Ърскин Колдуел
Близо до дома (16)

16

— Аз говорих с шерифа Главър по телефона и той ме уведоми, че няма да предприема мерки по никакво обвинение против теб — каза Делтън на Джозин, като свали очилата си и хвърли през бюрото поглед към нея с леко повдигане на тежките си вежди. — Фактически той ми каза, че писмена заповед за твоето арестуване изобщо не е била издавана. Каквото и да е станало снощи, то е било само обикновено разследване по оплакване на гражданин. По-нататъшни постъпки против теб няма да се предприемат, Джозин. Въпросът е приключен. Сега ти имаш пълна свобода на движение.

Както обикновено Делтън Бароуз носеше скъп тъмен костюм и ярка папионка. Освен че беше адвокат, сенатор на щата, директор на банката и председател на най-реномирания граждански клуб, той притежаваше ценна недвижима собственост в града и в окръга и от много години беше известен като най-богатия и най-виден гражданин на Пелмира. („Не знам дали Делтън ще свърши на върха, или на дъното на политическото торище, но той безспорно си създаде из нашия край трайна репутация на най-бързия изпълнител на ипотеки в тази част на страната. Преди около година изгубих в негова полза малката си ферма точно една минута след полунощ. Всеки друг щеше поне да почака до изгрев-слънце и да те остави да си довършиш съня, преди да изпълни ипотеката и ти вземе имуществото за неустойка. Но не и той — той стоеше там пред вратата ми заедно с един помощник-шериф, — за да ми връчи предупреждението за изпълнение, и чакаше часовникът му да измери и последните секунди. Но едно нещо трябва да му признае човек на Делтън. Той ходи на църква толкова често, колкото и свещеникът, а и може да се моли на много по-висок глас от него. Събери едното с другото и ето как Делтън Бароуз е станал виден гражданин.“) Сега Делтън беше за пръв път кандидат за Конгреса на ноемврийските общи избори и правеше всички усилия — политически и финансови — да си осигури кресло във Вашингтон. Сивеещата черна коса и високото, тежко сложено тяло му придаваха представителен вид, а той умееше да се държи с достойнство и внушително или пък по роднински и предразполагащо в зависимост от случая. С течение на годините беше придобил способността да модулира гласа си, когато държеше речи или водеше частен разговор, от гръмка властност до гальовна интимност. Ако не сполучеше да спечели кресло в Конгреса във Вашингтон, което изглеждаше невероятно, това щеше да бъде първият случай в политическата му кариера, когато не е успял да спечели както предварителните избори за определяне кандидата на демократическата партия, така и болшинство гласове на общите избори.

— Толкова мога да ти кажа поверително, Джозин — продължи той с бързия си маниер на говорене. — Всъщност е станало това — мисис Френк Бауърз, подтиквана от свои лични подбуди, е настояла ти да бъдеш арестувана, а шерифът е погледнал на молбата й, като на възможност да й направи услуга. До това се свежда работата. Той само е дал вид, че разследва случая. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Той пак я погледна с повдигане на веждите, но не я чака да отговори на въпроса му.

— Така, шерифът Главър се е кандидатирал, за да бъде избран отново, и такива неща стават понякога непосредствено преди избори. Аз сам съм в разгара на най-важната кампания в живота си и мога да разбера желанието на всеки кандидат да се старае всячески да задоволи избирателите и да си осигури гласове. Всички ние, които заемаме обществена длъжност, сме слуги на народа и сме по необходимост обвързани с желанието на гласуващите. Ти разбираш това. Във всеки случай, дори да бяха те задържали под арест, шерифът щеше тихомълком да те освободи след няколко дена и това щеше да бъде всичко. Радвам се, че всичко мина толкова благополучно за теб, Джозин.

Щом свърши, Делтън вдигна поглед и махна с ръка към вратата.

— Сега можеш да си вървиш — каза той късо.

Джозин стана от стола. Обаче, вместо да си тръгне веднага, тя остана там неподвижно изправена.

Той пак посочи вратата.

— Това е всичко. Тази сутрин съм много зает.

Той наведе глава над бюрото, сякаш решен да не я поглежда повече след тези думи.

— Колко ви дължа, мистър Бароуз? — попита тя.

— Нищо. Съвсем нищо. Доволен съм да направя услуга на мистър Ханикът. Той винаги е бил енергичен мой работник във всичките ми кампании.

Джозин се канеше да благодари на Делтън, когато той внезапно вдигна поглед и посочи коженото кресло, от което тя беше станала.

— Чакай малко! — каза той нервно. Изражението на лицето, му беше вече променено. Той я гледаше с любопитство. — Седни, Джозин! Има нещо, което искам да узная, преди да си тръгнеш.

Джозин седна отново.

— Защо мистър Ханикът те изпрати да се обърнеш към мен?

— Ами, ние дружим от дълго време — каза тя след късо мислене — и той ми каза тази сутрин…

Делтън я прекъсна.

— Само преди малко, в началото на нашия разговор, ти ми каза, че си възнамерявала да се омъжиш за този негър — Харви Браун, който беше убит снощи. Нейтив Ханикът е бял. А ти си…

— Мистър Бароуз, и аз съм бяла отчасти — каза тя без колебание.

Делтън я изгледа с дълъг, замислен поглед. Измина известно време, преди той да бъде готов да заговори пак.

— Мога да видя това съвсем ясно. — Гласът му беше станал висок и груб. — Всеки може да го види. Но какво от това? Има много мулати и квартеронци. Страната е пълна с тях и с всички останали разновидности. Нещо друго ме озадачава. Не си спомням да съм чувал преди за негърка, която се хвали, че дружи с бял мъж. Поне в тази част на страната не съм чувал. Това е много необикновено… и тревожно. Ти не знаеш ли какво можеш да си позволиш? Не знаещ ли, че за това не е прието да се говори?

Тонът на заканителния глас на Делтън беше станал дори по-висок и по-сърдит. Той спря, погледна я право в очите, но Джозин още не му отговаряше.

— Това ви е лошото на вас негрите, когато имате малко бяла кръв — продължи той укорно. — Започвате да говорите и да се държите, като че сте равни на самите бели хора. Живея тук цял живот и не съм видял изключение. Защо вие не се държите според положението си, и не внимавате в приказките си?

Той стана от бюрото и отиде с дълги крачки до прозореца. („Забелязал ли си колко по-светли стават на цвят негрите напоследък? Може едва ли не да се види как се променят от година на година. Не се срещат мнозина от едновремешните чисто черни. Те бързо изчезват. Преди петдесет години мулатите бяха обикновена гледка, но квартеронци и окторонци бяха редки като бяло муле в краварник. Но не и сега. Чудно ти става какво да очакваш през следващите петдесет години.“)

Когато Делтън се върна от прозореца, той спря пред Джозин със силно зачервено лице и я загледа, като че разпитваше в съда свидетел, който беше недружелюбно настроен и не желаеше да му окаже съдействие.

— Защо не кажеш нещо? — запита той с гръмък глас. — Не ме ли чу? Зададох ти въпрос! Зададох ти два въпроса!

Джозин захапа устни за минута. После, без помен от страх на лицето си, вдигна поглед спокойно.

— Мистър Бароуз, може би вие не мислите, че аз съм достойна да говоря и да се държа като бяла — каза тя бавно и без гняв, — но майка ми е била достойна за бял мъж.

Той се втренчи в нея.

— Какъв бял мъж?

— Моят баща.

— Кой ти каза за това?

— Майка ми.

Делтън бръкна с ръце в джобовете и мина няколко пъти пред нея напред-назад, преди да заговори пак. Той имаше дълъг опит като адвокат на процеси и му беше много добре известно, че продължителното разпитване на свидетел — дружелюбно или недружелюбно настроен — може да бъде пагубно за собствените му доводи. Той беше винаги годен да мисли ясно и решително, когато стоеше прав, и сега се питаше докъде може да отиде с въпросите си. Когато спря да крачи по пода, обноските му бяха отново напълно променени. Едва сега той стана приветлив и благосклонен.

— Я ми кажи нещо, Джозин — подхвана той с припряна усмивка. — Какво искаше да кажеш с това? То е много интересно. Откъде знаеш толкова много за предполагаемите отношения на майка си с бял мъж? Как си разбрала за баща си?

— Каза ми майка ми. — После Джозин добави: — Баба Медъкс също знае. Тя разправяше повече от майка ми.

Делтън за малко не я попита какво друго знае за баща си, но тутакси размисли, отказа се и отиде настрана. Дълго време той стоя до прозореца, обърнат с гръб към стаята, и гледа надолу към площада пред съда. Когато заговори отново, гласът му беше напрегнат, но той изглеждаше спокоен и обноските му бяха безусловно дружелюбни и приятни.

— На колко години си, Джозин? — попита той от прозореца и обърна глава, за да я погледне.

— На двадесет и четири.

Делтън се отстрани от прозореца и тръгна бавно към нея.

— Как е името на майка ти?

— Джозефин. Всички я наричат Джози.

— Колко годишна е тя сега?

— Около четиридесет.

— Като тебе ли е светла на цвят?

— Не съвсем. Малко е по-тъмна.

Тежките му вежди се вдигнаха.

— Майка ти омъжена ли е била, когато ти си се родила?

Джозин поклати глава.

— Защо презимето ти е Медъкс?

— Защото това е било фамилното име и на майка ми, и на баба ми, и на прабаба ми.

— Майка ти сега омъжена ли е и има ли други деца?

— Да, сър.

— Къде живее?

— Живееше в Пелмира, но сега е в една ферма на село.

— Ти къде си се родила, Джозин?

— Тук, в Пелмира.

— Тук ли си живяла цял живот?

— Да, сър.

Делтън се върна на бюрото си и седна на стола с високото облегало и зелената кожа. С вид на зает човек той премести някои от книжата и документите от единия край на бюрото на другия, без да се вглежда какво върши. („Когато възмъжееш и решиш, че си придобил здрав разум и разбираш живота, често се чудиш дали ще направиш съвършено същите неща, които си правил в миналото, ако можеш да преживееш живота си отново. Такова решение е трудно за всеки човек, защото доброто и лошото ще вървят заедно, както са вървели тогава, и никой не знае кое ще натежи над другото накрая. В младите си години съм вършил някои неща, от които ще ме е срам, ако някой ги открие сега, и които ще ми навредят, ако станат публично достояние, но в себе си съм тайно доволен, че съм опитал всеки отделен епизод от младините си.“)

След малко, като се наклони назад на стола си, Делтън се усмихна на Джозин.

— Страх ме е, че не се държах много любезно преди малко — каза той примирително. Усмивката му се разшири и от това около очите му се появиха бръчици. — Не знам какво ме накара да загубя самообладание и да говоря по такъв начин. Съжалявам за това, Джозин. Искам да знаеш, че веднага щом ти влезе тук, можах да видя, че си повече бяла, отколкото каквото и да е друго, и трябваше да се отнасям към тебе като към такава. Можах да видя това съвсем ясно по формата на лицето, цвета на косата и известен наклон на веждите. То е много забележимо… и много привлекателно. Бих казал, че имаш осминка негърска кръв — че си окторонка. И колкото повече те гледам, толкова съм по-сигурен. Освен това ти си много красиво момиче, Джозин. Изключително красиво. Имаш този вид женска красота, за която доста бели момичета биха дали всичко. Ти си много щедро надарена, Джозин.

Делтън се наклони напред и пренареди някои книжа на бюрото си с нервни движения на ръцете.

— Знаеш ли, Джозин? — говореше той задушевно. — Аз сам имам две дъщери. Едната е осемнадесет, другата двадесетгодишна — не далеч от твоята възраст. Аз мисля, че и те са много красиви и ги обичам много. Те не са в къщи сега — учат в колеж. За тях бих направил всичко на света. Най-много от всичко искам да ги видя да пораснат и да бъдат щастливи — и да се омъжат щастливо, разбира се. Всеки баща иска това за дъщерите си — щастие в живота и в брака. Но аз мога само да им помогна да се стремят към това — не мога да им купя щастие. Най-многото, което мога да направя, е да ги съветвам, насърчавам и да им създавам възможности. — Той спря и прокара ръка върху лицето си. — Но защо ти казвам всичко това? Ти знаеш как да си намериш щастие като жена. Това всъщност не те засяга, нали.

Той пак стана от бюрото си, отиде с дълги крачки до прозореца и погледна надолу към площада. По улиците минаваха купувачи, фермери бяха дошли в града да пазаруват съестни продукти, а обичайният брой шляещи се хора седяха на стъпалата на сивото каменно здание на съда. Беше ясен ден, светъл и топъл под слънцето — съвсем не изключителен през това време на годината.

— Не знам защо говорих толкова много за своите две дъщери — продължи Делтън, без да се обръща. — Може би защото ти ми напомняш за тях. — Той се върна и застана пред Джозин. Гледа я внимателно дълго време, сякаш я запечатваше в паметта си. — Откровено казано, Джозин, това е причината. И затова искам да ти дам съвет — ако го приемеш — точно както бих предложил съвет и бих насърчил и другите две момичета. Искам и ти да бъдеш щастлива.

— Съвет за какво, мистър Бароуз? — попита тя.

Делтън дръпна един стол от другия край на стаята и седна близо до нея.

— Не сме споменавали за това, Джозин, но аз знам за тебе повече, отколкото мислиш. Всичко, което се случва в Пелмира, става общоизвестно незабавно. Така може и да се очаква в толкова малък град. Работата на всекиго става работа на всички. Някой неминуемо започва да говори, а слушатели много.

Сега аз ще бъда откровен и прям. Ще говоря реалистично. Известно ми е, че си живяла, така да се каже, с Нейтив Ханикът в къщата му на Биг бой слот и си работила през деня като прислужница на мисис Френк Бауърз горе на Чери стрийт. След като мистър Ханикът и мисис Бауърз се ожениха, ти си отишла в къщата му на Биг бой слот, както си била привикнала, и тя те е хванала там в негово присъствие… а ти не си носела прислужническата си униформа.

Добре, сега всички в града знаят това. И то беше причината за всички неприятности. Не можем да обвиняваме мисис Бауърз, че се е ядосала и разтревожила при тези обстоятелства. Незабавната й реакция била да си отмъсти, като накара да те арестуват, за да изтърпиш наказание. Негърът — този, за когото си щяла да се омъжиш — умрял в резултат. Това е осъдително, то е непростимо и никога не е трябвало да се случва. Но случило се е и не можем да върнем момчето между живите. Някои хора са свирепо груби и жестоки. Може би това е вродено, може би придобито или може би е съчетание от двете. Във всеки случай, когато тези качества съществуват у човек, те са склонни да избиват от време на време като упорит изрив на кожата. По това толкова. Аз наистина съжалявам за Харви Браун. Ти не можеше да намериш по-добър човек, за когото да се омъжиш. Той беше добър, трудолюбив, смирен гражданин.

Ето моя съвет, Джозин. Напусни града… излез от града… и не се връщай! Никога няма да можеш да намериш друга работа в бяло семейство в Пелмира. Имаше твърде много приказки и клюки, а ще има още много. Вземи дъщеря си със себе си! Изпрати бабата да живее на село при майка ти! Аз те съветвам да отидеш в Джексънвил, или Атланта, или Нови Орлеан. Но иди някъде, намери си добра работа, създай нов дом за дъщеря си и сама започни нов живот. Няма да бъде трудно. Ти си млада, имаш хубава външност, не ти липсва умение и подготовка. От мисис Бауърз няма да вземеш препоръка, но аз ще ти дам изключително добра.

Делтън я наблюдаваше, горящ от нетърпение, като се навеждаше напред с ръце върху колената и стискаше пръстите си ту в едната, ту в другата ръка. („Единственото нещо, което може да разгроми някой политик на урните в последния момент, е, ако се плъзне слух за скандал в личния му живот. Хитрият политик ще плати всяка цена, за да потули скандала, другият вид политик със сигурност претърпява поражения в деня на изборите.“)

Джозин остана мълчалива, като се стараеше да размисли върху казаното от него.

— Не само ще ти дам добра препоръка, Джозин, ще направя и повече — каза й той насърчително. — Искам да ти помогна и ще ти дам нещо, което ще премахне всичките ти опасения. То е подарък, няма да го връщаш. Разбираш ли? То е напълно твое, ако напуснеш града. Разбираш ли, Джозин?

Без да я чака да отговори, Делтън извади от джоба си пари, преброи ги два пъти, сгъна ги и ги сложи в ръката й. Джозин погледна парите, като бавно клатеше глава.

— Какво има, Джозин?

— Не съм сигурна…

— За какво не си сигурна?

— Никога не съм била толкова далече от дома.

— Това няма значение, Джозин.

— Винаги съм живяла в Пелмира. Не познавам никого на онези места. Няма да знам какво да правя. Ако някой дойдеше с мен… с Елън и мен…

— Това няма значение — повтори той настойчиво. — Повярвай ми! Ще бъдеш добре. Джексънвил и Атланта са големи градове. И на двете места скоро ще се запознаеш с много хора и ще си намериш повече приятели, отколкото си имала преди това в живота си. Ще ходиш на забави, на танци. Ще срещнеш някого, за когото ще пожелаеш да се омъжиш. Щом веднъж стигнеш там, ще бъдеш доволна, че си отишла. Мога да ти обещая това. Какво ще кажеш сега?

— Но ако не намеря работа…

— Не се грижи за това. Само ми напиши едно писмо и аз ще ти изпратя още пари. Но не се връщай! Искам да заминеш веднага — не отлагай. Иди си сега в къщи, стегни там някои неща, които ще носиш със себе си, и тогава вземи автобуса. Можеш да заминеш днес, ако побързаш. Но не отлагай повече от утре сутринта.

— Не ме интересува къде ще живея! — каза тя и започна да плаче. — Няма нищо, за което да остана тук сега! Харви го няма… той е мъртъв! Не ме интересува! Където и да е!

Делтън искаше да я прегърне и утеши, но вместо това стана и стисна силно ръката й. Скоро тя изтри сълзите от очите си и се изправи. На път до вратата тя нито се обърна, нито му каза нещо.

След като тя излезе от кантората, Делтън я последва чак до вестибюла и я гледа как слиза по стълбите към улицата. Тя не погледна назад.

— Сбогом, Джозин! — извика той след нея с отслабнал глас, когато не можеше вече да я вижда. Бог да ти помага, Джозин!