Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Close to Home, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иво Николов, 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011 г.)
- Разпознаване и корекция
- beertobeer(2011 г.)
Издание:
Ърскин Колдуел. Близо до дома
Редактор: Кирил Хавезов
Коректори: Йорданка Маркова, Лидия Стоянова
„Народна култура“, София, 1963 г.
История
- —Добавяне
13
Клайд Хефлин остави покритата, боядисана в черно и бяло полицейска кола пред къщата на Джозин със загасени светлини и изключен мотор и тръгна към предната веранда на малкото четиристайно жилище. Откак беше влязъл в негърския квартал, не беше видял никого по улиците — децата бяха спрели да играят в дъждовната вода и за всички бе дошло време за вечеря.
След бурята беше станало твърде студено и влажно и никой нямаше желание да седи пред входовете в такава вечер. Вместо това хората от квартала или вечеряха, или бяха свършили да ядат и седяха пред огнищата при затворени врати. Беше също така времето за ходене по гости — приятели и роднини обичаха да играят заедно карти или просто да седят пред огъня и да говорят.
Остра миризма на дим от борови и дъбови дърва тегнеше над купчината небоядисани паянтови къщи и беше пропила влажния вечерен въздух. От време на време рояк пламтящи червени искри се издигаше на фона на тъмното небе и се струпваше за миг над някой комин. Светлина се виждаше в прозорците на почти всички жилища, а радиото в нечия къща на улицата все още свиреше успокояваща музика. Беше мирна вечер за всички, които се бяха трудили през деня.
Клайд внимаваше да не вдигне никакъв шум, като се качваше по дървените стъпала и след като премина на пръсти през предната веранда, застана до вратата и се заслуша напрегнато в звуците, идващи от къщата. Той чу плътен мъжки глас, а после малко дете каза нещо смеешком.
Той чака съвсем малко. После сграбчи бравата, бързо я завъртя и отвори вратата с толкова силен ритник, че тя се удари в стената с дразнещ трясък. Беше извадил пистолета от кобура, който носеше на опасан през кръста си ремък, и застана на входа, като го насочваше заплашително напред и назад към всекиго в стаята.
Клайд нахлу вътре толкова неочаквано, че Харви Браун, който седеше на масата в средата на стаята, нямаше време да стане. Обаче голямата сива котка, опънала се на чергата пред огнището, внезапно прескочи стола и изчезна бързо през входа в нощта. Харви започна да се изправя на крака.
— Никой да не мърда! — заповяда високо Клайд с грубия тон, с който обикновено говореше на негри. — Стойте всички, където сте! Ако не стоите, ще ви застрелям по-бързо от мълния.
Харви се подчини и седна.
Момиченцето, Елън, изписка от страх и се покатери в скута на старата негърка. Ужасено, то завика майка си.
— Мама! Искам мама!
Баба Медъкс, прабабата на Джозин, деветдесет и девет годишна по собствени изчисления, беше белокоса чистокръвна негърка със сбръчкана, черна като сажди кожа и слабо, приведено от труд тяло. Здравето й западаше и тя тежеше само около четиридесет килограма. Очите й бяха също слаби, и тя често трябваше да ходи от стая в стая пипнешком. Баба Медъкс носеше басмена рокля с дълга пола, която се влачеше по пода, и дрипаво сиво палто, многократно преправяно и облепяно с кръпки в течение на много години. Нейните родители били роби и според законите на обичайното право живеели по взаимно съгласие в неузаконен брак, след като били освободени в края на войната от собственика на плантацията полковник Клевъб Медъкс. Оттогава всички потомци на родителите й — мъже или жени, женени или неженени — запазвали фамилното име Медъкс.
— Мама! Искам мама! — крещеше сълзливо Елън с детското си гласче. Косата на момиченцето беше кестенява и права, а кожата — дори по-светла от мургавия цвят на Джозин. — Мамо! Мамо! Ела ме вземи бързо! — викаше то. — Страх ме е! Ела ме вземи, мамо!
— Накарай го да млъкне! — заповяда Клайд на баба Медъкс и насочи пистолета към нея. — Направи нещо, за да мълчи! Да спре това реване!
Уплашената старица потупа нежно Елън с тресящи се ръце и зашепна с разтреперан глас. Елън зарови лице в гърдите на баба Медъкс, но не спря да плаче.
— Къде е Джозин Медъкс? — попита Клайд и огледа стаята.
Никой не отговори.
Клайд тръгна към масата в средата на стаята и погледна надолу към Харви. След малко прибра пистолета в кобура, откъдето можеше да го извади лесно, ако искаше да го използва.
Харви Браун беше красив млад негър, мускулест и силен, с цвят на мулат и с приятна усмивка. Висок над метър и осемдесет, той тежеше около деветдесет килограма. Бе двадесет и осем годишен и откак дойде в Пелмира от една ферма в горния планински район на окръга Сикъмор, беше носач на гарата. След като живя и работи в града в продължение на няколко години, си създаде име на тих и смирен човек. Шерифът или градската полиция никога не го преследваха или арестуваха. Дори в съботните вечери, когато ставаха най-много безредици и когато полицията винаги търсеше някого да хвърли в затвора под някакъв повод, Харви винаги се подчиняваше на заповедите да не спира по улиците и не правеше нищо, с което да предизвика полицай или помощник-шериф.
— Ти кой си? — попита го Клайд.
— Аз съм Харви Браун, мистър Хефлин — отговори той и бавно стана на крака.
— Както го казваш, ти май се гордееш с името си.
Харви бутна назад стола си и се изправи до масата.
— Не исках да го кажа така — оправда се Харви. — Но вие знаете кой съм, мистър Хефлин. Вие ме познавате.
— Не ми разправяй, че те познавам! Не искам да слушам такива приказки! Ако искам да те познавам, ще кажа.
— Да, сър, мистър Хефлин. Аз работя на гарата. Вие сте ме виждали да товаря и разтоварвам вагоните там вече от две-три години. Аз имам добра работа на железопътната линия и досега не съм пропуснал нито един работен ден. Вие сте ме виждали много пъти, мистър Хефлин. Аз ви поздравявам всеки път, когато дойдете да видите какво става. Преди около седмица вие дойдохте и ми поискахте кибрит, за да запалите цигарата си. Сега си спомняте за мен, нали, мистър Хефлин?
— Казах ти да спреш да казваш това!
— Ще направя точно както казахте, мистър Хефлин, щом така искате.
— Млък, чернилка! Стига вече с твоите нагли приказки!
Клайд огледа стаята. Тя беше бедно мебелирана с няколко стола, маса в средата и малък диван. Кафеникава черга покриваше част от дървения под, а на двата прозореца висяха бели пердета. Скованите от дъски стени бяха покрити с вестници и цветни илюстрации от списания и рекламни каталози.
Клайд се обърна и пак погледна Харви.
— Къде е тя? — запита той. — Къде е Джозин Медъкс?
Харви, който гледаше в тази посока, показа съседната стая.
— Джозин отиде преди малко там в кухнята, за да сготви вечеря, мистър Хефлин. Още не се е върнала.
— Иди я намери! — заповяда Клайд. — А аз ще бъда точно зад тебе. Не й казвай нищо! Не си отваряй устата!
Харви се поколеба.
— Защо я търсите, мистър Хефлин? — попита той, после бавно се отдалечи от масата. — За какво искате да видите Джозин?
— Не е твоя работа. Хайде млъкни и прави, каквото ти казах!
Клайд последва Харви навън от стаята, после до кухнята. Светлината не беше изгасена, а на печката се готвеше яхния с месо. Вратата към задното преддверие беше оставена отворена. („Никога не можеш да разбереш напълно белите хора, докато не живееш близо до тях и не им работиш известно време. На някои бели хора свикваш да вярваш и разбираш, че те не искат да те бият и мамят, когато им падне. Но има и други, които се отнасят към нас цветните, като че сме само нечистотия и смет. Е, нека съм смет, щом така трябва да бъде, но не ми харесва другото. Не искам да търпя повече бой и мамене, стига да има как да ги спра.“)
Клайд гледаше Харви с упрек.
— Тя не е тука — каза той. — Ти ме излъга, а аз това не го търпя от вас, черни мутри.
— Моля ви се, сър, мистър Хефлин, истина ви казах. Знам, че тя дойде тук. Видях я.
— Ако си знаеш интереса, ще ми кажеш къде се крие, докато не е станало късно.
— Но аз ви казвам самата истина, мистър Хефлин — възрази Харви. — Не знам къде е отишла Джозин, не знаех дори, че е излязла. Тя беше точно тук преди съвсем малко. Знам, че беше, защото я чух да ходи и да си пее. Това е самата истина, мистър Хефлин. Трябва да ми повярвате.
— Не ми казвай какво трябва да правя! Ще разбера дали искам да ти вярвам, а засега не ти вярвам.
— Какво друго да ви кажа, за да ми повярвате, мистър Хефлин?
Клайд посочи входа към задното преддверие.
— Ще ти дам възможност да докажеш, че казваш истината. Излез там и я намери! Не й казвай кой съм! Не й казвай нищо за мене! Само я повикай и кажи да се върне тук в къщата.
Той последва Харви до преддверието, а после надолу по стълбите в песъчливия двор. Целият двор се виждаше, макар и неясно, в светлината на звездите, но там нямаше никакъв човек. Музиката от радиото в близката къща беше станала по-силна в нощта, но звукът й беше все още мек и успокоителен. („Никога през целия си живот не съм направил нещо, за да навредя нарочно на бял човек. Все се мъча да не правя това. Но колкото и усърдно да им работиш, колкото и да се стараеш да се държиш според положението си и да им угаждаш, все ще дойде някой бял, ще ти намери нещо не в ред и ще започне да се заяжда с тебе. Не знам защо го правят — сигурно е от чиста злоба. Види ми се, че на този свят нас черните са ни поставили някак натясно, като мишки в капан. Не знам какво да направя, но знам, че и аз като мишките искам да се измъкна.“)
— Защо искате да видите Джозин, мистър Хефлин? — попита Харви загрижено. — Защо я търсите?
— Не е твоя работа.
— Но, мистър Хефлин, моля ви се, то е и моя работа, защото Джозин и аз се гласим да се женим утре. Така не става ли малко поне и моя работа? Много ще ви бъда благодарен, ако ми кажете за какво ви трябва. Не искам нещо да ни попречи да се оженим утре, както се гласим. Да не би да я откарате в затвора за нещо?
— Млъкни и я извикай, казах ти!
Харви тръгна бавно към оградата.
— Джозин! — извика той настойчиво. — Къде си, Джозин? Харви е тук. Чуваш ли ме? По-добре се върни веднага, Джозин!
Харви продължи да я вика, а Клайд отиде до оградата и светна с фенерчето си. Той погледна нагоре-надолу по улицата, после обърна светлината към незастроения парцел и съседния двор. Тъй като не можа да види никого, изгаси фенерчето и го прибра в джоба си. Харви все още викаше Джозин, но Клайд беше вече ядосан и нетърпелив. Той се отдалечи от оградата и се върна в средата на двора.