Ърскин Колдуел
Близо до дома (20)

20

Беше още рано следобед на навъсения есенен ден, когато Нейтив Ханикът бутна настрани инструментите си и стана от работната маса. Имаше да довършва много поправки, повечето от които беше обещал да приготви още за миналата седмица, но не можеше да стои неподвижен по-дълго. Беше седял наведен над работната маса, откак започна работа тази сутрин, и краката му се бяха вдървили, а гърбът го болеше. Замахна с крак, ритна някои от отпадъците на пода и отиде в другата стая.

Той отвори вратата на шкафа и погледна консервите с лют боб и спагети само веднъж, но то беше достатъчно.

— А, не! Аз — не! — каза той гласно на себе см. — Ще ме вземат дяволите, но от тези консерви няма да ям още веднъж.

Нейтив хлопна вратата на шкафа толкова силно, че се чу как консервите издрънчаха на лавицата. Беше му необходим само поглед върху ярките червени и жълти консервени кутии, за да му помогне да вземе решение, и от този момент той знаеше какво ще направи. Беше усещал глад цяла сутрин, но бе карал без ядене, докогато можа да издържи. Помисли за говеждите пържоли на Ед Хауърд, но си каза, че дори пълна чиния от тях няма да задоволи особения глад, който усещаше с болезнени гърчове в стомаха си.

Той се отстрани от шкафа, отиде до легена и плисна вода на главата си. После се огледа в огледалото на стената, и внимателно среса на път рядката си пясъчноруса коса, докато остана доволен от вида си. Повдигна панталоните, пристегна колана с една дупка, облече, изподраното от тръните синьо яке и беше готов да тръгне навън. На излизане хвърли безразличен поглед към работната маса и се запита дали изобщо ще иска да довърши поправките на разглобените радиоапарати, електрически сухарници и настолни лампи.

Нейтив излезе от къщи, заключи предната врата и закрачи много по-бързо от обикновено към края на Биг бой слот, а после забърза нагоре по уличката зад Чери стрийт. („Ето, Нейтив Ханикът пак отива у Мейбъл Бауърз. Не се знае какво ще стане този път. Едно е сигурно — каквото и да стане, можеш винаги да го разглеждаш от две страни. Някои хвалят Нейтив и Мейбъл, че предизвикали станалото с Клайд Хефлин. Други ги обвиняват, че били причина за убийството на Харви Браун и че принудили Джозин Медъкс да замине от града. Единственото, което аз мога да кажа, е — случи ли се нещо хубаво, чакай и нещо лошо. Май само едно му остава на човек да направи — да признае, че едното без другото не вървят и после да върши, каквото може, за да накара доброто да натежи над лошото.“)

Беше мразовит следобед под сиво облачно небе и изглеждаше, че преди настъпването на нощта ще падне есенен дъжд. През това време на годината се очакваха студени дъждове, пронизващи северни ветрове и ледени нощи. Готвейки се сякаш за внезапна промяна на ветровитото време, много от хората в тази част на града бяха запалили огньове в печките и огнищата още рано следобед и лек облак от синкав дим се виеше над къщи и дървета.

Нейтив премина по цялата уличка, колкото може по-бързо. Преди да отвори портата зад къщата на Мейбъл, спря, за да почине и поеме дъх. Над върха на оградата виждаше спокойното ветрило дим, което излизаше от комина на червената тухлена къща, а задният двор имаше мирен и домашен вид.

Колкото по-дълго гледаше тази приятна домашна сцена, толкова по се надяваше, че Мейбъл няма да бъде побесняла от яд и няма да се опита да го изгони, преди той да й каже искрено защо е там. („Забележете, хората, които се хвалят, че са по-добри и по-важни от Нейтив Ханикът, или поне си мислят така, са онези, които най-много се мъчат да прикрият собствените си недостатъци. Трябва да се възхищаваме на Нейтив, че е такъв, какъвто е, и не се преструва, на какъвто не е. Това не може да се каже за двуличните политици, които се правят на толкова набожни в неделя, а останалата част от седмицата прекарват, като скалъпват планове за привличане на гласове и се откупват от скандали, за да останат на обществена длъжност. Откак са свършили пети клас в училище, тези хора не знаят дори и как да пишат честност или доблест.“)

Той отвори портата, после я затвори внимателно, за да не могат да го обвинят, загдето я е оставил отворена, и влезе в двора, внушил си вече, че се връща у дома, след като е бил по работа до града за няколко часа. Обаче, преди да отиде по-нататък, спря пред купчината смет и я разрови любопитно с пръчка. Както очакваше, нищо интересно не беше изхвърлено в нея, докато го нямаше. Учуди се пак, както и първия път, защо богата жена като Мейбъл има толкова бедна купчина смет. Беше виждал много по-добри навсякъде около Биг бой слот, без да се изключва и неговата.

По пътя до задната веранда той огледа целия двор, но не видя много промени. Вятърът може да беше счупил още няколко клона на старото чепато магнолиево дърво, върбата може да беше клюмнала по-близо до земята, но асмата беше провиснала както винаги, а посивелите от времето дървени столове стояха пак на обикновеното си място. Дори острата трева растеше още на снопове и китки и се нуждаеше от подрязване.

От земята до задната веранда имаше близо десетина дървени стъпала, които Нейтив взе по две наведнъж.

Веднага щом стигна вратата, без миг колебание, той почука силно и уверено няколко пъти бързо едно след друго. Много по-скоро, отколкото очакваше, някой се задвижи шумно някъде вътре в къщата и вратата беше открехната с няколко сантиметра.

Той видя Мейбъл да се взира в него през тесния отвор с див поглед, и я почака да отвори вратата напълно. Обаче вратата не мръдна повече. Той пристъпи по-близо.

— Здрасти — каза Нейтив с присъщата му широка усмивка и наведе глава да чуе нейния поздрав.

Последва дълго мълчание, като че Мейбъл беше твърде сепната и изненадана, за да говори. Погледът й още изглеждаше див и объркан.

— Здрасти, Мейбъл — повтори той смело и се наведе напред, за да я види по-добре през тесния отвор. — Аз съм… Нейтив Ханикът. Ти не си забравила толкова скоро кой съм, нали?

Усмивка, изразяваща надежда, се разпростря широко по лицето му.

Пак последва мълчание. Междувременно тя отвори вратата с още няколко сантиметра и той я видя как го разглежда от главата до петите, сякаш още не можеше да го познае. Мейбъл стискаше на шията си избелял халат, а косата и падаше на вълма върху лицето й. Изведнъж, все още без да му говори, тя хлопна вратата и той чу отчетливо тракането на заключалката. Опита се да завърти бравата и да отвори вратата, но тя беше здраво заключена.

— Мейбъл! — извика той силно и затрака бравата. — Знаеш кой съм! Аз съм Нейтив Ханикът! Сега не можеш да ме забравиш!

Той спря да трака бравата и се ослуша внимателно, но от нея не дойде нито звук. След това не му оставаше нищо, освен да стои безпомощно и да се мъчи да измисли някакъв начин за влизане в къщата.

Завесите бяха дръпнати над прозорците и той нямаше възможност да погледне в коя да е от стаите. Дойде му на ум да обиколи от другата страна на къщата, за да види дали Мейбъл ще отвори предната врата, но реши, че това ще бъде само губене на време. Обвиняваше себе си, че не е говорил, и не й е казал нещо повече, докато имаше възможност — преди тя да затвори и заключи вратата под носа му, но знаеше, че сега е късно да мисли какво още е могъл да каже, което би допринесло някаква полза. При това беше дошъл в къщата й, без да се съмнява, че Мейбъл ще говори и готов да изслуша докрай всичкото гълчене и беснеене, което тя би изсипала върху него, стига само да може да влезе вътре и да яде от нейното готвено.

На верандата ставаше все по-студено. Той трепереше и за да не измръзне, пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Във въздуха подушваше къщен дим, който напорите на вятъра носеха над сградата и през верандата. Знаеше, че в камината в гостната на Мейбъл е запален топъл огън.

Точно тогава чу звук на бързо премествани столове, на хлопвани чекмеджета и започна да чука по вратата с всичка сила. След малко над шума, който той правеше, се чу силно тракане на чинии, които според звука бяха набързо струпани на кухненската мивка. Кокалчетата на дясната му ръка го заболяха и той започна да удря по вратата с другата.

След всичко това изминаха само няколко мига, докато Мейбъл отключи вратата и я отвори докрай. Този път тя не изглеждаше възбудена и разтревожена, а беше спокойна, усмихната и спретната. Беше свалила избелелия халат и носеше една от новите си рокли с щампосани цветчета. Косата й бе сресана набързо и привързана с розова панделка. На лицето й имаше леки петна от пудра, които не беше имала време да размаже както трябва.

— Здрасти, Мейбъл — каза той нетърпеливо. — Страх ме беше, че одеве не позна кой съм. Смятах, че затова затвори вратата и не ме пусна вътре.

Тя го гледаше и очите й примигваха.

— Най-напред, Нейтив Ханикът, знаеш ли какво трябва да направя?

— Какво?

— Трябва да започна и хубавичко да ти се карам цяла седмица, загдето идваш тука така ненадейно и чукаш на вратата. Никога преди в живота си не съм била толкова изненадана. Ако ти се е сторило, че съм изглеждала поне малко изненадана, затова е.

Мейбъл му говореше без следа от гняв в гласа си. Очите й още примигваха, тя дори му се усмихваше приятно.

— Нямам нищо против да ми се понакараш — каза той. — Аз горе-долу очаквах…

— В оная развлечена стара къщна дреха не бях за гледане, който и да беше дошъл. Нея слагам понякога, когато бърша праха и чистя, за да запазя хубавите си дрехи. Сигурно си помислил, че съм ужасна гледка, когато отворих вратата одеве. Беше страшно унизително ти да ме видиш толкова развлечена и неприбрана. Мъжете трябва да прощават на жените, че изглеждат такива, естествени, понякога. Само недей да мислиш, че ходя така през цялото време.

С опънати в широка усмивка бузи Нейтив предпазливо пристъпи една крачка напред.

— Искаш да знаеш какво е станало с вързопа дрехи, които остави тук заедно с тая пушка и въдицата, нали? — попита тя, като още държеше вратата отворена съвсем докрай. — Знам, че се тревожиш за тези неща. Добре де, право да ти кажа, не ги изхвърлих на улицата, както казах, че ще направя. Не се наканих, по една или друга причина. Аз съм такава. Във всеки случай всички твои неща са още там, където ги остави — вътре в къщата. Всичко е цяло и невредимо.

Тя спря и се намръщи с внезапна загриженост.

— Какво има пък сега? — попита той тревожно.

— Не знам какво става с мене! Не знам какво съм се разсеяла! Ти трепериш от студ. Не трябва така да стоиш тук отвън на това време — току-виж, хванал си някоя пневмония и си докарал смъртта си. Влез веднага, и се стопли на огнището! Само преди малко сложих още дърва в огъня. Сега ще ти бъде приятно и топло. Хайде, влез в къщата!

Той бързо влезе в хола, като провря тялото си настрани.

— Сигурно си помислил, че никак не съм гостоприемна — каза тя и затвори вратата.

Докато отиваха до гостната, Нейтив вървеше близо зад нея, а когато стигнаха там, отиде право до огнището. Изправен пред него, той се наведе напред и сгря ръцете си на топлината на пламтящите дъбови пънове.

Мейбъл седна и почака, мълчалива и доволна, докато той се обърна да стопли гърба си.

— Нейтив, преди да кажеш каквото и да е — заговори тя, когато той я погледна, — искам да ти призная нещо от чисто сърце. И никак няма да ме е срам да кажа истината пред тебе. Аз съм такава. Никога не си крия чувствата. Затова искам да знаеш, че бях страшно самотна в тая голяма къща през тези няколко дни. А чувството на самотност винаги ме кара да мисля много и искрено.

Той се ухили с надежда. Беше сигурен, че тя говори, като че с намерението да сготви хубаво ядене и да му каже, че може да остане да го изяде. Той започна да кима глава в очакване, готов да се съгласи с всичко, което Мейбъл каже.

— Не искам да ме обвиняваш прекалено много за миналото — говореше тя сериозно. Веднага щом чух, че Джозин Медъкс е заминала от града и няма да се връща, реших какво да направя. Аз съм такава. Казах си, че всички неприятности са по начало моя грешка и аз трябва да поема вината за станалото. Когато ме опознаеш по-добре, ще видиш, че аз съм точно такава.

Нейтив продължаваше да кима глава и да слуша.

— А сега не искам да се тревожиш. Няма да ти се карам за моите грешки и недостатъци. Аз не съм такава. Добре, аз мислих искрено и много през тия няколко дни и разбрах от какво дойде цялото нещастие — не биваше да те обвинявам за това, което стана, защото беше много естествено ти да харесаш готвенето на Джозин, както направи. Всички трябва да знаят тези неща за мъжете. Добре, да продължа, затова аз сега разбирам, че ако бях готвила сама, ти щеше мене да харесаш толкова и щеше да останеш тук в къщата, вместо да си отидеш, за да изядеш пърженото пиле и сладката картофена баница, която тя сготви и ти донесе. Само едно не ми хареса — дето тя нямаше никакви дрехи на себе си, докато ти ядеше. Но всички знаят, че жените правят нещата по такъв начин, когато са около мъж. Недей да мислиш, че не знам какво говоря. Аз съм с ясен ум, много съм мислила и съм живяла достатъчно, за да разбера мъжете толкова добре. Всеки мъж прилича на всички други в повечето неща. Каквито и да са на вид, всички мъже искат едно и също. А когато е до готвене, те се привързват най-много към жената, която готви по техния вкус.

— Тате ми казваше, че за всеки мъж най-добрата жена… — започна Нейтив, но Мейбъл заговори, преди той да може да продължи.

— Не ме прекъсвай, когато ти говоря! — каза тя и се намръщи строго. — Каквото ти искаш да кажеш, може да си почака реда. Искам да свърша това, което започнах да ти говоря за тази сутрин. Добре, да продължа. След като мислих толкова много и искрено, докато седях тук и бях самотна, реших да се обадя на Милър Хайът тази сутрин още щом чух, че Джозин е заминала от града, и да му кажа, че искам ти да се върнеш тук веднага. Той обеща да се свърже с тебе и да ти предаде това при първа възможност. Но Милър Хайът винаги е бил един от тези досадни, разтакаващи се, бавни адвокати, които чакат да видят дали слънцето ще изгрее сутринта, преди да сложат марка на едно писмо, и нямах понятие, че той ще бъде толкова бърз и ще те изпрати тук толкова скоро. Това е причината да не бъда готова, и да те очаквам на вратата. Мислех, че сигурно ще пристигнеш тук много по-късно през деня. Но все едно, много се радвам, че Милър Хайът се е хванал на работа и ти е казал.

Нейтив клатеше глава.

— Не знам какво да ти кажа. Не знам за какво става дума.

Не знаеш ли?

— Това е съвсем ново за мене.

— Чудно.

— И на мене ми е чудно.

— Но той не ти ли каза?

— Кой? Милър Хайът ли? Милър Хайът не ми е казал дори здрасти. Не съм му виждал и очите днес.

Мейбъл се наклони напред на стола си и зачупи пръсти нервно.

— Тогава кой ти каза, Нейтив?

— Никой.

— Тогава как разбра?

— Какво как съм разбрал, Мейбъл? Още не ми е съвсем ясно и съвсем нищо не знам за това, което говориш. Знам само, каквото ти ми каза ей сега, пък и в него не мога да се оправя.

— Но защо дойде тук тогава?

— Това е лесно да се обясни. Казах ти вече. Тате разправяше, че ако някой мъж иска да яде добре и да му бъде топло през студените зимни нощи, най-добрият начин е…

— Но как разбра, че аз искам да се върнеш?

— Не знаех със сигурност. Само се надявах, и се молех, и си опитвах късмета. Толкова бях огладнял тази сутрин, та и досега дори, че трябваше да опитам. Омръзнало ми е да ям консерви със студен лют боб и спагети, а и говеждите пържоли на Ед Хауърд, и се зарекох, че няма да хапна вече залък такава храна, пък ако ще да стана безстопанствено жълто куче и да ми вържат тенекия на опашката. Това ме накара да мисля много хубави работи за тебе, а после започнах да се ядосвам, че ти готвиш толкова вкусни гозби, а аз ги изпускам. И така просто си опитах късмета и почуках на задната ти врата. Това е всичко. Смятах, че е време късметът ми пак да се промени на хубаво, след като ми беше тръгнало наопаки тия няколко дни, и че сега е времето да го подкарам отново и да го впрегна на работа, та да ми донесе кое що полза.

Мейбъл се отпусна на стола си с дълбока въздишка. Очите й примигваха от влага.

— Не мога да се съвзема — каза тя с треперещ глас. — Значи, ти наистина си се върнал, защото наистина си искал… не защото изпратих за тебе?

— Това е истината, Мейбъл. Истината, както никога не съм я казвал преди — наяве или насън.

Тя наведе глава, сложи ръце на лицето си и избърса някои от сълзите в очите си.

— Караш ме да се чувствам толкова добре, че ще се зарека да се наричам мисис Нейтив Ханикът отсега нататък. За малко време тази сутрин се чудех как да те накарам да ме оставиш да те наричам Нат или Нейт, но това просто не ти приляга. Нищо не ти подхожда по-добре от Нейтив. Никога няма пак да те гълча и да ти вдигам врява, за да те накарам да промениш името си с нещо друго. Убедена съм, че в него трябва да има нещо щастливо.

— И тате ми казваше, че името ми е щастливо — рече той и се ухили широко. — Без него не оставам за нищо на света. А то и на тебе никак няма да навреди.

Мейбъл стана от стола и отиде до Нейтив при камината. Той започна да се върти на стола си — от глад го болеше стомахът.

— Тате ми казваше, че най-сигурният начин да харесаш някоя жена е да ядеш, каквото тя е сготвила. Сега да можеше да хапна малко…

— Аз ще ти сготвя вечеря днес, Нейтив — каза му тя, като застана до него и го погледна в очите. — Цял ден съм обмисляла какво да ти приготвя. Ще има всичко, което обичаш да ядеш.

Мейбъл се сгуши до него и сложи глава на рамото му.

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно, когато съм тук така.

— Ами сладка картофена баница ще има ли? — попита той загрижено. — Аз комай разчитах на нея, но ме е страх, че сега може да няма време да я приготвиш.

— Аз започнах да пека четири сладки картофени баници тази сутрин, веднага щом телефонирах на Милър Хайът и го изпратих да те върне. За вечеря ще бъдат хубави и изстинали — точно както ги обичаш.

Тя остави Нейтив и тръгна към кухнята. Точно преди да стигне до вратата, спря й се обърна.

— Искам да знам едно нещо, преди да изляза от тази стая и направя още една крачка към кухнята, Нейтив Ханикът.

— Какво е то, Мейбъл?

— Ако те оставя да живееш тук отсега нататък и ти готвя всичките яденета, както ги обичаш, как да знам, че ще стоиш настрана от тези… тези другите момичета като Джозин Медъкс? Ще умра от срам, ако това се случи пак.

Нейтив сложи ръце зад гърба си и ги сгря над пламтящите дъбови пънове. Широката му усмивка се простираше по лицето му.

— А, не! Аз — не! Никога пак няма да ме хванеш така, Мейбъл. Аз съвсем сигурно ще се погрижа за това.