Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (98)

97.

Затова бях малко изненадана на следващата вечер, когато, след като той ми приготви вечеря в къщата си, след като няколко часа се излежавахме на дивана му и обсъждахме всякакви въпроси, след като Фелипе неочаквано се наведе над мен за момент, зарови лице под мишницата ми и каза колко много обича моята прекрасна зловонна миризма, а накрая обхвана с длан бузата ми и каза: „Достатъчно, любима. Сега ела в леглото ми“, аз отидох.

Да, отидох с него в леглото му, в онази спалня с големите отворени прозорци, които гледаха към нощния мрак и тихите балийски оризови полета. Той разтвори тънката бяла завеса против комари, която покриваше леглото му, и ме покани вътре. После ми помогна да си съблека роклята с нежната компетентност на човек, който очевидно е прекарал много и приятни години да приготвя децата си за къпане, и ми обясни условията си — че не иска абсолютно нищо от мен, освен разрешение да ме обожава толкова дълго, колкото искам аз. Тези условия бяха ли приемливи за мен?

Понеже бях загубила гласа си някъде между дивана и леглото, само кимнах. Нямаше нищо друго за казване. Отминаваше дългият и суров сезон на самотата. Бях постъпила добре със себе си. Но Фелипе беше прав — беше достатъчно.

— Добре — отвърна той и се усмихна, докато преместваше някакви възглавници да не ни пречат, и търкулна тялото ми под своето. — Нека малко да се организираме.

Което всъщност беше много смешно, защото този момент отбеляза края на всичките ми усилия да се организирам.

По-късно Фелипе ми каза как съм му изглеждала в онази нощ. Каза, че съм изглеждала много млада и ни най-малко не съм напомняла самоуверената жена, с която бил свикнал през деня. Каза, че съм изглеждала ужасно млада, но и открита, развълнувана, изпълнена с облекчение, че съм харесвана, и толкова уморена да бъда смела. Било очевидно, че никой не ме е докосвал от много отдавна. Усетил как преливам от желание, но също и колко съм благодарна за възможността да изразя това желание. Понеже не мога да кажа, че помня всичко това, приемам думите му за истина, защото той явно ми обръщаше ужасно голямо внимание.

Това, което най-вече си спомням от онази нощ, бяха вълните на бялата мрежа против комари, която ни обграждаше. Как ми приличаше на парашут. И как имах чувството, че сега отварям този парашут, за да ме изведе през страничния изход на солидния, праволинеен самолет, който ме превозваше през тези няколко години през много тежкия момент от моя живот. Но сега моята яка летяща машина беше излязла от употреба точно тук, във въздуха, затова излязох от този скучен едномоторен самолет, оставих се на развълнувания бял парашут да ме понесе надолу през странната пуста атмосфера между моето минало и моето бъдеще и да ме приземи успешно на този малък остров с формата на легло, обитаван само от този красив, претърпял корабокрушение бразилски моряк, който (също останал сам много дълго време) беше толкова щастлив и толкова изненадан, че ме вижда да идвам. Той изведнъж забрави целия си английски и повтаряше само тези пет думи всеки път, щом погледнеше лицето ми: красива, красива, красива, красива и красива.