Ърскин Колдуел
Близо до дома (17)

17

В мрачния късен следобед, когато тъмнината скоро щеше да настъпи, Нейтив Ханикът със сивия си каскет и изподраното от тръни синьо яке напусна Биг бой слот и тръгна надолу към града.

Хладината на ранната есенна вечер вече се усещаше, северният вятър разклащаше клоните на дъбовете и чинарите и шумолеше из кафявите им листа по тротоара. Димът от дървата в запалените рано вечерта огньове се виеше над комините, и носейки се над улици и улички, оставяше във въздуха остра миризма.

Работният ден беше почти свършил, в магазините и сградите в центъра на града гасяха светлините. Някои продавачи и чиновници се прибираха в къщи от площада пред съда пеша, други се возеха на автомобили, които пронизително изскърцваха, завивайки по ъглите и търсейки пътя за дома с ярки фарове. За пръв път в живота му, чувство на самотност накара Нейтив да завижда на мъжете, които вечер си отиваха у дома в обществото на жените си.

Повечето фермери, дошли в града да прекарат деня и да купят припаси, си бяха тръгнали много по-рано, за да се върнат в къщи на село и довършат с доенето и храненето на добитъка преди настъпването на тъмнината. Стъпалата на съда бяха пусти — всички мъже, които се шляеха и си говореха на слънце през деня, си бяха отишли в къщи за нощта. В здрача преминаха на велосипеди няколко ученици, изпратени в последния момент с поръчение да купят бутилка мляко или хляб, преди да затворят и последния магазин.

Нейтив беше стоял приведен над работната си маса от рано сутринта — стараеше се да довърши колкото може повече от поправките, и след дългия работен ден беше уморен, а раменете му бяха отпуснати. Беше и гладен, а много му се ядеше нещо различно от лют боб и спагети. Той имаше у дома си много консерви с лют боб и спагети, които можеше винаги да яде през дъждовните вечери или когато не му се излизаше от къщи, но колкото и да беше гладен, сега не му се искаше нищо подобно.

Като се влачеше уморено надолу по улицата, в гъстите сенки на шумолящите дъбови и чинарови дървета, Нейтив против волята си не спираше да мисли за Мейбъл Бауърз и за гозбите, които тя има за вечеря този ден. Колкото повече мислеше за Мейбъл в голямата й червена тухлена къща на Чери стрийт, толкова повече огладняваше. Беше сигурен, че тя готви нещо, което той обича. Мисълта му започна да се върти около пържено пиле със сос, грах със свински бут, печени сладки картофи с мазнина от наденици, царевична пита със свински дреболии, сладка картофена баница. Питаше се дали изобщо ще може да яде такива неща още веднъж.

Дълго преди да стигне до вратата на бирарията и салон за развлечения на Ед Хауърд, Нейтив се чувстваше съвсем нещастен, паднал духом, и съжаляваше себе си и житейската си съдба. Питаше се какво е станало с щастието, с което толкова се хвалеше преди. („Кой ще си губи времето да съжалява ерген на средна възраст само защото той яде консерви? Сам да се съжалява. Грешката си е негова. Има много жени, които желаят да се омъжат и да готвят на мъжа си. Лошото е, че повечето ергени са станали такива егоисти и толкова държат на своето, че не могат да се разбират дори и със себе си.“)

Когато влезе в заведението на Ед Хауърд, ярко осветената стая кънтеше от висок говор и буен смях. Нехаейки за мигащите светлини и дрънчащите звънци на мониксите, той мина край тях, сякаш не знаеше дори, че съществуват. В стаята се бяха събрали десет-дванадесет мъже. Един от тях го извика по име и каза нещо, но Нейтив пак не погледна натам. Той отиде право на бара и седна на едно столче.

Ед Хауърд беше видял Нейтив да влиза в салона за развлечения и го чакаше зад тезгяха.

— Как си тази вечер, Нейтив?

— По-зле не може.

— Криво ти е, а?

Нейтив кимна.

— Е, може пък да не си видял от най-лошото.

— Ако не съм видял, трябва само да почакам малко. Тогава ще видя.

Ед го изгледа внимателно.

— Много добре разбирам как се чувстваш, Нейтив — каза му той със симпатия. — И аз се чувствам точно така понякога. Всичко се обръща и тръгва наопаки. Жена ми се събуди сутрин и каже, че не й харесва как изглеждам. Върна се в къщи вечер и тя каже, че не й харесва как тя изглежда. Ако се съглася с нея, ядосва се и не иска да говори. Ако не се съглася — ядосва се и пак не иска да говори. Ето, сега ми знаеш ядовете. Но се убедих, че това се случва с всички в този живот — с мене, с тебе, с големците, с дребните хора, и с богатите, и с бедните. И трябва да свикнем, да караме, колкото можем, както свинята свиква да кара в кочината.

Нейтив кимна в знак на съгласие. Той гледаше поставената в позлатена рамка картина в естествен ръст на стената зад бара.

— Сега ти на какво си? — попита Ед.

— Голяма тлъста говежда пържола и бутилка бира.

— Може всичко да ти е тръгнало наопаки — каза Ед, докато вземаше пържолата и бирата, — но ти още знаеш къде да дойдеш за хубаво домашно готвено, нали?

— Никъде няма да намеря, освен тук — отговори Нейтив. — Това се знае, както се знае, че фъстъците растат на гроздове.

— Да си жив за тия приказки, Нейтив. Нещата, които ти говориш за моето заведение, помагат повече на репутацията ми, отколкото някоя голяма реклама в „Сикъмор каунти нюз енд обзървър“, за която ще изхарча един куп пари. Ти не преставай да говориш така из града и аз ще те направя добър мой приятел. Кой знае, някой ден може дори да ти отпусна вересия за един долар.

Той постави пържолата и бирата пред Нейтив и се облегна на бара.

— Нямаше кога да ти кажа досега, но наистина много съжалявах, като чух, че не си останал женен дълго. Отначало, когато чух, че си се оженил за Мейбъл Бауърз, чудех се дали ще можеш да свикнеш, като се прехвърлиш на бяла жена без промеждутък за почивка. После започнах да си мисля, че това е умно нещо за мъж на твоите години, защото ще се оправи за цял живот — ще сложиш малко от парите на жена ти в банката на твое име, че да има срещу какво да пишеш чекове, край на наем за плащане, домашно готвено, колкото ти се иска.

Нейтив вдигна поглед и се ухили.

— Че аз така и така изкарах две хубави яденета. А и част от трето.

— Точно така го чух и аз — потвърди Ед. — Ако някой поиска да прави реклама на този град, едно важно нещо може да каже за него. — Той тръгна, за да обслужи друг посетител. — В Пелмира клюките за станалите неща знаят как да обикалят сигурно и бързо града.

Шумът в стаята ставаше все по-голям поради усилващия се говор, виковете и непрекъснатото тряскане на мониксите, но Нейтив още не обръщаше никакво внимание на нищо, което ставаше зад него. Той седеше, взираше се в поставената в позлатена рамка картина в естествен ръст на дебела жена, която се къпеше в малка вана, и мислеше за Мейбъл и за всички хубави неща за ядене, които тя готвеше.

Той беше свършил почти половината пържола, когато Фети Летимор дойде зад него и го тупна силно по гърба.

— Какво си седнал тук сам-самичък и си се умърлушил? — попита Фети, настани се на съседното столче и си поръча бутилка бира. — Не се познава, че си ти, Нейтив. Съвсем си капнал, като те гледа човек.

Нейтив извърна очи към него, но не каза нищо.

Фети Летимор беше още в жълтите работни дрехи, които носеше на бензиностанцията, където работеше, и мазният му каскет беше изтикан на темето. От задния му джоб стърчеше завито на руло списание. Той винаги носеше със себе си списание с каубойски разкази или евтина книжка с крещящо оцветена мукавена корица — казваше, че обича да чете за хора, които могат да вършат изключителните подвизи, каквито на него не му стига кураж да направи, без да го е еня за последиците. На връщане от работа Фети винаги се отбиваше за час или повече в заведението на Ед Хауърд. Вече наближаваше времето, когато обикновено жената на Фети се обаждаше всяка вечер по телефона на Ед Хауърд и му заръчваше да каже на Фети, че ако не се върне веднага в къщи, тя няма да му сготви никаква вечеря и ще отиде да прекара нощта при майка си. Тогава Фети неизменно излизаше и бързаше за в къщи.

— Както се държиш като че не си ти, Нейтив — говореше Фети. — Нямаше да те позная кой си, ако, не си спомних лицето ти. Трябва да си оттатък, да събираш много точки на „Момичета на плажа“ и да им сваляш банските костюмчета. Ако ти не ги свалиш — няма кой. Не знаеш ли, че може да закараш Ед Хауърд в лудницата с всичките безплатни игри и бутилки бира, които винаги печелиш?

Нейтив хапна от пържолата и отпи продължително от бирата. Той слушаше всичко, което му говореше Фети Летимор, но още не беше казал и дума в отговор.

Фети наведе глава на една страна и се наклони близо до Нейтив.

— Слушай — каза той и понижи глас. — Я ми кажи нещо, Нейтив. Ти да не си загубил късмета си? Затова ли си седнал тук, умърлушил си се и изглеждаш съвсем капнал?

Нейтив преглътна тежко.

— Може никога да не съм имал толкова късмет, колкото съм мислел. — Изражението на лицето му беше тъжно и мрачно. — Ако имам някакъв късмет сега, той е за лошо. Никак нямам с какво да се хваля.

— Това пък какво е! — засмя се Фети. — Всички знаят какъв късметлия си, Нейтив. Голямо име имаш за това.

Той хапна нов залък от пържолата.

— Откак се помня, много ми вървеше почти винаги и не можех да се оплаквам. Гордеех се, като слушах как хората говорят за Ханикътовия късмет. Но преди един-два дена всичко изведнъж тръпна наопаки и оттогава е все така. Не знам какво да направя. Сега, с каквото и да се захвана, накрая подвия опашка и се чувствам като лисица, когато я хванат в кокошарник.

— Нищо не е чак толкова лошо, Нейтив — успокояваше го Фети, като се подсмиваше и го тупаше по гърба. — Ти просто се мъчиш да изкараш пред себе си работата лоша. Само в едно не ти провървя — не остана по-дълго женен за богата жена, та малко от парите й да се лепнат и на тебе. Но затова ли ще весиш нос? Такова нещо може да се случи с много хора.

— Може да е така, но то не е всичко — каза Нейтив и поклати глава. — То е само началото. Както е тръгнало, май никога вече няма да имам стария си късмет. Посърнал съм като хрътка, с отрязана опашка. Когато ловджийско куче свикне цял живот да върти опашката си, чувства се засрамено и безполезно, ако я отрежат.

— Какво друго не ти е провървяло? — попита Фети.

Нейтив наля още бира в чашата си и се готвеше да каже нещо, когато шумният говор в стаята внезапно спря и тракането на мониксите постепенно престана. Сякаш всички в кръчмата и салона за развлечения се бяха сговорили да си тръгнат едновременно.

И Фети, и Нейтив се обърнаха да видят какво е предизвикало необикновената тишина. А и всички други вече наблюдаваха Клайд Хефлин, който вървеше от вратата към бара. Лицето на Клайд беше начумерено, а едно от ъгълчетата на устата му беше свито сърдито. Като никога той не носеше кобур за пистолет, а палката не издуваше задния му джоб. Беше без палто, гологлав, а отзад част от ризата му висеше извън панталоните.

Когато стигна бара, без да каже дума, Клайд сграбчи ръката на Нейтив и го извъртя рязко на стола с такава сила, че Нейтив едва не падна. Дори тогава Нейтив мислеше, че Клайд иска само да започне шеговит спор, както често беше правил в миналото. Нейтив започна да се хили добродушно.

— Трябва да ти изкарам душата от бой аз на тебе! — каза Клайд безизразно и пак дръпна ръката на Нейтив толкова силно, че той трябваше да се хване за тезгяха с другата ръка, за да не падне на пода. — И най-добре да го направя ей сега — каза той със същия безизразен тон.

Широка усмивка опъна бузите на Нейтив, докато те се гледаха един друг.

— Защо, Клайд? — попита той, дръпна ръката си и я освободи. Той още мислеше, че Клайд се шегува за нещо по обичайния си груб начин. — Какво има?

Отговор не последва. Сърдитата гънка в устата на Клайд се вдълбочи в лицето.

— Не ти ли поправих радиото да работи? Ще ти кажа какво да направиш. Просто го раздрусай малко, докато изхлопа, а после го изругай. Ти знаеш как да го изругаеш хубаво, та да проработи. Само толкова трябва на някои опак радиоапарати, за да започнат да работят по-добре от всякога. Иди си у вас и опитай, каквото ти казах, а после ела и ми кажи какво е станало!

Клайд бутна Нейтив с ръка и той се долепи за бара.

— Това да върви, по мътните! Не говоря за някакво си мръсно радио.

Усмивката на лицето на Нейтив постепенно се стесняваше към ъглите на устата.

— Добре де, щом ти харесва как работи, трябва да ми платиш, каквото ми дължиш, загдето ти го поправих, Клайд. Така си е редно. И без това такъв ни беше пазарлъкът. Нали помниш? Ти каза, че ще платиш, каквото ми дължиш, следващия, път, когато ти напомня за това, а аз точно това правя сега. Ако нямаш дребни, Ед Хауърд ще ти развали. Парите, дето ми дължиш, никак няма да ми дойдат много точно сега. Може дори да те черпя една бира.

— Казах ти веднъж, не говоря за някакво си мръсно радио. — Той избърса уста с опакото на ръката си. — Чу ме какво казах!

— Тогава за какво говориш?

— За тебе говоря и за навика ти да се промъкваш, където не ти е работа! Да те вземат мътните! Ти си причината да ме уволнят. Ето какво. Ти си виновен!

— Какво съм направил, Клайд?

Клайд обърна глава и плю на пода.

— Много хубаво знаеш какво си направил! И не се опитвай да се измъкнеш с лъжи! Знам всичко. Отишъл си снощи в другия квартал, откарал си онази мулатка някъде и си я скрил от мене, за да не мога да я намеря. Да не си мислил, че е твоя! Когато отидох там, за да я заловя и откарам в затвора, не можах да я намеря, помислих, че онова негърче я крие и ме лъже. Като не ми каза, каквото исках да знам, ядосах се страшно. Ето за това той беше убит. Ако ти си беше гледал работата, вместо да я криеш някъде, това нямаше да се случи. А сега, само защото се случило още един негър да бъде убит, всички вдигнаха аларма до небето и хвърлиха на мен вината, че съм го направил. Гроувър Главър ми взе значката на помощник-шериф и ме уволни. Сега съм без работа. Ако ти не беше се довлякъл долу да я откараш и скриеш на такова място, където не мога да я намеря, щях да съм още на работа. Да те вземат мътните!

Ал Дид беше влязъл в кръчмата и салон за развлечения, докато Клайд ревеше и беснееше, и беше чул всичко, което беше казано. Ал се безпокоеше, че Клайд може да направи нещо и затова забърза към бара. Обаче, преди да стигне там, Клайд издърпа ръката си назад и удари Нейтив с юмрук по лицето.

Ударът беше достатъчно силен да събори Нейтив от столчето и да го просне на пода. Той лежеше там зашеметен и безпомощен.

Клайд тръгна към него, но Ал и Фети го избутаха настрани, преди да стъпче лицето на Нейтив с тока на обувката си. Другите мъже вече се трупаха около Клайд и го блъскаха към срещуположния край на стаята.

Когато Клайд стигна до средата на стаята, той спря и замаха с юмруци към мъжете, които бяха най-близо до него.

— Никой да не смее да дойде още една крачка към мене! — предупреди ги той, прокара опакото на ръката през устата си и огледа свирепо стаята. — Чухте ме! Никой да не ме пипа!

Той тръгна заднишком към входа и без да спира, извади от джоба ножа си.

— Ще изтърбуша всеки, който ме закачи, без да ми мигне окото!

— Не ставай глупак, Клайд! — каза му някой. — Прибери този нож и си затвори устата! Достатъчно си я забъркал, какво ще добавяш още. Излез нанякъде и ела на себе си овреме.

Клайд отвори ножа с привично движение на ръката и яркото острие блесна на светлината.

— Ако някой само тръгне към мене, бога ми, ще му изкарам червата и ще ги стъпча на пода — закани се той. — Страшно ме е яд, не се шегувам.

— Ти по-добре внимавай, Клайд — посъветва го един от мъжете. — Ако не внимаваш, като нищо ще си навлечеш по-голяма беля, щом говориш толкова наперено и се държиш толкова злобно. Стига тия глупости, прибери ножа! И излез вън да те лъхне чист въздух!

— Знам да се грижа за себе си. От никого не ме е страх.

Ед Хауърд извади от чекмеджето зад бара пистолет и го насочи към Клайд.

— Излез оттук, Клайд Хефлин! — заповяда му Ед. — Аз държа порядъчно заведение и ще го запазя порядъчно. Ако не излезеш, както ти казах, ще държа този пистолет насочен към тебе, докато не извикам полицията да дойде и да те вземе. А и ще стрелям, ако потрябва. Хайде, вън, докато можеш да излезеш на краката си!

— Никак не ме плашиш!

— Ще видим.

Ед посегна към телефона.

Размахвайки заканително острието на ножа пред себе си, Клайд започна да отстъпва през входа.

— А този никаквец ще ми падне! — рече той и погледна през стаята към Нейтив. — Той вече няма да крие мулатки от мене. Когато свърша с него, ще го оставя скопен като проскубан вол. Знам как да наредя човек като него. Никой не може да ми прави бели като него, и да не си плати за това. Трябва ми само да видя този никаквец някъде още веднъж. Той ще ми падне!

След това всички останаха напрегнати и мълчаливи. Не беше казана дума, докато Клайд не излезе заднишком през входа и не изчезна от погледите им.

Ед Хауърд прибра пистолета в чекмеджето и го хлопна, за да го затвори.

— Как може човек да бъде натъпкан с толкова злоба? — попита някой.

— Това не знам — отвърна друг. — И друго не знам. Никак не ми идва на ум колко още човек с толкова злоба в него може да живее. Не ми се иска да гадая дори. Ще стана за смях, ако кажа нещо, много далеч от истината.