Ърскин Колдуел
Близо до дома (4)

4

Когато Нейтив отвори очи след дългия отморителен сън, беше късно следобед през ранния есенен ден. Събуди се напълно, чак след като се прозя няколко пъти и разтърка очите си. После вдигна глава от възглавницата и огледа непознатата стая. Опита се да си опомни кога за последен път е спал не в своето легло, но то беше толкова отдавна, че му струваше много усилия да мисли за това. Главата му отново се отпусна на възглавницата.

Разбра точно къде е, когато позна жълтите и бели райета на тапетите и видя на дървения стол до леглото синьото си палто и стария сив каскет. Той слушаше тежкото дишане на Мейбъл, чешеше се ту тук, ту там, където го сърбеше, и се чудеше кое ли време е. Кепенците бяха спуснати и само тесен лъч дневна светлина проникваше пред един от прозорците.

След малко, като внимаваше да не събуди. Мейбъл, той бавно се изхлузи от леглото, докато усети под краката си килима. Най-напред посегна за шапката си. После намери обувките — все още с полепнала тиня и влажни от мочурищата — и облече безшумно изподраното от тръните яке. След това внимателно завъртя ключа в ключалката, излезе от мъждиво осветената стая и затвори вратата, без да събуди Мейбъл. Премина съвсем тихо на пръсти през хола и излезе на задната веранда.

Слънцето още грееше, но дните ставаха по-къси през това време на годината и дълги тъмни сенки вече се разстилаха над острата трева в двора. Беше виждал много пъти къщата на Мейбъл отпред, но за пръв път се намираше в задната част на квадратното здание, изградено от червени тухли. Задният двор обаче приличаше на повечето други, които беше виждал в тази част на града, и Нейтив не се изненада, че изглеждаше точно такъв, какъвто очакваше.

Старо чепато магнолиево дърво с изпочупени от вятъра клони растеше до единия ъгъл на къщата, а плачеща върба — до другия. От двете страни на верандата имаше лехи с цветя, а под прозорците — розови храсти и слънчогледи, но стъблата и листата бяха започнали да стават кафяви, а бурените бяха високи едва ли не до колене. Четири-пет посивели от времето дървени стола със счупени дъсчици бяха наслагани безредно под увисналата асма. От другата страна на моравата беше гаражът, където Мейбъл заключваше с катинар лъскавата си четириместна лимузина. До него имаше навес за брани, мотики и други градинарски сечива. Оттатък въжето за прани дрехи, до портата, се виждаше купчинка смет.

Докато стоеше на верандата и се мъчеше да свикне с дневната светлина, Нейтив се ослушваше напрегнато, за да разбере къде е Джозин. От къщата не се чуваше никакъв звук — нито дори тракане на чинии и тенджери от кухнята, където Джозин би трябвало да бъде по това време на деня. Хрумна му да влезе пак вътре и да я потърси в кухнята, но се боеше да не се препъне в нещо, да вдигне много шум и да събуди Мейбъл. Вместо това слезе по стълбите и тръгна по тревата към дървената порта за уличката.

Когато стигна купчината смет, обхвана го такова желание да знае какво може да има в нея, че спря да я види. („Цял живот съм виждал Нейтив Ханикът да рови в купчини боклук. Не познавам друг човек, който толкова любопитства да узнае какво изхвърлят хората. Обаче никога не съм го виждал да извади нещо от купчина боклук и да го отнесе. Струва ти се, че човек като него винаги ще намери нещо да продаде на старо или да отнесе в къщи, но Нейтив не прави нищо подобно. Сякаш му стига да види от какво другите нямат нужда.“)

Той взе пръчка и разрови купчината, но намери само магнолиеви и върбови клонки, много изсъхнали бурени и глухарчета, десетки консервени кутии и пръснати парчета от счупени чаши и чинии. Каза си, че от боклука на Мейбъл по-безинтересен не е виждал, хвърли пръчката и побърза да излезе през портата на уличката. По никакъв начин не искаше да се мерне пред Мейбъл, ако тя излезе на верандата, за да го застави да се върне вътре.

Разстоянието беше късо и само за пет минути той отиде от къщата на Мейбъл на Чери стрийт до двустайния си дом и работилница в края на глухата уличка зад градската пожарна команда.

Тясната уличка нямаше и никога не беше имала табелка с название, името й не беше дори вписано в картата на града, но откак се помнеше, всички я наричаха Биг бой слот^[1]. („Никога няма да има нужда да се слага табелка на Биг бой слот. Питай, когото искаш в Пелмира и ще ти кажат защо. Не бях пораснал много, когато разбрах защо я наричат Биг бой слот. А щом е могла да изкара четиридесет-петдесет години, без да й се пише името, сигурно има доста сериозна причина да я помнят хората. Нарекли са я така, защото там на времето имало десетина колибки и барачки, наблъскани една до друга като сандъци, и в тях отивали възрастни бели мъже и момчета, които вече започват да се бръснат, за да прекарат времето от залез до изгрев-слънце с дружелюбни негърки. Това са минали работи, от всичко е останала само къщичката, където Нейтив Ханикът живее и поправя радиоапарати и всякакви други електрически уреди. Сега човек трябва да урежда нещата другояче, ако иска да прекара времето по същия начин.“)

По пътя до Биг бой слот Нейтив видя Фети Летимор, Милърд Уест и още неколцина познати, но наведе глава и тръгна по-бързо, за да не може никой да го спре и да го заговори. Слънцето вече залязваше, а той искаше да се прибере в работилницата си и да свърши работата над някои радиоапарати, които беше обещал да поправи още миналата седмица.

Когато зави на ъгъла зад пожарната команда и тръгна по Биг бой слот, той видя Клайд Хефлин, който седеше на прага на къщата му. Клайд беше бивш професионален борец. На времето беше пътувал из целия щат, за да се бори по селски панаири и карнавали, но министърът на правосъдието на щата му беше забранил да се занимава с борба до края на живота си, след като на един панаир той се беше ядосал и удушил другия борец. Беше се женил два пъти, но и двете му жени го напуснаха — не им достигна издръжливост на бой.

— Време беше да се домъкнеш и насам — провикна се Клайд със силния си боботещ глас. — Цял час те чакам вече. Ти пък за какво се мислиш? Аз не съм свикнал да си губя времето да чакам хора като тебе.

Той се изправи и се намръщи, когато Нейтив се приближи.

— Здрасти, Клайд — рече Ханикът и вдигна ръка за поздрав. — Как си?

— Махни това! Ако не беше дошъл, щях да отида в оная голяма тухлена къща на Чери стрийт и да те измъкна. Какво се залисваш толкова с тая жена — голяма работа, че си се оженил за нея. Да те вземат мътните, искам си радиото! Сега, веднага! Човъркаш го вече цяла седмица.

Клайд Хефлин беше едър як мъж с гъста кестенява коса и силен глас — по-силен, отколкото на кой да е друг в града. Обичаше, когато говори, да го чуват от единия до другия край на площада пред съда и всички познаваха звука на мучащия му глас, както познаваха обедната сирена на дървопреработвателния завод. Работеше като щатен помощник-шериф, а същевременно беше извънщатен полицай към градското полицейско управление. Полицията го използваше да помага на уличните патрули през съботните следобеди и вечери, когато градът беше препълнен с хора от околностите. Затова той винаги носеше белезници, палка и пистолет. Клайд обичаше да се хвали, че винаги може да намери оправдание, за да свали с юмрука си на земята някой негър, преди да му сложи белезниците и да го откара в затвора. През последните десет години беше убил няколко негри, но винаги, твърдеше, че изпълнявал задълженията си и защищавал собствения си живот, и затова никога, не бяха го давали под съд за убийство. („Не знам защо, но Клайд Хефлин мрази черните повече, отколкото поповете мразят дявола. Много хора съм виждал в живота си, но не съм срещал човек и с половината от злобата на Клайд.“)

— Влез вътре, Клайд! — покани го Нейтив и отключи вратата. — Няма да се бавя много с твоето радио. Ей сега ще го приготвя. Знам къде точно е повредата.

Влязоха и Нейтив запали електричеството. Из работилничката бяха разхвърляни разглобени радиоапарати с всевъзможни размери и цветове, макари и спирали изолирана жица висяха от забити в тавана гвоздеи, прашни дребни части от сухарници, котлони и настолни лампи бяха пръснати на пода. Няколко пъстри стари календара и многобройни ярко оцветени снимки от списания бяха закачени на стените. Широка дървена работна маса заемаше голяма част от стаичката. Отвор без врата водеше към другата стая, където имаше двоен креват. Мебелировката на втората стая се допълваше само от небоядисан дървен шкаф, окачен на стената на гвоздеи.

Преди да отиде до работната маса, Нейтив свали каскета и якето си и ги закачи на пирон зад вратата. Той потърси в купищата дреболии на масата, като същевременно ги пренареждаше, и накрая намери малко червено радио с името на Клайд на поставения етикет.

— Скоро ще стане — увери той Клайд, седна на малко столче и се наведе над масата. — Сещам се къде точно е повредата. Май някои винтове и проводници са се разхлабили — друго я има, я няма. Преди няколко дена го гледах, спомням си. Така става, защото сега радиоапаратите ги правят много набързо. Такива повреди са чести. Проводник се разхлаби, винт изпадне, а поправиш ли го, почти винаги става по-хубав от нов. Аз не съм от тия, дето вземат пари за нови лампи, ако трябва само да се затегнат винтовете.

— Защо тогава не си се хванал да го поправиш, когато си го гледал, да те пита човек! — избоботи Клайд.

— Нямал съм време сигурно.

Клайд се намести на покритото със сиво одеяло разнебитено кресло, с напълнена с памук седалка. Облегна се, но креслото изскърца и се наклони на една страна.

— Едно ти признавам, макар че си само загубен радиопоправяч — рече Клайд след малко. Той се хилеше, а креслото започна пак да скърца и да се клати.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нейтив.

— Ти превари много други келепирджии в града. Пак сигурно с тоя твой късмет, дето винаги ми разправят за него. Колко от тях щяха да се мъкнат сега на Чери стрийт и да се увъртат около вдовицата на Френк Бауърз, за да й спипат парите, ако ти не беше стигнал пръв. Все пак жалко, че Френк пукна преди времето си и остави толкова имот на своята вдовица, че тя да го даде на човек, който не е изработил и стотинка от него. Никак не е важно, че ти с твоя късмет си се оженил за нея — срамота е и толкова. Е, да го вземат мътните! Винаги става така, когато някой умре и остави жена с малко пари. Ето за това аз няма да се женя пак. Няма да оставям вдовица, та някой никаквец да я спипа и да изхарчи всичките ми пари, за които съм лял толкова пот.

Клайд стана и отиде при работната маса. Изправи се до нея и загледа как Нейтив затяга винтове по радиото.

— Я ми кажи нещо, Нейтив — обади се той след малко. — Само между нас двамата. Какво ще правиш със земята и сечищата, заради които се ожени за вдовицата? Ще ги работиш ли, или ще ги продадеш?

Нейтив веднага поклати глава.

— Ще си гледам своята работа, както досега, и толкоз. Не ми се става фермер извън града. Там не е за мен. Аз обичам града и градския живот. Сега ли ще взема да си меня навиците, да се забутам там и да живея в мръсотията като фермерите!

— Кой ще те кара, бе Нейтив, с тая земя! Колко неща можеш да правиш, без да трябва да живееш на нея! Продай част от нея за много пари и само се разкарвай из града с ръце в джобовете. До края на живота си ще бъдеш рентиер — богаташ. Няма дори да броиш рестото, когато купуваш нещо — толкова богат ще бъдеш. Аз ако бях, така щях да направя. Да те вземат мътните, де аз да имах твоя късмет!

Нейтив поклати глава.

— За мен това не е важно. Аз обичам да човъркам електрически уредчета. Откак се помня, съм такъв и ако спра, е се чувствам като загубено куче на чуждо място. Няма да знам какво да правя от сутрин до вечер, ако не мога да човъркам радиоапарати и други такива неща в работилницата си, както съм правил цял живот. Да си имам аз това тук — и раят не ми трябва. Ако искаш да знаеш, аз съм си по-доволен тук, отколкото ще бъда в рая. Затова не искам да мърдам оттук.

— А медения месец, Нейтив? Нали ще ходиш някъде? Тя ще плаща всички сметки, на тебе нищо няма да струва.

— А, не! Аз — не! — поклати той глава решително. — А, не!

— Защо не?

— Тя да ходи сама, ако иска. Аз съм си доволен и тук.

— Значи, падна ти такъв късмет и няма да го използваш?

— Тук оставам аз, в Пелмира, тук ми е мястото. Никога не съм искал да си оставя дома и да се забутам някъде, където не познавам жив човек. Всички ще ми бъдат непознати. И имената им дори няма да знам. Страх ме лови, само като си помисля.

— А тя какво каза?

Нейтив поклати глава.

— Не съм чул да е казала нещо.

— Какво, още не е споменала за медения месец?

— Пред мен не е.

— А какво ще правиш, ако спомене?

— Нищо.

Клайд се отстрани от масата и отиде в другия край на стаята. Застана там и дълго се взира в тила на Нейтив, преди да заговори.

— А за какво приказвахте, откак се оженихте вчера? — запита той любопитно от дъното на стаята.

— Главно за лов на опосуми.

Клайд се изсмя.

— Те ти и сватба с богата вдовица! Смешна работа, казвам аз! Да се ожениш и да прекараш цялото си време, като говориш на жена си за лов на опосуми! Знаеш ли какво щях да направя аз на твое място?

— Какво?

— Щях да й кажа да изтегли от банката една бала от парите си и веднага тръгвахме да ги харчим в някой голям хотел в Атланта, или Нови Орлеан, или дори в някое от скъпите места долу във Флорида. Колко неща съм чул и чел за Маями, във Флорида. Там да отидеш, при богаташите. Щях да им покажа как се харчат парите на богата вдовица. Щях да пръскам пари, както трохи се пръскат на кокошките.

— Тя да ходи във Флорида или където иска — каза Нейтив. — Аз оставам тук, близо до дома. Мен никой няма да ме види да напусна Пелмира и да отида на някое чуждо място, където никога не съм ходил. Тате беше доволен да остане тук цял живот, и аз съм доволен.

— Май съм сбъркал — каза Клайд. — Май с труд печелените пари на Френк Бауърз няма да се изхарчат, както мислех.

Клайд се върна до масата, защото видя, че Нейтив се изправи и отмести инструментите настрана.

— Готово е — подаде той радиото на Клайд. — Ще ти работи дълго време като съвсем ново.

— Чакай, чакай — рече Клайд. — Още нещо искам да те попитам, преди да си отида. Защо се ожени за нея, ако не за да сложиш нещо в джоба? Не искаш, казваш, да ти плаща за сватбено пътешествие и няма да продаваш земята. Не мога да те разбера! Защо се ожени, Нейтив?

— Струваше ми се, че трябва да направя нещо, за да поддържам късмета си в добра форма, та да не ръждясва и да не намалява. И излезе от хубаво по-хубаво. Ядене като у нея — със свещ да търсиш. Освен това, не обичам да отказвам на хората, когато ме помолят за услуга. Когато направя на някого услуга, усещам много хубаво чувство тука вътре.

— Какво искаш да кажеш? — попита Клайд. — Тя ли каза, че иска да се ожениш за нея? За такава услуга ли говориш?

— Е, работата беше така, поравно. Аз отидох у тях, защото смятах, че ще ми излезе късметът. Когато, отидох, приказките бяха от нея.

— А, така, значи, било!

Нейтив кимна.

— Горе-долу.

— Пак Ханикътовият късмет! — възкликна Клайд. — Не мога да разбера как иначе ще бъде толкова лесно бедняк от Биг бой слот като тебе да отиде на Чери стрийт и да се ожени за богата вдовица като нея.

Клайд взе радиото си под мишница и тръгна към вратата.

— Колко ти дължа? — попита той.

— Два долара — отговори Нейтив.

— Ще ти ги приготвя непременно по това време утре вечер. — Той отвори вратата и излезе отвън. — Напомни ми да не забравя да ти ги платя.

— Чакай малко, Клайд! — рече Нейтив и го последва до вратата. — Не си ми платил и за миналия път, когато ти поправях радиото. Помниш, нали? Още два долара ми дължиш.

— Непременно ми напомни и за тях другия път, когато стане дума за това.