеха сложни чувства от гняв, нужда и болка. Беше ги забелязала в очите му, беше ги опитала в целувките му, а тайните му я привличаха. Би могла да устои на сексапила, но на тайните… Обичаше да разрешава мистерии.

Съществуваха още тайни за разкриване. Тази мисъл я накара да скочи от леглото и да отиде под душа, опитвайки се да се разсъни. Главата й тежеше. Очите й пареха. Пет часа сън за последните две денонощия не бяха достатъчни. Можеше да спи цял ден, но докато следствието не завършеше, подобен лукс й беше забранен.

Фрайдей скочи на старата мивка и подаде глава през найлоновите пердета. Изразът му беше недоволен, жълтите му очи гледаха сърдито към Мегън, докато мустаците му помръдваха раздразнено от водните капки, които падаха по него. Той недоволно измяука и забърса мустаците си с лапа.

— Да, да, искаш си закуската. Винаги трябва да се съобразявам с тебе. А какво ще кажеш за моите желания?

Когато скочи от мивката, той издаде звук, който показваше, че изобщо не се интересува от нейните нужди. „Типичен мъжкар“ — помисли си Мегън.

След като нахрани котките, тя закуси с английски сладкиш. Докато седеше на масата, тя се взираше с невиждащ поглед.

Подреждаше задачите си, обмисляше дадена информация, като се опитваше да извлече нещо полезно от нея. Изявлението на Хелън Блек се въртеше в ума й като на видеолента и тя се напрегна да открие нещо в него, да чуе нещо, което да доведе до някаква идея. Не бе намерила нищо в докладите, които бе прочела вечерта. Накрая бе заспала, без да успее да прегледа всичките доклади.

Облиза ягодовия конфитюр от пръстите си, грабна мобифона и набра номера на командния пост.

— Агент Гейст. С какво мога да ви помогна?

— Джим, Мегън е. Има ли нещо ново?

— Още не, но информацията за пикапа се разпространява. Предполагам, че телефоните ще запушат от обаждания след около час. Всеки трети човек в щата вероятно познава някого с подобно возило.

— Нещо друго?

— Имаме няколко несполучливи опита за отвличане на деца в окръг Анока с кафяв пикап, осъден педофил в Нова Прага, който кара жълт пикап…

— Струва си да проверите. Обади ли се на шерифа в Нова Прага?

— Още не е дошъл на работа, но ще ни се обади, щом пристигне.

— Добре. Благодаря. Ще отида да поговоря с родителите. Обади ми се, ако има нещо ново.

Среса косата си. После си сложи лек грим. Измъкна от куфара си тъмночервени панталони и обемист черен пуловер. Котките се бяха разположили върху кашони в дневната и я наблюдаваха, докато обличаше шубата си.

— Вие можете да разопаковате и украсите малко мястото, докато ме няма — каза им тя.

Ганън сви лапички под себе си и затвори очи. Фрайдей я изгледа и измяука.

— Да, добре, така да бъде. И без това нямате никакъв вкус.

Колата запали доста трудно, някъде вътре в мотора ремък пищеше като настъпено прасе, когато тя натисна копчето за отоплението. Навън беше невероятно студено.

Мегън започна да изучава града, докато караше по улиците. Старата част на Дийр Лейк се състоеше от удобни фамилни къщи. Кучета пикаеха до снежните човеци, направени от децата. Не видя деца, които да ходят пеша. Дали заради студа, или заради Джош Киркууд?

Центърът изглеждаше като декор за филм. Имаше площад със старомоден амфитеатър за духовия оркестър, паметници на отдавна забравени мъже, магазини с фасади от тухли, съдебна палата, издигната от варовик. Кино с голям надпис „Филаделфия“ и внушителният стар хотел „Фонтейн“, пететажно викторианско здание.

На север и на запад стилът се променяше: тук къщите бяха строени през шейсетте и седемдесетте години и накрая се издигаха съвременните постройки — скъпи къщи с големи дворове. Псевдо Тюдор и псевдо джорджиански кутии с пристройки и къщи на средната класа като тази на Киркууд с хубава фасада и артистично аранжирани валчести камъни. Строителите сигурно доста се бяха постарали, за да изглеждат къщите така, сякаш са били тук от десетилетия. Стратегическо местоположение, дървета и алеи създаваха впечатлението за уединение.

Къщата на Киркууд гледаше към езерото. На ранната утринна светлина изглеждаше самотна. На западния бряг се виждаше колежът „Харис“; сградата беше сгушена сред голите дървета. На юг от колежа се намираше онова, което едно време бе градчето Харисбърг. През миналия век то се бе съревновавало с Дийр Лейк по търговия и население, но Дийр Лейк бе спечелил железопътната линия и беше станал окръжен център. Харисбърг бе присъединен към Дийр Лейк и сега носеше обидното име Динкитаун.

Мегън паркира колата и изключи мотора. Може би, ако успееше да разреши този случай, Бюрото щеше да й даде по-добра кола. Може би, ако успееше да разреши този случай, щеше да има момче, което да довърши снежната крепост на поляната пред дома на Киркууд.

Хана отвори вратата. Изглеждаше изтощена и слаба. Носеше избелял пуловер, сини панталони и вълнени чорапи и въпреки това успяваше да изглежда елегантна.

— Агент О’Мали — изрече тя и очите й се разшириха. Стисна вратата толкова силно, че кокалчетата на ръката й побеляха. — Намерихте ли Джош?

— Не, съжалявам, но може би имаме следа. Някой е видял Джош да се качва в пикап в сряда вечерта. Мога ли да вляза? Бих искала да поговоря с вас и със съпруга ви.

— Да, разбира се. — Жената отстъпи от вратата. — Нека се обадя на Пол, той се канеше отново да се включи в издирването.

Мегън влезе и затвори вратата зад себе си. Последва Хана на известно разстояние, за да може да разгледа къщата незабелязано.

В дневната гореше огън в камината, преградена към стаята със стъклени врати и предпазна решетка заради бебето, което се бе свило и спеше върху огромно плюшено куче на пода. По телевизията даваха шоуто „Тудей“. Дребна жена с големи кафяви очи и пепелява коса намали звука на телевизора и вдигна поглед към Мегън.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с тих глас. — Аз съм Карън Райт, съседка. Помагам на Хана.

Агентката бързо й се усмихна.

— Не, благодаря. Трябва да поговоря с госпожа и господин… хъм… господин Киркууд и госпожа Гарисън.

На лицето на Карън се изписа симпатия.

— Трудно е, нали? Животът беше по-лесен, когато не бяхме толкова освободени.

Мегън кимна и тръгна към кухнята, където Кърт Маккаскил си наливаше кафе и четеше „Стар Трибюн“. Той вдигна поглед и се престори на изненадан.

— Хей, О’Мали. Тъкмо четях за теб. Наистина ли си разкрила верига за детска порнография, когато си била в нравствения?

Мегън не обърна внимание на въпроса му, вглеждайки се в статията на кухненската маса. „Жена — агент се бори с престъпността и предубеждението към женския пол.“ Авторът бе глупакът Хенри Форстър.

— Мили Боже, Де Палма ще побеснее, като види това!

В статията подробно се описваше служебното й досие и борбата й да стигне до поста агент в Бюрото. Нямаше нейни изявления, а „източници от Бюрото“ бяха направили язвителни забележки за амбициите й. В статията се разказваше за сексуалния тормоз от предишната есен, в който тя не беше замесена, но бе направил живота в Бюрото неприятен за всички. Бяха начертани бойните линии между половете. Статията може би щеше да разрови старото гнездо на оси, но никой нямаше да обвини Форстър, а нея.

Изстена, когато прочете статията.

— Искаш ли чаша кафе? — попита Маккаскил.

— Не, благодаря. Трябва ми нещо по-силно от кофеин.

— Бих могъл да си направя шега с това, но може би няма да е подходящо, имайки предвид обстоятелствата.

Мегън се изсмя. Винаги бе харесвала Кърт. Той имаше чувство за хумор. Сините му очи проблеснаха. С гъстата си червеникава коса той изглеждаше като елф, натъпкан със стероиди.

— Какво те води насам?

— Имаме свидетел, който може да е видял Джош да влиза в пикап. Искам да разговарям с родителите за това. При теб нищо ли не се е случило?

Усмивката му угасна. Той поклати глава и понижи глас:

— Изминаха тридесет и девет часа и нито дума… След като досега не сме чули нищо, най-вероятно е да няма обаждане. Имаме си работа с отвличане, а не похищение с цел откуп.

Мегън не му отговори. Знаеше, че той е прав. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да възвърне решителността си.

— Искаш ли да си починеш? Ще бъда тук поне половин час.

Той се надигна от стола си.

— Благодаря, ще ми се отрази добре да изляза на чист въздух. — Леко я удари по рамото. — Ти си доста свястна за… жена.

Тя извъртя очи, но силните гласове от другата страна на кухненската врата привлякоха вниманието й. Вратата се отвори и Хана се втурна вътре. Бе стиснала гневно устни, а в очите й блестяха сълзи. Пол я следваше, а на лицето му бе изписано раздразнение.

Мегън моментално изпита неприязън към него и се упрекна за това. Горкият човек бе загубил сина си. Но имаше нещо в държанието му, което я дразнеше.

Той я изгледа сърдито.

— Каква е тази работа с пикапа?

— Една свидетелка смята, че в сряда вечер е видяла Джош да се качва в някакъв стар и светъл на цвят пикап. Чудех се дали някой от вас познава човек с пикап, който отговаря на описанието или да сте забелязали такъв наоколо.

— Имате ли номерата на пикапа?

— Не.

— Модела?

— Не.

Той поклати глава, без да скрива раздразнението си от нейната некомпетентност.

— Казах на Мич Холт, че и двамата не се задържаме тук достатъчно, за да забележим, ако някой се навърта наоколо. Ако познавахме някой ненормален, който би могъл да отвлече сина ни, не смятате ли, че щяхме да ви кажем?

Мегън прехапа устни.

Хана тъжно й се усмихна и саркастично изрече:

— Пол много бърза. Няма да започнат издирването без него. Пази Боже, да го задържи нещо толкова незначително като истинска следа…

Пол й хвърли гневен поглед.

— Някой мисли, че е видял някого, който може би е видял сина ни да влиза в пикап, за който няма много информация. По дяволите такава улика, Хана!

— Това е повече отколкото преди — възрази му тя. — А вие какво намерихте, докато ходихте из снега? Намерихте ли Джош? Изобщо какво намерихте?

— Поне върша нещо.

Можеше да я удари със същия успех. Хана се отдръпна, сякаш я беше ударил, вдигна брадичка и стисна устни, за да не заплаче.

— Искаш да кажеш, че аз не върша нищо? — прошепна. — Не съм в тази къща по собствен избор. Искаш ли да останеш тук с Лили и да чакаш телефонът да звънне? С удоволствие бих си сменила мястото с теб.

Той потърка лицето си с ръка.

— Не исках да кажа подобно нещо — тихо изрече, макар че точно това искаше да каже. Изпитваше желание да я нарани. Всичко беше по нейна вина. Ако не беше Хана и важната й кариера… Хана това, Хана онова, Хана, Хана…

Мегън ги наблюдаваше, чувстваше се неудобно, че става свидетел на нещо толкова лично.

— Господин Киркууд — опита се тя да насочи вниманието към въпроса, който я интересуваше. — Искате да кажете, че не познавате човек, който притежава пикап, отговарящ на описанието — модел от осемдесетте, светъл на цвят.

Той поклати глава.

— Не. Ако се сетя за някого, ще се обадя на Мич.

— Направете го. — Не обърна внимание на пренебрежението. Работата беше по-важна.

Без да каже нито дума на съпругата си, Пол се обърна и напусна кухнята. Хана затвори очи и ги притисна с ръце. Карън Райт влезе с широко отворени очи. Каква грозна сцена се бе разиграла пред съседите.

— Зная, че и за двамата с Пол е много трудно — каза Мегън. — А тази информация вероятно не е кой знае какво, поне засега. Разбирам, че той се чувства по-полезен, когато търси Джош…

— Сигурна съм, че това кара Пол да се чувства полезен — рязко отвърна Хана. — Както съм сигурна, че нищо не може да те накара да се чувстваш по-безполезен от това да седиш вкъщи по цял ден и в дома ти непрекъснато да влизат и да излизат разни хора.

Карън примигна с големите си очи и обидено изрече:

— Ако не ви помагам с нищо, по-добре ще е да си тръгна.

— Може би така ще е по-добре.

Хана съжали за думите си веднага щом ги изрече. Съседката й беше дошла да й помогне. Всички, които идваха в къщата, й мислеха доброто. Изчезването на Джош до известна степен бе оказало влияние върху живота на всички. Това им помагаше да се справят, макар да смятаха, че помагат на нея да се справи. Проблемът беше, че никой не би се справил. Тя можеше да ръководи спешното отделение в болницата, можеше да преодолее стреса, предизвикан от работата й и в семейството, но не можеше да се справи с това. Добронамерените ръце, които се протягаха към нея, изглежда, само я задържаха в този кошмар.

Карън бе взела палтото си и се бе насочила към вратата. Хана се втурна след нея в желанието си да изглади отношенията им.

Мегън я наблюдаваше и обръщаше тези нови части от пъзела в главата си — напрежението между Хана и Пол. Тя предположи, че дори добрите отношения биха се обтегнали при подобна ситуация, макар че би трябвало съпругът и съпругата да се подкрепят взаимно. Спомни си страницата от тетрадката на Джош — гневни буреносни облаци, каращи се хора и написаното: „Татко е сърдит. Мама е тъжна. Чувствам се зле…“

Инстинктът й подсказваше, че за това трябва да вини Пол Киркууд. Той беше егоист и самовлюбен — също като брат й Мик, осъзна тя. Тази прилика обаче не й харесваше. Беше дошла тук, за да му каже, че разполагат с истинска следа, а той не желаеше да я изслуша. Искаше да излезе навън, където телевизионните камери можеха да заснемат страдащия баща в действие.

Подръпване по панталона я върна към действителността.

Тя погледна надолу. Лили Киркууд беше вперила в нея големите си сини очи и й се усмихваше срамежливо.

— Здравей — изчурулика детето.

— Здравей — усмихна се Мегън объркано.

Не знаеше нищо за бебетата и изобщо за децата. Някога и тя беше дете, разбира се, но не я биваше много в общуването. Беше срамежлива, чувстваше се не на място и до известна степен нежелана, може би защото майка й не се интересуваше от нея.

Неумението й да общува с децата винаги я бе учудвало. Възможно ли беше липсата на майчина любов дотолкова да я бе осакатило. Не че това имаше голямо значение. Когато се замислеше за бъдещето си, тя си представяше своята кариера, а не създаването на семейство.

Сърцето й предателски подскочи, когато сестричката на Джош Киркууд вдигна ръце към нея.

— Лили горе!

— Миличко, ела при мама.

Хана грабна бебето и го целуна по бузата, притискайки го силно към себе си.

— Съжалявам за… — Тя поклати глава. — Съжалявам, съжалявам. Тази дума е в устата на всички напоследък.

— Съжалявам, мама — измърмори Лили, притискайки глава под брадичката на майка си.

— Искате ли да пием кафе? — предложи Мегън!

Каната все още беше на масата до няколко празни чисти чаши, готови за приятели, ченгета и съседи.

— Чудесна идея. — Домакинята се отпусна на стола, който Маккаскил бе освободил преди малко, а дъщеря й бе притиснала глава към бузата й.

— Искате ли нещо за ядене? Имаме всевъзможни сладкиши, кнедли и понички — посочи към плотовете, отрупани с чинии и кошници с печени сладкиши. — Всички те са домашно приготвени, с изключение на датските сладкиши от Мирна Толефсруд, която има ишиас поради полката, която са танцували с господин Толефсруд в клуба на „Синовете на Норвегия“. Разбира се, според балдъзата й Ламей Джилкуист Мирна никога не е била добра готвачка, а освен това е и мързелива.

Мегън се усмихна, избра си кифличка с канела и пудра захар и я донесе на масата.

— В такъв малък град може много да се говори, нали?

— Обикновено е така.

— С Холт сме обнадеждени от уликата. — Мегън постави кифличката на картонена чиния пред Хана — точно върху вестника със статията за нея.

Лили се въртеше в скута на майка си, грабна кифлата и започна да чопли стафидите.

— Зная — каза Хана. — Сигурна съм, че Пол също го знае. Той е просто… — „Какво?“ Десет години брак, а сега й се струваше абсолютно непознат. Вече не знаеше кой и какъв е Пол. — Не ни видяхте в най-добрата ни светлина.

— С моята работа рядко виждам някого в добра светлина.

— Аз също — призна тихо другата жена, устата й се изкриви. — Не съм свикнала да съм от другата страна. Да съм жертвата. Това може да ви прозвучи глупаво, но не зная как да се държа. Не зная какво се очаква от мен.

— Не, това не е глупаво. Знам точно какво искате да кажете.

— Винаги към мене са се обръщали за съвет. Сега не зная какво да правя. Не зная как да позволя на хората да се грижат за мен. И не смятам, че те имат представа какво да правят. Идват тук по задължение, а после седят и ме наблюдават, сякаш току-що са разбрали, че съм човешко същество и това никак не им харесва.

— Не се тревожи за тях — каза Мегън. — Няма значение какво мислят или какво искат. Трябва да се справиш както намериш за добре. Опитай се да се храниш, ще се нуждаеш от сили. Опитай се да спиш. Предпиши си нещо, ако се наложи.

Хана послушно взе кифличката и я отхапа. Лили я погледна раздразнено. Мегън взе друга кифличка, сложи я в друга чиния и я плъзна по масата. Без да пита. „Като приятелка“ — помисли си Хана. Какво странно време да се сприятелиш.

— Това, от което се нуждая — започна тя, — е да върша нещо. Зная, че трябва да стоя тук, но въпреки това сигурно има нещо, което мога да върша.

Мегън кимна:

— Добре. Доброволците в командния център лепят етикети на листовките, които трябва да бъдат разпратени из страната. С хиляди. Ще помоля някого да ти донесе. Междувременно, какво ще кажеш да обмислим тази следа? Познаваш ли някого, чийто пикап дори малко да напомня на описания? Виждала ли си пикап, паркиран някъде, където да ти се е сторило странно? Близо до училището, болницата или езерото.

— Не обръщам внимание на колите. Единственият пикап, за който се сещам, е старият пикап на Пол, който използваше, когато ходеше на лов.

— Кога беше това? — попита Мегън.

Хана сви рамене.

— Преди четири-пет години. Когато се преместихме тук. Имаше стар бял пикап, с който возеше приятелите си ловджии и кучетата им, но го продаде. Ловът бе твърде хаотично занимание за Пол.

— Помниш ли на кого го продаде? На някой познат?

— Не си спомням. Това не ме засягаше. — Очите й се разшириха, когато осъзна какво е казала.

Мич бе й задавал същите въпроси в сряда вечерта. И тя тогава беше изключила възможността, че някой, който е бил в техния дом и се е хранил на масата им, някой, на когото са се доверявали, може да се обърне срещу тях. Но макар сърцето й да отхвърляше тази възможност, замисли се за всички хора, които познаваше, и онези, които не харесваше много.

— Не можем да пренебрегнем този факт — отбеляза Мегън. — Не можем да си позволим да отхвърлим каквото и да било в този момент.

Хана притисна бебето си, без да обръща внимание на лепкавите му пръсти. Люлееше Лили, втренчила се в една точка. Мислеше си за Джош — къде ли е сега, какво ли преживява. Ужасно бе да е в ръцете на непознат, но още по-страшно бе да страда от някого, когото познава и на когото се е доверявал. Случваше се непрекъснато. Четеше за това по вестниците, виждаше го по телевизията, беше се опитвала да лекува травмите, нанесени на децата на други хора.

— Мили Боже! — прошепна тя. — Накъде отива този свят?

— Ако знаехме — изрече Мегън, — може би щяхме да се опитаме да го спрем, преди да е станало късно.

Седяха мълчаливо. Лили се въртеше в скута на майка си, вдигна глава към красивото лице, което имаше отговори за всичките й въпроси, и попита:

— Мама, къде Джош?

 

 

8:22 часа, 2°С

Мегън откри Пол Киркууд на паркинга в края на Лайн Стейт Парк, на десет километра западно от града. Основната група за издирването се бе събрала — офицери от отдела на шерифа, полицаи с три немски овчарки бяха дошли от Минеаполис, доброволци — хората бяха изпълнили целия паркинг, така че колите бяха паркирани по главния път. Микробусите на четири телевизионни станции бяха паркирани така, че препречваха пътя на другите коли. Сателитните им чинии изпращаха сигнали до Минеаполис, Сейнт Пол и Рочестър.

Мегън паркира зад микробуса на КТТС и тръгна към тълпата. Стайгър крещеше, давайки инструкции, позираше пред камерите с ръце на кръста и разкрачена стойка, носеше огледални слънчеви очила. Пол бе застанал на пет метра от него със сериозен вид, а вятърът рошеше кестенявата му коса. Мегън застана до него, надявайки се хората от медиите да са достатъчно заети с шерифа и да не я забележат.

— Господин Киркууд, мога ли да поговоря с вас? — тихо попита тя, обръщайки се с гръб към камерите.

— Какво искате? — намръщи се той.

— Налага се да ви задам няколко въпроса за пикапа, с който сте ходели на лов.

— Какво за него?

— Като начало, защо не ми казахте за него тази сутрин?

— Продадох го преди години — раздразнено отвърна той. — Какво общо би могло да има това с Джош?

— Може би нищо, но трябва да проверим всички възможности.

Тя го хвана за ръкава и го дръпна настрани, далеч от тълпата и микрофоните. Пол неохотно я последва извън обсега на камерите зад камион на „Парк Сървис“.

— Хана ми каза, че сте го продали преди няколко години — каза Мегън. — Кой беше купувачът? Дали се е запознавал, или видял Джош у вас?

— Не зная — рязко отвърна Пол. — Беше преди години. Пуснах обява във вестника и някой се обади.

— Нямате ли някакъв документ от продажбата?

— Не. Просто беше някакъв човек. Плати в брой, взе пикапа и си тръгна. Пикапът беше голям боклук и бях щастлив да се отърва от него.

— Ами името? Не отидохте ли да го регистрирате на негово име?

Той я изгледа.

— Сигурно. Не ми се струвате толкова наивна, агент О’Мали.

— Не, не съм — спокойно отвърна тя. — Не съм наивна. Но не ми приличате на човек, който не спазва правилата.

— Мили Боже! — Той отстъпи назад и вдигна ръце, призовавайки света да сподели чувствата му. — Не мога да повярвам! — Повиши глас и привлече вниманието на няколко души, събрали се около Стайгър. — Моят син бе отвлечен, а вие имате нахалството да се отнасяте с мен като с престъпник.

Мегън забеляза, че хората започнаха да се обръщат към тях. Напрежението стегна костеливите си пръсти около врата й. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да привлече вниманието на пресата. Де Палма щеше да я отстрани от следствието и да я закопае надълбоко в недрата на главната квартира.

— Господин Киркууд. Не ви обвинявам в нищо. — Говореше му тихо, спокойно, като на човек, който се кани да скочи от покрива на сграда. — Извинявам се, ако ви е прозвучало така.

— Ще ви кажа как ми прозвуча — изрече Пол ядосано. — Прозвуча ми така, сякаш не знаете как да намерите сина ми и правите всичко възможно, за да излезете сухи от водата! Така ми звучи!

Бързо се отдалечи от нея и хората, които се бяха насъбрали да наблюдават шоуто. Камерите се насочиха към Мегън.

— Агент О’Мали, Бюрото смята ли господин Киркууд за заподозрян?

— Агент О’Мали, имате ли коментар относно статията в „Трибюн“?

Тя стисна зъби, за да не изрече това, което си мислеше. Дипломация. Такава беше инструкцията на Де Палма. Такава бе политиката на Бюрото. Беше се заклела, че ще се справи. Беше обещала пред себе си, че ще се сдържа и ще приема всичко, което пресата или който и да било друг й поднесе. Пое дълбоко дъх и застана с лице към камерите.

— Господин Киркууд е доста объркан. Единственият ми коментар е, че Бюрото прави всичко възможно да съдейства на полицията в Дийр Лейк и на отдела на шерифа на окръг Парк, за да открием Джош Киркууд и да заловим похитителя му.

Без да обръща внимание на многобройните въпроси, тя тръгна през тълпата.

— Казах ли ти, че няма да издържиш и месец, О’Мали? — прошепна Стайгър с неприятна усмивка, когато тя мина покрай него. — Прогнозата ми може да излезе оптимистична.