Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Close to Home, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer(2011 г.)

Издание:

Ърскин Колдуел. Близо до дома

Редактор: Кирил Хавезов

Коректори: Йорданка Маркова, Лидия Стоянова

„Народна култура“, София, 1963 г.

История

  1. —Добавяне

1

Както често казваха мнозина от хората в Пелмира — някои озадачени и недоумяващи, а повечето със завист, — Нейтив Ханикът беше несъмнено най-големият щастливец в града.

Сам Нейтив смяташе добрата си звезда за природен дар — природата го награждавала със земните блага, защото бил такъв, какъвто е. Затова, казваше той, щял да си остане такъв, никога нямало да се подведе по увещанията на другите и да промени начина си на живот. („Вече толкова много хора се опитват да променят някого или нещо. Добре, че има и някои като мен — задоволени и готови да оставят слънцето да изгрява и залязва както трябва, вместо да се мъчат да го окачат отгоре като електрическа крушка без ключ за загасване. Ето защо не бива да караме по гайдата на агитатори и политици. Ако ги оставим, те ще объркат всичко, ще подпалят войни и ще докарат нещастия на простите хора като мене и тебе, които искат да си живеят и да оставят другите на мира.“)

Нищо не говореше за последователност или целенасоченост в проявите на щастието му, нито за някакви негови предпочитания към определена област — късметът като че ли търсеше Нейтив Ханикът и го следваше по петите, където и да беше той и каквото и да правеше. Чудно беше, че докато мнозина копнееха и се молеха за щастие, дори прибягваха до магии и непочтени средства, за да се докопат до него, Нейтив сякаш трябваше само да го чака и то идваше.

Не беше необичайно например, когато Нейтив спре на улицата и се заиграе на ези-тура с някого, да спечели от три хвърляния две и да си тръгне, с повече пари в джоба. Нещо повече, често той печелеше три хвърляния поред и не губеше нито веднъж. Някои от загубилите неминуемо го обвиняваха, че хитрува като дърта лисица с проскубана опашка, но все едно, никой в Пелмира не беше хванал в него монета с две еднакви страни. За да покаже колко е честен, преди да започнат, той винаги предлагаше да играе с монетата на другия.

— Знаете ли? — обичаше да казва след някой особен успех Нейтив, според навика си широко ухилен. — Ако моето късметче все ме гони по петите, както досега, може да стана най-големият щастливец в целия окръг. Какво ти окръг! Ако все така ми върви на хубаво, може да стана най късметлията кучи син в целия щат — от край до край — и да ми изкарат портрета във всички вестници. Ако тогава пък не може да се хвали човек наляво и надясно, не знам кога може!

Нейтив се гордееше и с най-малките сполуки, които съдбата му пращаше, и говореше за тях надълго и нашироко с всеки, който имаше желание да го слуша.

Обичаше да се хвали как на лотарията в църквата на преподобния Уокър спечелил двоен парцел за гроб („Винаги съм обичал да спя в голямо и широко двойно легло, защото мога да се въргалям, колкото ми душа иска, и ще бъде много хубаво да имам на разположение двоен гроб, когато ме погребат“), с удоволствие разказваше за рядко големия улов на плоскоглав костур в река Риди Крик („Право да ви кажа, стана нужда да платя на едно негърче четвърт долар, за да ми помогне да откарам нагоре по реката триметровата мрежа — сам човек не можеше да се оправи с толкова много риба“), вечно повтаряше как веднъж на панаира взел петдесет долара в брой за една магарица, която струвала пет, защото на купувача трябвало незабавно едно кротко магаре, което той давал на децата да яздят за по десет цента („Не казвам, че аз съм станал причина гръм да убие едно от магаретата на човека, но случи се да мина оттам точно когато той страшно бързаше да намери друго магаре, за да не му спре алъш-веришът“).

Освен всичко това Нейтив беше навикнал да печели всеки път, когато слизаше до центъра на града, десетина и повече безплатни игри на някой от мониксите с автоматични електрически табла в бирарията и салон за развлечения на Ед Хауърд. Понякога беше нужно само да стои и да дърпа ръчката, но все печелеше и машината никога не му изменяше.

Най-много му харесваше мониксът, наречен „Момичета на плажа“. Когато Нейтив съумяваше да постигне на него резултат над петстотин хиляди точки, на електрическото табло почваха да светват снимки на момичета в много нескромни червени и сини бански костюми, което му даваше право на нови безплатни игри. Когато точките се увеличаваха още, момичетата започваха да лудуват и да играят на прескочикобила. Тогава вече около моникса винаги се струпваше голяма тълпа хора, които наблюдаваха движенията на краката и извиването на тялото на Нейтив и се стараеха да научат как се събират толкова много точки. Така или иначе, никой не можеше да си обясни как той постига това, ако не с чист късмет.

Рано или късно Нейтив винаги набираше един милион точки. Тогава той печелеше бутилка бира, а момичетата преставаха да играят на прескочикобила. Вместо това те заставаха неподвижно без бански костюми и се усмихваха на всички присъстващи, докато Нейтив увеличаваше точките.

Ед Хауърд твърдеше, че губи пари всеки път, когато Нейтив Ханикът влезе в кръчмата му и салона за развлечения, но това бяха негови шеги. („Неговият късмет ще ме остави без препитание и ще ме направи беден като църковна мишка.“) Шегите настрана, Ед трябваше да признае, че наваксва загубата и даже печели от бирата, продадена на голямата тълпа, която винаги се трупаше и гледаше как Нейтив събира по един милион точки на моникса „Момичета на плажа“. И както всички знаеха, Ед продаваше десетки бутилки кока-кола на ученици, които не допускаха в бирарията и затова стояха отвън и се мъчеха да видят нещичко през прозореца.

— Откъде бе, Нейтив, откъде имаш този късмет? — го попитаха една сутрин, когато той беше спечелил близо два долара от игра на стотинки, с които мъжете целеха една резка на пода в пощата. Той имаше навика да ходи в пощата по няколко пъти седмично, макар че не получаваше нищо, освен някоя случайна реклама за нов вид лекарство против стомашни болки или кожни рани. — Просто не ми е ясно. Идваш тук с няколко стотинки, а си отиваш с един-два долара като гладно куче след торба кокали всеки път. Какъв е той, тоя твой късмет, дето върви след теб не знам, но ще трябва да го наречем Ханикътов късмет, защото никой никога не е имал чак пък такова нещо.

Нейтив извади кестена си, изтри с палец и показалец шарената кафеникава черупка и тя заблестя като кварцов кристал на слънце. Любимото му кестеново дърво растеше до самия град и той отиваше там всяка година през октомври, за да откъсне най-хубавия плод, който намираше на него. Винаги хвърляше стария си кестен, защото се опасяваше, че ако има в джоба повече от един, щастието ще му измени.

— Ще ти кажа каква е работата — отвърна той, като премести кестена в другата си ръка и пак го залъска. — Още когато бях ей такова мъничко пеленаче, тате ми казваше, че най-сигурният начин да успееш на тази земя и да си наредиш живота най-добре е да се движиш цяла крачка пред всички други, дори ако рискуваш да стъпиш от време на време в някоя говежда купчинка. Тате казваше, че само най-окаяните хора хукват на сушина, за да не се намокрят от няколко капки дъжд, и обикалят ту оттук, ту оттам, за да не си пооцапат обувките в говеждите купчинки.

Той прибра кестена в джоба си и прокара пръсти през рядката си пясъчноруса кося. Бузите му се опънаха в присъщата му широка усмивка, която се появяваше винаги когато имаше възможност да говори за баща си.

— Никога не съм забравял какво казваше тате и тези четиридесет и няколко години съм правил, каквото той ме е учил. Невинаги избягвам говеждите купчинки, защото ги има много на този свят, но и не им обръщам внимание. Гледам само да бъда пред другите, за да грабна всичкия късмет, който ми попадне, преди друг да го докопа. Затова съм винаги една крачка напред и чакам следващата порция. Винаги мога да разчитам на порция щастие, ако вървя пред следващите, и съм нащрек да го видя там, където то се крие от хората, които криволичат отзад и гледат само къде ще стъпят. Ето защо ще ме видите винаги да крача широко отпред и да гледам пред себе си, без да ме е еня за говеждите купчинки.

— Добре де, но защо вечно вадиш от джоба този кестен и го триеш, като че е талисман? Сигурно помага нещо, иначе няма да си правиш труд да го носиш в себе си от толкова време и да го триеш. Той носи ли ти късмет, Нейтив?

Нейтив поклати глава, а широката усмивка не слизаше от лицето му.

— Право да ти кажа, той нищо не значи — отвърна Ханикът. — Съвсем нищо, щом искаш да знаеш. Нося го в мен само защото сега по света има много суеверни хора, които мислят, че трябва да имаш някакъв талисман, който да ти носи щастие. Някои казват, задният крак на сив заек можел да служи за талисман, а пък левият крак вършел повече работа от десния. Други твърдят, че е по-добре да имаш крак от мъжки заек, отколкото крак от женски. Това са празни работи. Все едно да носиш в джоба си гребен на петел или свинска зурла. Нищо няма да ти помогне, ако не си роден с късмет. Затова аз разчитам само на това, което си е в мене.

— Щом имаш такъв късмет, защо не се захванеш с покер или зарове, та да спечелиш куп пари?

— А, не! Аз — не! — каза Нейтив изразително. Усмивката изчезна от лицето му и той сериозно се намръщи. — Тате ми е казвал, че светът е пълен с мошеници и измамници, които играят покер и зарове с честните хора. И съвсем не е сбъркал. С очите си съм видял белязани карти и подправени зарове. Не могат ме излъга да се насадя на тях. Аз винаги разчитам на природния си късмет, и той ми стига. Когато го имаш, всичко е честно и почтено — няма мошеничества, няма опасност да те изиграят. Аз съм доволен да си остана, какъвто съм, и да взема своя дял от щастието, което ми се пада, както ме е учил тате.

— Все пак, ако аз имах Ханикътовия късмет, щях да рискувам няколко долара в една жива играчка на зарове.

— А, не! Аз — не! — повтори Нейтив и поклати глава. — Знам кога ми е добре и винаги ще правя, каквото ми е казвал тате. Не съм като някои да мисля, че най-важното в живота е да бъдеш богат и големец. Такива хора все се ядосват, че са бедни, че нямат власт и изпускат най-хубавото в живота. Моята голяма амбиция е да остана, какъвто съм. Досега съм имал късмет и искам да го запазя.

Свикнали на това, почти всички в Пелмира считаха внезапните сполуки и щастливите успехи на Нейтив Ханикът за предопределени, неизбежни, обичайни и по всякакъв начин твърдо установени от природата. Затова само малцина в града бяха изненадани, когато той се ожени за Мейбъл Бауърз, много скоро след като тя остана вдовица, и наследи хубава двуетажна къща на улица Чери стрийт и почти четири хиляди декара обработваема земя и сечища в окръга. Всички знаеха, че Френк Бауърз, съпруг на Мейбъл в продължение на тридесет години, преди смъртта си беше един от най-богатите хора в Пелмира.

Щом вестта за брака се разчу, почти всички бяха на мнение, че щастието на Нейтив е не само вярно на себе си, но е дори по-добро от всякога. Мейбъл беше бездетна и нямаше роднини, освен няколко далечни братовчеди. Следователно изглеждаше сигурно, че Нейтив — почти петнадесет години по-млад от Мейбъл — ще я надживее и ще вземе целия имот, когато тя умре. За Ханикътовия късмет започна да се говори и извън Пелмира — чак до каменистите хребети в горната част на окръга Сикъмор.