Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (11)

Глава 10

Ден втори

17:16 часа, 3,5°С

През деня хората, които седяха в чакалнята на болницата и очакваха техните близки да излязат от операция, изказваха съчувствието си на Хана. Не й оставаше нищо друго, освен да чака и да се моли.

Дочуваше неземния шум от хеликоптерите, които прелитаха над града. Огромни лешояди, надвиснали над покривите, сканиращи земята с електронните си очи, докато търсеха следи от сина й… или от неговото тяло.

Къщата й бе пълна с чужди хора: хора от Бюрото за борба с престъпността, които подслушваха телефона; приятели, които я наблюдаваха така, сякаш бяха заложили пари за точното време, когато ще получи нервна криза. Те вършеха всичко, отнемайки й и малкото утешение да се погрижи за Лили. Всеки час си разменяха задълженията и Хана се улови, че се чуди кой поема най-мръсната работа.

Знаеше какво мрази най-много. Предпочиташе да почисти керемидите на покрива, вместо да седи в дневната, наблюдавана от приятел номер две.

Пол с готовност би съобщил, че тя не обича да домакинства. Справяше се с основните неща, но не ги вършеше с удоволствие. За нея това бе задължение, което трябваше да свърши. Отнемаше й време, което би предпочела да прекара с децата си. Отдавна трябваше да наеме някого, който да чисти, пере и да пече сладки веднъж седмично.

Къщата на свекърва й миришеше на лимон и на препарат за лъскане на мебели. Майката на Пол винаги прекарваше съботите си в печене на кексове и сладки. Веднъж Хана беше отбелязала пред него, че той мрази майка си, никога не я посещава и се е оженил за съвсем различна жена, следователно няма право да се оплаква.

„Поне зная, че тя е моя майка. Поне баща ми знаеше, че е жена…“

„Аз също съм жена, но се уморих да се опитвам да отговарям на твоите високи изисквания…“

„Къщата ли? Та ти никога не си в проклетата къща! Ден и нощ ти си в болницата…“

„Смятам, че да спасявам човешки живот е по-важно, отколкото да бърша прах и да пека сладки!“

Беше истинско чудо, че си спомняше тези гневни думи; напоследък толкова често се караха.

Въздъхна, изправи се и се приближи до големия прозорец на дневната с изглед към езерото. Дийр Лейк бе като извита ръка от лед, беше дълга единадесет километра и широка два километра с множество пръсти, протегнати към бреговете. Обикновено гледката я успокояваше, но днес само я накара да се почувства по-неспокойна и самотна.

Коли спираха на покрития със сняг Лейкшор Драйв. Репортери се събираха като хиени около плячката на лъва в очакване на новини по случая. Надяваха се тя да се появи, така че да се нахвърлят и да я разкъсат с въпросите си. Зелено-бяла патрулна кола бе паркирана в алеята пред дома, страж, изпратен от Мич. Бог да го благослови! На два километра на север беше мястото за риболов на лед. Макар че никой не ловеше риба днес, беше пълно с хора. Мръкваше се. В къщите по брега на езерото проблясваха светлини. Училищните занятия бяха свършили. Трябваше да има деца по леда в края на езерото, които да се пързалят. Тази вечер нямаше деца. Заради Джош.

„Заради мен.“

Вълнението бе стигнало до живота на останалите. Всички плащаха за нейния грях. Изглеждаше толкова дребно нещо, моментно подхлъзване. Но никой нямаше да й прости, най-малкото тя самата. Джош бе изчезнал и това бе нейното наказание — да стои, докато съседите чистят къщата й, а ченгето седи и чете роман.

— Очакването е най-лошо.

Хана се обърна и се вгледа в жената от групата за изчезнали деца. Още една от нежеланите помощнички. Не знаеше кое е по-лошо — съжалението на приятелите или на непознатите. Жената бе застанала до нея, олицетворение на средната класа, спретната и елегантна, с дълга до раменете тъмночервена коса.

— Преживях го преди две години — довери й тя. — Бившият ми съпруг отвлече нашия син.

— Страхувахте ли се за живота му? — рязко попита Хана.

Жената леко се намръщи.

— Ами не, но…

— Тогава смятам, че едва ли сте изпитали същото.

Без да обръща внимание на шокираната жена, Хана мина покрай нея и отиде в кухнята.

— Все пак беше истинска травма — обидено възкликна жената.

Ченгето вдигна поглед от книгата си, явно не желаеше да бъде част от тази сцена. Хана не можеше да го вини. Тя също не искаше да говори за това.

— Трябва да изляза да подишам свеж въздух — каза тя. — Ще бъда отвън, в случай че телефонът звънне.

Грабна от антрето старата черна шуба, която Пол използваше, когато чистеше двора. Взе ръкавици от рафта.

„Имаш си палта.“

„Но ти не носиш тази шуба.“

Не искаше да му обяснява, че така се чувства по-добре, защитена и обичана. Това нямаше смисъл — поне със сигурност не и за Пол — че може да получи по-голяма утеха от дрехите му вместо от самия него. Не можеше да му обясни, че дрехите са като спомените от онова, което някога споделяха, от онова, което беше той някога.

Отвори вратата към гаража и ахна, когато се изправи пред мъж с вдигнат юмрук.

— Хана!

— Мили Боже! Отец Том! Уплашихте ме!

Той свенливо се усмихна. Беше млад — около тридесет и пет годишен — висок, със спортна фигура. Медицинската сестра и приятелка от спешното отделение Катлийн Кейси винаги го дразнеше, че е твърде привлекателен, за да даде клетва за безбрачие — шега, която винаги караше Том Маккой да се изчервява. Хана не смяташе, че е привлекателен. Думата, която й идваше наум, щом погледнеше отец Том, бе „мил“. Имаше силно и мило лице и сини очи. Зад кръглите очила очите му гледаха с разбиране, симпатия и опрощение.

Той беше свещеник в „Сейнт Елисиус“ от две години и беше много популярен сред младите енориаши. Старата генерация го смяташе за твърде свободомислещ. Албърт Флетчър, дяконът на „Сейнт Елисиус“, бе опонент на онова, което той наричаше „нова ера на католицизма“. Албърт се обявяваше против това жените да носят панталони и често подмяташе, че Ватикана е дело на Антихриста. Пол подигравателно наричаше отец Том „проповедник без маншети“, но Хана намираше проповедите му за проницателни и разбираеми. Том Маккой беше умен и сериозен мъж с научна степен по философия от университета „Нотр Дам“ и сърце голямо колкото родния му щат Монтана. В тежък ден като този тя не би могла да си пожелае по-добър приятел.

— Помислих си, че ще е по-добре да вляза оттук — изрече той с лек западняшки акцент. — Отпред е пълно с хора.

— Да, днес е денят за наблюдение на Хана Гарисън — каза тя сериозно. — Опитвах се да избягам за няколко минути.

— Ако искаш да останеш сама, ще си вървя. — Той отстъпи назад, давайки й възможност да му отговори откровено. — Ако имаш нужда да останеш сама…

— Не, не си тръгвай. Не желая да остана сама.

Когато очите й привикнаха към бледата сива светлина, тя огледа гаража и видя колелото на Джош. Висеше на стената. Изоставено. Забравено. Чувството я удари като с юмрук. При вида на велосипеда сърцето я заболя.

— Искам синът ми да се върне.

Тя се отпусна на студеното циментово стъпало, краката й се подкосиха и силите я напуснаха. Щеше да падне, ако отец Том не я бе подхванал. Той я прегърна през раменете. Хана извърна лице към него и заплака, сълзите й попиваха в тежкото му палто.

— Искам да се върне… Защо не се връща? Как можа да се случи подобно нещо? Та той е само едно момче. Как може Бог да позволи това?

Том нищо не каза. Остави Хана да си поплаче. Помисли си, че всъщност тя не очаква отговор. Самият той си бе задавал същите въпроси. Не познаваше по-добър човек от тази жена. Толкова милостива, толкова грижовна, посветена на децата си и на останалите. В един по-справедлив свят нямаше да се случват такива лоши неща на хора като Хана или на невинни деца като Джош. Но светът не беше справедливо място. Беше изпълнен с жестокост, истина, която го караше да се съмнява в Бог. „Ако светът е несправедливо място, то следователно Господ също е несправедлив.“ Вината, която придружаваше този въпрос, тежеше в душата му. Сляпата вяра оставаше далеч от него. Съмнението бе неговият кръст.

Не можеше да предложи отговор на Хана, а само утеха. Не можеше да облекчи болката й, но можеше да я сподели. Той седна на студеното стъпало, прегърнал Хана, и я остави да плаче. Страдаше за нея, сълзите му се стичаха по гъстите й руси къдрици.

— Съжалявам — прошепна тя, когато престана да плаче и се отдръпна от него. Вдигна лице от рамото му и се извърна. — Не плача пред хората. Не обичам да показвам слабостта си.

— Няма да кажа на никого — обеща той, леко галейки я по главата. — Аз съм свещеник, забрави ли?

Хана се усмихна, вгледа се в носната кърпа и свъси вежди.

— Чиста е — пошегува се той и я потупа по рамото. — Обещавам.

Тя се опита да се засмее.

Погледна към монограма „О“.

— Коледен подарък от енориаш. „О“-то е за отец Том.

Невинността на този жест отново я накара да заплаче. Тя избърса сълзите с кърпата и деликатно издуха носа си. Постояха мълчаливо известно време. Нощта бе настъпила. Температурата осезателно беше спаднала. Лампата пред къщата автоматично се бе включила, осветявайки ярко околността, предпазвайки я от опасности. Каква шега!

— Ти имаш право да се чувстваш отчаяна — тихо изрече той. — А от нас се очаква да ти подадем ръка и да ти помогнем.

„Той не разбира“ — помисли си тя. Да помага и да подава ръка, беше нейна работа. Сега, когато тя се чувстваше слаба, останалите не знаеха какво да сторят.

— Има ли някаква информация?

Хана поклати глава.

— Чувствам се толкова безпомощна, толкова безполезна. Поне Пол отиде с групата по издирването. Всичко, което мога да направя аз, е да чакам… и да се чудя… Сигурно това е адът. Не мога да си представя нищо по-лошо от онова, което мина през ума ми през последните двадесет и четири часа.

Тя бавно се изправи, слезе по стълбите и погледна през прозореца на вратата към задния двор. Слаба жълта светлина прозираше от кухнята и очертаваше жълт квадрат в снега. Гизмо лежеше в това петно. Зад кучето беше черната сянка на люлката, а по-нататък продължаваха дърветата, ограждайки северната страна на двора.

— Изкарах стажа си в Медицинския окръжен център в Хенипин — започна тя монотонно. — Беше доста натоварено спешно отделение в един от лошите райони на града, нали разбираш? Видяла съм неща… неща, които хората си причиняват един на друг… неща, които могат да причинят на дете…

Думите заглъхнаха. Тя се взря през прозореца, но Том можеше да разбере, че тя вижда друго място и се намира в друго време. Лицето й бе изопнато и бледо. Той застана до нея и зачака търпеливо.

— Неизразими с думи неща — прошепна тя. Въпреки че бе облечена добре, той виждаше как тя трепери. — И мисля, че Джош…

— Недей — заповядай той.

Тя се обърна към него. В очите й нямаше надежда, нито очакване, че той може да каже нещо, което да повдигне духа й. През годините, когато бе служил като свещеник, рядко се бе чувствал толкова безпомощен, толкова неподготвен да утеши някого. Тя го гледаше с широко отворени очи, а прекрасното й лице бе в сянка.

— Това няма да ти помогне — изрече той накрая. — Само се самоизмъчваш.

— Заслужавам го.

— Не говори така.

— И защо? Това е истина. Ако бях отишла да го прибера, сега щеше да е с нас.

— Ти си се опитвала да спасиш живот, Хана.

— Катлийн ли ти каза?

Той не отвърна. Не беше необходимо, тя познаваше Катлийн много добре.

— Каза ли ти, че се провалих два пъти? Пациентката ми почина и загубих Джош в една и съща вечер.

— Ще го открият. Трябва да вярваш в това, Хана. Трябва да имаш вяра.

Гневът й внезапно утихна. Тя въздъхна, потърка лице с ръцете си и приглади косата си.

— Съжалявам, отче — прошепна тя. — Би трябвало…

— Не се извинявай за онова, което изпитваш, Хана. Ти трябва да реагираш по някакъв начин.

— И да хуля Бог? — В очите й отново се появиха сълзи.

— Не се притеснявай за Бог. Той може да го понесе.

Той протегна ръка и нежно изтри сълза от бузата й. За пръв път Хана забеляза, че той не носи ръкавици. Палецът му бе студен. Отец Том беше разсеян. Постоянно забравяше дребни неща, като да сложи ръкавици в студено време, да се храни или да си подстриже косата. Това предизвикваше майчиния инстинкт на всички жени от енорията му.

— Отново си забравил ръкавиците си — каза тя и хвана ръката му. — Така ще замръзнеш някой ден.

— Трябва да мисля за много по-важни неща. Исках да знаеш, че съм с теб — с теб и с Пол.

— Благодаря.

— Организирах бдение за Джош. Тази вечер в осем часа. Ще се моля да не се налага да го правим — добави той.

— Аз също — прошепна Хана. Не можеше да му каже, че имаше чувството, че молитвите и молбите й не са чути. Силно стискаше ръката му, опитвайки се отчаяно да поеме част от силата и вярата му.

— Ще останеш ли на вечеря? — попита тя. — Къщата е пълна с жени, които не знаят какво да правят, освен да ме зяпат и мислено да благодарят, че не са на мое място — довери му тя. — Те творят чудеса от сладкиши, хлябове и ястия. Сигурна съм, че в града вече не може да се намери консерва с риба тон.

— Дали Ан Мюлер е донесла риба с пържен лук? — попита той и направи комична физиономия.

— И тиган с понички.

Той се усмихна, прегърна я през раменете и я побутна към вратата на кухнята.

— Тогава аз съм твой, доктор Гарисън.

 

 

17:02 часа, 3,2°С

Мич вървеше по коридора на началното училище в Дийр Лейк. Мегън, която бе престанала да обръща внимание на постоянните му опити да я дразни, бе отишла с двама офицери да разпитва приятелите на Джош от хокейния отбор. Дали са видели нещо? Дали Джош не е споделил с тях, че се страхува от нещо? Дали Джош се е държал странно? Щяха да повтарят въпросите с надеждата да получат някаква информация от децата. Може би на хората им се струваше досадно да ги разпитват, но всичко това бе необходимо.

Мич бе избрал да се срещне с учителите и останалия персонал в училището. Един от хората му вече беше разпитал учителката на Джош Сара Ричмън. Мич се обърна към събралите се хора. Каза им малкото, което знаеше, и ги запита дали не разполагат с някаква информация. Дали не са видели някой да се навърта около училището? Дали някое от децата не е казало, че непознат човек се е опитвал да го заговори?

Мич изучаваше лицата на присъстващите, и се питаше дали някой от тях не е отвлякъл момчето. Като баща си задаваше въпроса, дали хората, които общуват с дъщеря му всеки ден, представляват опасност за нея.

След около два часа той приключи срещата и се отправи към вратата в края на коридора. Измъчваха го едни и същи въпроси. Въпроси без отговор. Имаше среща с хората си в шест часа, за да ги информира какво е научил през деня. Без истински улики и заподозрени беше трудно да продължи разследването.

Докато вървеше и оглеждаше малките шкафчета, Мич се чувстваше като великан. Зърна класните стаи с миниатюрни чинове. Това го накара болезнено да осъзнае уязвимостта на децата.

Беше помолил да му покажат шкафчето на Джош. Мъж от техническата лаборатория вече го бе претърси и беше прибрал тетрадките и учебниците. В шкафчето бяха останали само „Гумените мечета“, топка и светещо йо-йо — неща, които обикновено събираше едно момче. Доказателства за невинността на Джош.

Всеки ден този коридор се пълнеше с деца като Джош и като Джеси. Самата мисъл, че тези деца също ще се докоснат до това престъпление, му беше неприятна. Тяхната невинност щеше да бъде осквернена.

Мич не закопча якето си, когато излезе навън, но си сложи ръкавиците. Нощта настъпваше. Уличните лампи осветяваха стените на училището и паркинга.

Училището бе построено през 1985, за да образова децата на местните жители и на новите преселници в Дийр Лейк. Беше разположено на Рамси Драйв в новата част на града, само на две пресечки от новата пожарна. Пред Мич беше паркингът, ограден от две плътни редици дървета. На запад беше спортната площадка от три акра. Разположението бе много удобно за родителите, които идваха да приберат децата си — или за всеки, който искаше да отвлече дете.

Където и да погледнеше сега, виждаше опасност там, където по-рано виждаше хубав, чист град. Тази мисъл развали настроението му. Затърси ключовете в джоба си и се насочи към експлоръра, паркиран на втория ред на неосветено място. Мич отключи вратата. Искаше да стигне до къщата на тъща си преди осем часа, преди Джой да облече пижамата на Джеси. Искаше дъщеря му да се прибере с него у дома. Малък оазис на нормалност, преди да настъпи още един ден на лудост и разочарования.

Когато отвори вратата на колата, нещо привлече вниманието му, нещо, което не бе на мястото си, нещо на предния капак.

Той внимателно го взе, хващайки навитата тел с палеца и показалеца, а противоположния край с десния показалец. Корицата бе тъмнозелена, украсена с картинка на Снупи и Джо Куул. Отгоре с маркер бе написано „Джош Киркууд 3В“.

Мич изруга. Ръцете му се разтрепериха, когато остави тетрадката на капака. Влезе в колата и се върна с фенерче и тънка химикалка. Използва химикалката, за да отвори тетрадката и да прелисти страниците.

Нищо особено, само момчешки драсканици. Рисунки на спортни коли, космически кораби и спортисти. Бележки за децата в класа — за момче на име Итън, което повръщало по време на часа по музика: „Той повърна върху обувките на Еми Мейсън!“ Момиче на име Кейт, което се опитвало да го целуне до шкафчето му — „отвратително!“. На една от страниците внимателно бе начертано логото на минесотските „Вайкингс“, както и фланелка с изрисуван номер дванадесет и името Киркууд с печатни букви.

Мечтите и тайните на малкото момче. В последната страница бе пъхната бележка от побъркания.

„Изпитвам лека скръб, родена от малък грях.“