Ърскин Колдуел
Близо до дома (19)

19

Нейтив отиде до печката и се изправи там с лице към Джозин, за да сгрее гърба и краката си. Тя вдигна поглед към него, все още с надежда, и пак го замоли:

— Ако ти ме обичаше, колкото аз тебе…

— Казах ти, не мога да тръгна така. Не е важно къде. Просто не мога да направя такова нещо. Ще се чувствам като загубено куче, което не може да проговори и да попита някого как да намери пътя до дома.

— Но аз ще ти помагам. Знаеш, че ще ти помагам. Всичко ще направя, за да ти бъде леко. И ще бъдем заедно през цялото време.

Сякаш изплашен, че може да се изкуши да замине с нея, той поклати глава решително.

— Винаги съм живял тук в Пелмира, и няма да знам как да живея в далечно място при чужди хора. Няма да се чувствам както трябва далеч от къщи. Много ще ме е страх, като че няма да има как да се върна пак у дома. Все едно да ти затворят къщата и ти да нямаш ключ да влезеш вътре. Тате беше същият. Той не беше напускал дома си цял живот. Казваше, че го е страх да умре на чуждо място и да не го погребат при всички други от рода Ханикът.

— Моля ти се, забрави за баща си поне веднъж. Аз мога да те предпазя от такова чувство. Знаеш, че мога, ако ми дадеш…

— Не искам да говоря повече за това — каза той грубо и се отдалечи. — Не искам и тебе да слушам да говориш за него.

Той отиде до работната маса в дъното на стаята, изправи се там и се загледа в разхвърляните по нея вещи, като се мъчеше да избие от главата си мисълта за онова, което Джозин го караше да направи. След малко взе в ръка клещи и отвертки и започна да ги подхвърля небрежно към бобините с проводници и радиолампи.

Когато се върна до печката, Джозин избърсваше сълзи от очите си, но той се направи, че не знае, че я е накарал да плаче.

— Какво ти каза Делтън Бароуз тази сутрин, когато отиде да го видиш? — попита той рязко след дългото мълчание между тях. — Още не си ми казала.

Джозин задържа сълзите си, доколкото можа.

— Каза, че трябва да замина от града… и да не се връщам.

— Затова ли заминаваш? Защото Делтън Бароуз ти е казал? — попита той остро.

— Той е адвокат. Ти ми заръча да отида при него. А той каза така.

— Но не е задължително да правиш, каквото ти е казал. Можеш да останеш, ако искаш.

— Не искам да остана, искам да замина.

Той обърна глава, за да избегне погледа й, после седна до печката.

— Какво друго каза Делтън Бароуз?

— Точно, каквото очаквах.

— Какво е то?

— Той подозира, че е мой баща. Положителна съм, че мисли това. И затова ми даде пари, за да замина от града и да не се връщам — повече пари, отколкото съм имала изобщо преди или съм мечтала да имам. Има достатъчно пари аз и Елън да живеем дълго време, дори и ако не намеря работа веднага. Достатъчно за всички ни, ако и ти дойдеш. И мисля, че се сещам защо ги даде. Страх го е, че ако остана, хората ще разберат преди изборите, че той има дъщеря… като мен. Сигурна съм, че съм му мила, но го е страх…

— Каза ли му, което знаеш — че той е твой баща? Че майка ти ти е говорила за него?

— Не. Защо да му казвам? Няма никаква полза. Аз пак ще остана, която съм. Нищо не може да промени това. А предпочитам да го видя избран в Конгреса. Той пак ще ми е баща. И това нищо не може да промени. Сега ще се гордея с него… и Елън ще може да израсне горда с дядо си. Винаги съм искала да познавам баща си… и сега го познавам.

Джозин закри лице с ръцете си. Тя хълцаше на пресекулки като малко дете. След малко приглади назад равната си кестенява коса и се опита да се усмихне.

— Не исках да плача така — каза тя и се усмихна пресилено, — но не можах да се спра. Май ми се искаше да плача, защото се радвах, че ти ми позволи да ти говоря и да ти кажа за баща си. Трябваше да кажа на някого и предпочитам да кажа на теб. Знаех кой е баща ми, бях го виждала на улицата, много пъти, но той никога преди не ми беше говорил — нито веднъж в живота ми. А сега ми говори. И ме нарече на име. Толкова бях щастлива, че ми се искаше да плача… но ме беше страх. Винаги ще помня всичко, което ми каза тази сутрин и как ми се усмихна, когато ме погледна. Винаги съм искала баща ми да се държи така, когато ме види. Сега ще мога да мисля за него, и да си го спомням, докато съм жива. Искам само да мога постоянно да го виждам.

Джозин стана от стола.

— Трябва да си вървя в къщи. Не мога да остана повече. Но сега знаеш защо те чаках преди малко. Трябваше да те видя още веднъж, и да ти кажа колко съм радостна, че ме изпрати да видя баща си. Ще ти бъда благодарна цял живот.

Джозин се обърна, сякаш за да скрие лицето си от него, и отиде до вратата.

— Почакай, Джозин! — каза Нейтив. — Ще дойда с теб. Не е хубаво да бъдеш сама на улицата толкова късно през нощта.

След като изгасиха светлината, те излязоха от къщата и Нейтив заключи вратата внимателно. Той не беше забравил за Клайд Хефлин и мислеше за предупреждението на Ал Дид да не излиза от къщи по тъмно, но искаше да бъде сигурен, че Джозин ще стигне у дома си невредима. А и като останеше с нея по-дълго, можеше да се надява, че тя ще промени решението си и няма да замине от града.

Те вървяха мълчаливо до края на Биг бой слот, минаха край пожарната команда и пресякоха железопътните линии по посока към южната част на града. По това време на нощта из улиците не се виждаше никой и всички къщи по пътя бяха тъмни. Вместо да отидат по улицата пред къщата на Джозин, те минаха през уличката към задната й врата.

Те бяха изминали целия път мълчаливо, като че и двамата се страхуваха да говорят за онова, което ставаше с тях. („Обичаш някого с цялата си душа, живеете заедно дълго време — женени или не, а после един от вас заминава и знаеш, че никога няма да бъдете пак заедно — е, от това чувство по-лошо няма. Все едно да ти вземат нещо, което си имал и все още искаш да имаш повече от всичко друго на света, и да знаеш, че никога пак няма да го имаш. Виждал си как голямо момче взема от малко момче бонбоните му и ги изяжда, нали? Ако ти се е случвало като малък, още помниш как си се чувствал, когато си загубил така бонбоните си. Е, умножи това по годините, откак това ти се е случило, и ще получиш чувството на болка, когато загубваш някого, с когото искаш да бъдеш заедно повече от всичко друго в живота.“) Все още не беше казано нищо, когато Джозин го прегърна и се притисна отчаяно до него. Той усети мокротата от сълзи по нейните бузи и треперенето на тялото й до неговото.

— Толкова ми е мъчно, че заминавам — чу я той да казва. — Предпочитам да направя всичко друго, но сега няма друг изход. Знаеш защо трябва да замина… и да не се връщам. Нищо не може да се направи. Така трябва да бъде. Ако остана, няма да мога да намеря работа след това, което се случи… и няма да ни дадат да живеем заедно. И искам да направя, каквото баща ми каза. Но никога няма да забравя… никога. Винаги ще си спомням за нас двамата… обещавам… докато съм жива.

Тя бавно отдръпваше ръцете си.

— И ти ще ме помниш, нали? Винаги? Моля ти се, кажи, че ще ме помниш!

— Ще те помня, Джозин. Мога ли да забравя! А ако се върнеш…

— Не. Не казвай това! Това не може да стане. Много е мъчително да мислим, че може. Никога няма да се върна. — Тя пак се притисна до него. — Но ако аз и ти отидем заедно някъде… за да можем да живеем заедно…

Тя стоеше занемяла, сякаш задържаше дъха си, доколкото можеше. После внезапно, като че неспособна да издържи болката по-дълго, се обърна и отвори вратата. Нямаше какво повече да се каже.

Джозин влезе в къщата и затвори вратата, а Нейтив тръгна по уличката, като в тъмнината се препъваше в неравната земя и чувстваше, че не му е останало нищо, за което да живее. Почти година той беше заедно с Джозин нощ след нощ, сякаш нямаше да има край, а сега знаеше, че никога няма да я види пак. Вървеше бавно към къщи в самотата на нощта. („Тя никога не ми е казвала кой е бащата на Елън, а мен винаги ме беше страх да я попитам. Но мисля за това много… Една вечер вървях надолу по железопътната линия… някой стоеше там… Беше много тъмно и не видях коя е, а тя не искаше да каже името си, но каза, че чакала мен. А сега, колкото повече мисля за това и за начина, по който ми говори за Елън, и как ме молеше да замина с нея и момиченцето, толкова повече…“)

 

 

Беше почти полунощ, когато Нейтив се върна на Биг бой слот. Уличните фенери изглеждаха по-слаби от всякога, а в целия запустял град нямаше и следа от живот. Нейтив се чувстваше толкова злочест, че и не помисли пак за Клайд Хефлин, докато не отмина пожарната команда и не тръгна нагоре по уличката. Дори тогава изпитваше такава горчивина, че не му минаваше и мисъл за страх.

Като вървеше бавно нагоре по уличката, видя някой да седи на прага, дълго преди да стигне до къщата. Веднага спря. Тръпки полазиха по ръцете му и бързо преминаха по цялото му тяло. Беше готов всеки миг да се обърне и побегне, колкото му крака държат.

— Аз съм… Ал Дид.

Беше сигурен, че позна гласа на Ал, но все пак приближи към къщата предпазливо.

— Къде си бил, Нейтив? Защо не стоя в къщи, както ти казах?

— Исках да се поразходя, Ал.

— Защо? Каза, че ще останеш в къщи и ще заключиш вратата. Както и да е, сега няма значение. Да влезем на топло. Имам да ти казвам нещо.

Нейтив отключи вратата и запали светлината. Ал отиде до печката и сгря ръцете си. Той се усмихваше и беше спокоен.

— Защо се връщаш толкова късно, през нощта? — попита Нейтив. — Трябва да е вече полунощ.

Ал се обърна.

— Нейтив, някой го е пречукал преди около час — заяви той, без да крие усмивката си.

— Какво?

— Точно така. Пречукали са го.

— Кого са пречукали?

— Клайд Хефлин. Точно така. Няма никакво съмнение. Бред Грейди минал с полицейската кола през уличката зад заведението на Ед Хауърд и го намерил на земята — мъртъв като пън.

Нейтив седна.

— Сигурен ли си, Ал?

— Както съм сигурен, че неделя има само веднъж седмично. Няма грешка. Вярно е. И казвам ти, който го е направил, не си е поплювал на ръцете. Някой трябва да е имал два пистолета, ей така, в случай че един не стигне. Бред каза, че в Клайд имало най-малко осем дупки от куршуми — от главата до петите. И било съвсем чисто убийство. Само дупки от куршум — нищо друго. Няма грозни рани от нож, няма да тече кръв, няма нищо подобно. По-чисто от това не можело.

— Кой го е направил, Ал?

Ал се подсмиваше.

— Никой не знае и може би никога няма да узнае. Освен този, който го е направил, а той няма да вземе да говори. Във всеки случай така е най-добре. Ние останалите можем само да гадаем, а за това ще имаме много време. Може да е бил негър от другия квартал, може да е бил кой да е бял човек. Колкото ти можеш да се досетиш, толкова и аз. Няма да има много значение обаче, защото Клайд Хефлин е мъртъв и това му е краят. Едно мога да кажа само — че това го чакаше. Бог знае, че това е така.

Нейтив гледаше в червенината на печката. Ал седна на големия стол.

— Едно трябва да знаеш — каза му Ал. — Люк Мое или някой друг полицай ще си отворят работа да обикалят и да задават много въпроси. Когато убият бял човек, те трябва да разследват. Може да поискат да знаят къде си бил през последните два-три часа. Помня, че беше малко след девет часа, когато те оставих долу на ъгъла тази вечер — това мога да кажа и под клетва. Но какво е станало след това? Можеш ли да им кажеш? Имаш ли свидетел?

— Бях си тука през повечето време, а после се поразходих малко донякъде.

Ал се наведе напред.

— Не си се разхождал долу по онази уличка зад заведението на Ед Хауърд, нали?

— А, не! Аз — не!

— Можеш ли да докажеш всичко, което стане нужда, ако Люк Мое започне да задава въпроси?

— Мога, но може би няма да поискам. Предпочитам да си мълча, ако на Люк Мое не му е все едно. Имам си свои лични причини, за да не искам да споменавам имена.

— Май се сещам какво искаш да кажеш. — Ал кимаше с глава. — Всеки мъж трябва да има право на такова лично време през нощта. Но все пак, ако потрябва да имаш свидетел, за да ти помогне да докажеш…

Нейтив се заразхожда нагоре-надолу пред печката.

— Е, какво? — настоя Ал.

— Никак не искам да споменавам имена, каквото и да стане, защото, ако спомена, може да ги накарам да я задържат и тя да не може да замине от града утре, както иска. Ще трябва да остане, за да бъде свидетел. Ще я държат в затвора, докато делото излезе пред съда. Така мога много добре да й попреча да замине, но не ми дава сърце да й направя такова нещо. Не на Джозин. Няма да е редно. Просто не мога да се отнеса към нея така, след като я чух как говори за желанието си да замине.

— Е, щом така го чувстваш…

— Право да ти кажа, Ал, това е само част от онова, което чувствам. И друго чувствам — че искам да замина с нея, но нещо ме задържа и просто не мота да се реша. Всеки път, когато споменавахме това, хващаше ме страх да напусна дома и да отида в чужда част на страната — както някои хора се плашат, ако се качат на високо място или ако ги затворят в тъмно килерче. Просто трябва да си остана тук, да разчитам на късмета си отсега нататък и да се надявам на добро. Май такъв съм се родил.

— Мисля, че разбирам какво те кара да останеш близо до дома. И аз съм доста домосед. Може други хора да не могат да го проумеят, но аз съм доволен да си стоя тук, в Пелмира. Както аз го разбирам, да си доволен, е най-хубавото нещо в живота. Всички, които правят бъркотия от живота, са хора, които не са доволни от себе си.