Ърскин Колдуел
Близо до дома (2)

2

Щом залезе слънцето, Нейтив взе пушката, риболовните принадлежности и вързопа с дрехите си и отиде в голямата тухлена къща на Мейбъл на Чери стрийт.

Бяха се оженили малко по-рано същия следобед, и той се бе надявал да се върне в къщи с нея веднага щом преподобният Уокър приключи брачната церемония в молитвената стая на църквата. Обаче Мейбъл го изпрати у дома му и му каза да чака там до залез-слънце — докато тя приготви всичко за сватбената им вечеря. Нейтив, гладен още откак се беше събудил сутринта, я запита не може ли да хапне нещо веднага, но тя беше твърде развълнувана, за да го слуша. Нейтив вървя след нея почти до втората пресечка, обясняваше й колко е гладен и я молеше да се откаже от намерението си, но тя не погледна назад нито веднъж.

Както Мейбъл беше обещала, вечерята беше готова, когато той дойде в къщата й. Тя беше наредила на Джозин да сготви цял пресен бут, голяма тенджера шарен грах и да опече три-четири нарязани сладки баници с картофи само за него. Той се намести на масата тази вечер и яде месо, грах и сладка картофена баница дотогава, докато най-после не беше в състояние да преглътне залък повече.

След това Нейтив отмести стола си от масата, отпусна една дупка на колана си и каза на Мейбъл, че през целия си живот не е вкусвал по-хубаво ядене и че най-умното нещо, което изобщо е правил, е, гдето се е оженил за нея. Докато тя сияеше и се усмихваше, слушайки тези думи, той й каза, че сега най-разумно за него ще бъде да направи една дълга разходка и да даде на стомаха си възможност да смели всичката превъзходна храна, която е изял. Мейбъл го слушаше с такава наслада да хвали вечерята, която беше поръчала на Джозин да сготви, и беше все още така замаяна от възбудата около брачната церемония, та после само смътно си спомняше да го е чула да казва, че докато се разхожда, може да отиде малко на лов за опосуми^[1].

Всъщност предишната седмица Нейтив беше обещал на Ал Дид и Джордж Дауни да отиде с тях на лов за опосуми тази нощ. Той излезе около девет часа и се върна в къщата на Мейбъл чак за закуска на следващата сутрин.

Бродил цяла нощ из гъсталаци и блата от двете страни на Риди Крик, Нейтив беше уморен и очите му се затваряха. Но призори хрътките на Джордж Дауни бяха изкарали от дупките четири опосума и той се чувстваше добре и си мислеше за късмета, който са имали да хванат толкова много опосуми за една нощ. Така рано през ловния сезон мнозина ловци от окръга Сикъмор трябваше да се задоволят само е по един опосум, ако изобщо хващаха нещо.

Мейбъл, вързала косата си с розова панделка и облечена в нов басмен халат с щампосани цветчета, закусваше на масата, когато Нейтив влезе и седна. Обувките му бяха изкаляни от тресавищата, а по избелелите му жълто-кафяви панталони и синьото, изподрано от тръните яке се бяха впили бабини зъби. Преди да окачи на облегалото на стола стария си сив каскет, той очисти от него няколко бодли от къклица. Все още, без да поглежда Мейбъл, той притегли стола си до масата.

Мейбъл беше затаила дъх и ако се съди по изражението й, се опитваше да не диша, докогато може. Лицето й беше зачервено, а устните — силно свити.

— Здрасти — каза Нейтив с присъщата си широка усмивка, която откриваше златните зъби дълбоко в устата му, и за първи път погледна право в нея. — Здрасти, Мейбъл.

Тя отвори уста и най-сетне пое дъх, раменете й потрепнаха, а ръцете в скута й се вкопчиха силно една в друга. Известно време тя седеше и гледаше как той си сипва топъл булгур и наденици. Розовата панделка на главата й се бе свлякла малко и кичур коса бе паднал на челото й. Тя го отметна с нервен замах на ръката.

— Къде беше цяла нощ? — попита тя.

Кръглото й лице бе все още зачервено от гняв и тя дишаше често и тежко.

— Ами, нали ти казах снощи. След като изядох най-хубавото ядене, което изобщо съм виждал, тръгнах да се разходя малко, за да помогна на стомаха ми да смели…

— Защо не се върна цяла нощ? Отговори ми! Какво прави през това време? Къде ходи? С кого беше?

Като се въртеше неловко на твърдото седалище на стола, той огледа критично червените рози по тапетите в стаята, преди да отговори. Накрая спря поглед на една китка рози, бавно ги преброи на ум и чак тогава отвори уста.

— Ами, истината е — смънка той, като избягваше свирепия й поглед, — че преди около седмица Ал Дид и Джордж Дауни ме срещнаха на улицата и ми казаха, че искат да отида с тях на лов за опосуми. Питах ги кога, те казаха, и то се случи да бъде снощи. Виж ти какви работи стават! Както и да е, обещах им да отида, а никой никога не може да каже, че съм от тия, дето не удържат честната си дума. Моята честна дума е свята. Разбира се, когато им обещах да отида на лов за опосуми снощи, нямаше как да знам, че ще се женя за теб, защото тогава не съм мислил за това. Във всеки случай ти сама знаеш колко дълго време отнема ловът на опосуми. Той е безкраен — трае дяла нощ. Всеки що-годе опитен ловец ще ти каже същото. Опосумите са хитри и много-много не се показват рано вечерта. Те изчакват времето от полунощ до призори и тогава оставят пресни дири, които хрътките подушват и проследяват. Тате ме е учил тези неща за опосумите, когато бях едва пеленаче. И аз съм ловил опосуми сегиз-тогиз в живота си и знам, че това е чиста истина.

Мейбъл го гледаше и примигваше.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Нейтив се ухили.

— Май толкова може да се каже на жена за лова на опосуми.

Мейбъл се облегна на стола, притвори очи и се поотпусна.

— Е, ако мъж искаше да разговаряме за лов на опосуми… — започна Нейтив.

— Аз имам да ти говоря много — прекъсна го Мейбъл и широко отвори очи. — А ти стой там и ме слушай, Нейтив Ханикът! — Главата й започна да се поклаща бавно, а очите й го гледаха студено. — Не знам какво ме прихвана да се омъжа за тебе. Коя жена с целия си ум ще се излъже да се омъжи за човек с чудновато име^[2] като твоето. Никой, освен тебе няма да иска и да има такова име. Това ти е лошото. Ти спекулираш с това особено име, фокуси правиш с него, за да получиш нещо за нищо. Но аз ще ти кажа и друго, а ти най-добре слушай и помни, докато си жив. С това странно име ти няма да откопчиш от мен нищо, нито игла — каквито и претексти да измислиш, каквато и лукавщина да кажеш и колкото и сладкодумно да я кажеш. Ако имах малко ум в главата си, ти още щеше да си ми чужд.

Навел глава и подпрял левия си лакът на масата, Нейтив се беше надвесил над чинията и ядеше булгур, наденици и пресни бисквити. Той мислеше за многото пъти в миналото, когато бяха говорили за неговото необикновено име. („Когато чух това име за първи път, бях сигурен, че е шега или прякор, или нещо подобно. Но след като го чух три-четири пъти, то започна да ми звучи съвсем естествено, както да наречеш неделята — неделя, или коледата — коледа. Такова име трябва да повториш на себе си няколко пъти, и ти се струва познато от памтивека. После, когато му свикнеш, виждаш, че е по-хубаво от Роберт или Клод Ханикът. Сега, ако искаш да наречеш Нейтив другояче, няма да измислиш нищо, което да му приляга.“)

Той хвърли бърз поглед, за да види какво прави Мейбъл.

— Ти по-добре не мърдай от този стол и мисли, както никога досега не си мислил! — каза тя веднага. — Не знам какво се върти в главата ти, ако там изобщо нещо се върти, но аз мога да й отворя много работа. Ако не друг, аз мога да пресека целия ти късмет, с който толкова се хвалиш. И не мисли, че няма да го направя. Не знам какво си смятал да получиш, когато ме склони да се омъжа за теб, но каквото и да е било — сбъркал си. Ако си предполагал, че е достатъчно да имаш особено име и да бъдеш последният Ханикът, за да получиш нещо за нищо, почвай отново и измисли по-добро оправдание!

Нейтив се наведе над масата още повече, за да може да загребва по-добре булгура с лъжицата. („Семейството Ханикът никога не е имало много членове в окръга Сикъмор, а след като умря бащата на Нейтив, той остана единственият. Отгоре на всичко той ми каза, че цял живот е искал да има син, за да остави името си, но белите жени просто не го блазнели. Така или иначе, това май накара Нейтив да се откаже от всякакво желание да замине за Джексънвил или Атланта и да си намери добра работа. Като че го беше страх да отиде далеч от дома, защото знаеше, че е последният Ханикът и искаше да запази името колкото се може по-дълго в Пелмира и окръга Сикъмор. Може би за това не е придирвал, а остана близо до дома цял живот и едва изкарваше сиромашка прехрана, като поправяше радиоапарати и други такива неща.“) Нейтив вдигна очи от чинията и за миг те срещнаха втренчения поглед на Мейбъл.

— Искам да знаеш положението — каза й той твърдо. — Аз много се гордея с името си. То е единственото нещо, което никой, освен мен няма. Тате казваше, че ми го е дал, защото на света има вече твърде много хора, наречени Джон, или Тем, или Джо и с други такива обикновени имена. — Той пак погледна Мейбъл, после отхапа от наденицата. — И тате ми каза на всяка цена да запазя името, което ми е дал, до края на живота си и да не допусна някой да ме накара да се срамувам от него и да го сменя с нещо обикновено. Тате ми каза, че не може да ми остави наследство от един милион долара, но пък ми е дал щастливо име, което никой друг няма. Аз вярвам само, каквото ми е казал тате, и никой няма да ме убеди в друго.

Мейбъл се усмихна пресилено и се наведе напред над масата. Лицето й още гореше с трескава червенина, но изглеждаше, че тя прави всички усилия, за да бъде любезна и приветлива. Тя хвана ръката му и я потупа нервно няколко пъти.

— Аз нямах нищо против да променя името си от мисис Бауърз на мисис Ханикът, когато се омъжих за теб вчера — каза тя и се усмихна благо. — Ще бъде много мило, ако и ти пожелаеш да смениш собственото си малко име с нещо благоприлично. То ще бъде най-хубавия сватбен подарък, който можеш да ми направиш, и винаги ще ти бъда благодарна. Не искам хората да ме наричат мисис Нейтив Ханикът. Няма да мога да издържа. Ще бъде прекалено унизително да се търпи. Срам ще ме е да ходя по улиците и да ме наричат така пред хората. Даже най-добрите ми приятели ще се подсмиват всеки път, когато го чуват. — Ще го смениш заради мен, нали?

Тя му се усмихна пак и стисна, ръката му с потръпващи пръсти. Мейбъл чакаше търпеливо, давайки му предостатъчно време да каже нещо, но той остана безмълвен и непреклонен.

— Знаеш ли — каза тя с надежда и побутна соса по-близо до него, — ако си промениш името на Теодор, ще те наричам галено Теди. Харесва ти, нали? Или друго хубаво име, за което се сещам, е Рандолф. Наистина мъжествено име, само като мислиш за него. И ще мога да те наричам Ренди — галено. Какво ще кажеш? Ако искаш, мога да измисля и други хубави имена.

Нейтив протегна ръка и взе шепа пресни бисквити.

— Аз, не! Аз — не! — каза той и тръсна глава решително. — А, не! Тате ми казваше, че от име като моето ще спечеля повече, отколкото човек с обикновено име може да вземе от касата на Първа национална банка или от хиляда декара земя и сечища през целия ей живот. А, не! Аз не забравям какво ми е казал тате!

Мейбъл се отпусна на стола и въздъхна обезсърчено.

— Стига си дрънкал за тоя твой тате! Писнаха ми ушите от него!

С треперещи устни и сълзи в очите тя гледаше през прозореца, без да вижда ярката светлина на утринното слънце.