Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (99)

98.

Разбира се, изобщо не спахме. А после, абсурдно бе, но трябваше да тръгвам. Трябваше да се върна обратно в къщата си глупашки рано на следващата сутрин, защото имах среща с моя приятел Юдхи. Двамата с него много отдавна бяхме планирали, че точно тази седмица ще тръгнем заедно на голяма обиколка по пътищата на Бали. Тази идея ни хрумна една вечер в къщата ми, когато Юдхи каза, че освен жена му и Манхатън от Америка най-много му липсва шофирането — просто да потегли с кола и няколко приятели и да тръгне на пътешествие през огромните разстояния, по онези пословични междущатски магистрали. Казах му: „Добре, тогава заедно ще тръгнем на пътешествие с кола, тук, на Бали, по американски.“

Това ни порази и двамата, защото беше невероятно комично — на Бали няма начин да тръгнеш на пътешествие с кола по американски. Първо, на остров, голям колкото Делауер, няма големи разстояния. И „магистралите“ са ужасни, направо сюрреалистично опасни заради плътната, шантава маса от преобладаващата местна версия на американския семеен миниван — малък мотоциклет с петима души, натрупани отгоре; бащата кара с една ръка, а с другата държи новороденото си бебе (като футболна топка), докато майката седи зад него странично в своя стегнат саронг с кошница, закрепена на главата и предпазва двете си прохождащи близначета да не паднат от летящия мотоциклет, който най-вероятно се носи в насрещното движение и няма фар. Рядко слагат каски, но така и не разбрах защо толкова обичат да ги носят в ръка. Представете си множество от тези претоварени мотоциклети, всички безразсъдно полетели, всички махат и се заобикалят един друг като в някакъв налудничав, моторизиран пролетен танц и ще добиете представа какво става по пътищата тук. Не знам защо всеки един балийски жител още не е загинал в пътен инцидент.

Двамата с Юдхи решихме да го направим въпреки всичко, да заминем за една седмица, да наемем кола и да обиколим навсякъде този малък остров, като си представяме, че сме в Америка. Че и двамата сме свободни. Когато ни хрумна миналия месец, идеята ме очарова, но ми изглежда неуместна точно в този момент — както лежа в леглото с Фелипе и той целува върховете на пръстите ми, ръцете и раменете ми и ми дарява продължителна наслада. Но трябва да отида. И някак наистина искам да отида. Не само за да прекарам една седмица със своя приятел Юдхи, но и като почивка след голямата ми нощ с Фелипе, за да подредя мислите си около новия факт, че както пишат в романите, съм си намерила любовник.

Затова Фелипе ме оставя пред къщата ми с една последна страстна прегръдка и аз имам време само да си взема душ и да се свестя, когато Юдхи пристига с нашата кола под наем. Хвърля ми един поглед и пита:

— Пич, по кое време се прибра снощи?

Пич, снощи не се прибрах вкъщи.

— Пииииич! — Засмива се той, защото вероятно си спомня разговора ни от преди около две седмици, в който сериозно заявих, че всъщност може би никога вече няма да правя секс до края на живота си. И пита: — Значи се предаде, а?

— Юдхи, нека ти разкажа една история. Миналото лято, точно преди да тръгна от Щатите, отидох да видя баба си и дядо си в северната част на щата Ню Йорк. Жената на дядо ми, която му е втора жена, е много мила дама на име Гейл, сега осемдесетгодишна. Тя издърпа един стар фотоалбум и ми показа снимки от 30-те години, когато била осемнайсетгодишна и отишла за една година на пътешествие в Европа със своите две най-добри приятелки и с настойник. Прелиства тя страниците, показва ми невероятни стари фотографии от Италия и изведнъж попадаме на снимката на много хубав млад италианец във Венеция. Питам я: „Гейл, кой е този сладур?“, а тя отвръща: „Това е синът на съдържателите на хотела, в който бяхме отседнали във Венеция. Беше ми гадже.“ А аз: „Беше ти гадже!“ И сладката жена на дядо ми ме поглежда лукаво, а очите й блясват секси като на Бет Дейвис и отвръща: „Бях се уморила да гледам църкви, Лиз.“

Плясваме разтворените си длани.

— Само така, пич.

Тръгнахме на своята фалшива американска обиколка из Бали, аз и този свеж индонезийски музикален гений в изгнание, а отзад колата беше пълна с китари, бира и балийския еквивалент на американска храна за из път — пържени оризови крекери и ужасни на вкус местни бонбони. Подробностите на нашето пътешествие сега са ми малко смътни, опушени от разсейващите мисли за Фелипе и от странната мъглявост, която винаги съпътства обиколките с кола, в която и да е страна по света. Спомням си обаче, че двамата с Юдхи говорехме на американски английски през цялото време — език, на който не бях проговаряла от дълго време. Разбира се, през тази година използвах английски много, но не американски и определено не американския хип-хоп английски, който Юдхи харесва. Така че, докато караме по пътя, просто си угаждаме, като се превръщаме в подрастващи зрители на Ем Ти Ви, подиграваме се един на друг като тийнейджъри в Хобокън, наричаме се пич и човече, а понякога с голяма нежност — хомо. Голяма част от диалога ни се върти около сърцати обиди към майката на другия.

— Пич, какво направи с картата?

— Защо не питаш майка си какво направих с картата?

— Щях, човече, ама е много дебела.

И така нататък.

Дори не влизаме във вътрешността на Бали, просто караме по крайбрежието и само плажове, плажове, плажове цялата седмица. Понякога взимаме малка рибарска лодка и отиваме до някой остров, да видим какво става там. На Бали има толкова много видове плаж. Един ден се шляем по дългия южен, напомнящ на Калифорния, страхотен, пенлив бряг на Кута с бял пясък, после обръщаме към зловещата черна, скалиста красота на западния бряг, после пресичаме онази невидима линия на Бали, зад която, изглежда, обикновени туристи никога не ходят, нагоре към дивите плажове на северния бряг, където смеят да пристъпят само сърфистите (и при това само лудите). Седим на плажа и гледаме опасните вълни, гледаме как приведените смугли и бели индонезийски и западни сърфисти разтварят вълните като ципове, които се смъкват по гърбовете на синята празнична океанска дреха. Гледаме как сърфистите се забиват с чупещо костите високомерие в коралите и скалите, само за да се върнат отново и да яхнат друга вълна, а ние ахваме и казваме: „Пич, това е тотално размазващо.“

Точно както сме възнамерявали, забравяме за дълго време (изцяло в полза на Юдхи), че изобщо сме в Индонезия, докато пъплим с наетата кола, ядем ужасна храна, пеем американски песни и си поръчваме пица навсякъде, където може да се намери. Когато доказателствата, че сме на Бали, ни дойдат в повече, опитваме се да ги пренебрегнем и се преструваме, че сме в Америка. Аз питам: „Какъв е най-добрият начин да заобиколим този вулкан?“, а Юдхи отговаря: „Мисля, че трябва да тръгнем по I-95“, и аз ще възразя: „Но така ще минем направо през Бостън, точно в най-голямото задръстване…“ Това е само игра, но тя някак си действа.

Понякога откриваме спокойни ивици син океан, плуваме цял ден и си позволяваме взаимно да започнем да пием бира в десет часа сутринта („Пич, полезно е“). Сприятеляваме се с всеки срещнат. Юдхи е такъв човек, че когато се разхожда по плажа и види човек да строи лодка, ще спре и ще каже: „Охо! Лодка ли строиш?“ Любопитството му е толкова завладяващо, че в следващия момент вече ни канят да живеем с човека, който строи лодката, и със семейството му цяла година.

Вечер се случват странни неща. Натъкваме се на тайнствени храмови ритуали на най-пусти места, оставяме се да ни хипнотизира хорът от гласове, барабани и гамелан^[1]. Попадаме в едно крайбрежно градче, където всички местни са се събрали на притъмнялата улица за церемония по случай нечий рожден ден. Двамата с Юдхи сме изтласкани от тълпата (уважавани непознати) и сме поканени да танцуваме с най-хубавото момиче в селото. (Тя е загърната в злато и украшения, тамян и грим, подобен на египетския; може би е тринайсетгодишна, но поклаща бедрата си с меката и чувствена увереност на същество, в състояние да съблазни всеки бог, когото пожелае.) На следващия ден в същото село откриваме странен семеен ресторант, в който собственикът балиец провъзгласява, че е голям майстор на тайландска кухня, какъвто той категорично не е, но така или иначе прекарваме целия ден там, пием ледена кола, ядем мазно пад таи^[2] и играем тихи игри с елегантно женствения син тийнейджър на собственика. (По-късно ни хрумва, че това хубаво момче като нищо може да е красивата танцьорка от миналата нощ; балийците са майстори на ритуалната травестия.)

Всеки ден се обаждам на Фелипе, от какъвто външен телефон намеря и той пита: „Колко пъти още ще спим, преди да се върнеш при мен?“

— Харесва ми да съм влюбен в теб, любима — казва ми той. — Имам чувството, че е толкова естествено, сякаш е нещо, което преживявам на всеки две седмици, но всъщност не съм се чувствал така с никого поне от трийсет години.

Не още, още не в свободното пропадане на любовта, сумтя от колебание, правя леки намеци, че си тръгвам след месец-два. Фелипе не го интересува. Казва:

— Може би това е просто някаква глупава романтична южноамериканска представа, но ти трябва да разбереш, любима, за теб дори съм готов да страдам. Каквато и болка да има помежду ни в бъдеще, вече съм я приел само заради удоволствието да съм с теб сега. Нека да се радваме на този миг. Той е чудесен.

— Знаеш ли, смешно е, но преди да те срещна, сериозно си мислех, че може да остана сама и необвързана завинаги. Мислех си, че мога да заживея в духовно съзерцание — споделям аз.

— Представи си това, любима… — И после продължава да описва със старателни подробности първото, второто, третото, четвъртото и петото нещо, което смята да направи с тялото ми, когато отново ме заведе в леглото си. Отдалечавам се от телефона, олюлявайки се, с малко омекнали колене, удивена и примамена от тази нова страст.

В последния ден от нашето пътуване двамата с Юдхи с часове се излежаваме на някакъв плаж и както често се случва с нас, пак започваме да говорим за Ню Йорк, колко е велик и колко много го обичаме. Юдхи казва, че градът му липсва почти колкото му липсва и жена му — сякаш Ню Йорк е човек, роднина, когото е изгубил, след като са го депортирали. Докато говорим, Юдхи заглажда малко бял пясък между хавлиите ни и начертава карта на Манхатън. „Да опитаме да попълним всичко, което си спомняме за града“, предлага той. С пръсти очертаваме всяко авеню, основните кръстовища, бъркотията, която Бродуей създава, докато криволичи из острова, реките, Вилидж, Сентрал Парк. Избираме тънка, хубава раковина, за да отбележим Емпайър Стейт Билдинг, а друга раковина е Крайслър Бил-динг. От уважение взимаме две клечки и отново слагаме Двете кули в долната част на острова, там, където им е мястото.

Използваме тази пясъчна карта, за да си покажем един на друг любимите си места в Ню Йорк. Ето оттук Юдхи е купил слънчевите очила, които носи сега; а оттук аз купих сандалите, с които съм обута. Тук за първи път вечерях с бившия си съпруг; тук Юдхи срещнал за първи път жена си. Тук правят най-хубавата виетнамска храна в града, тук са най-добрите варени гевречета; това е най-добрият магазин за нудълс („Няма начин, хомо — това е най-добрият магазин за нудълс“). Очертавам стария си квартал Хелс Кичън и Юдхи казва:

— Знам един хубав ресторант в него.

— „Тик-Ток“, „Шайен“ или „Старлайт“? — питам аз.

— „Тик-Ток“, пич.

— Опитвал ли си някога яйчните кремове в „Тик-Ток“?

— О, Боже мой, знам… — простенва той.

Чувствам копнежа му към Ню Йорк толкова силно, че за момент го обърквам със своя копнеж. Носталгията му ме заразява и за малко забравям, че всъщност съм свободна да се върна в Манхатън някой ден, макар Юдхи да не е. Той върти из ръцете си двете клечки на Кулите близнаци, забива ги по-дълбоко в пясъка, после поглежда притихналия син океан и казва:

— Знам, че тук е красиво… но мислиш ли, че някога пак ще видя Америка?

Какво мога да му отговоря?

Потъваме в мълчание. После той изплюва гадния твърд индонезийски бонбон, който смуче през последния час, и изстрелва:

— Пич, тоя бонбон смърди като задник. Откъде го намери?

— От майка ти, пич — отвръщам аз. — От майка ти.