Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (93)

92.

Уаян веднъж ми каза, че понякога, като лекува пациентите си, се превръща в отворен канал за Божията любов и дори престава да мисли какво трябва да прави след това. Интелектът се губи, интуицията се усилва и Уаян само трябва да пропусне тази божественост да тече през нея. Казва: „Сякаш ме връхлита вятър и отнася ръцете ми.“

Може би същият този вятър ме отвя от магазина на Уаян онзи ден, издуха безпокойството на предишните тревоги дали да не почна пак да си правя срещи и ме завлече до интернет кафето на Убуд, където седнах и написах — само една чернова без никакво усилие — имейл за събиране на средства до всичките си приятели и роднини по целия свят.

Писах на всички, че рожденият ми ден е през юли и скоро ще навърша трийсет и пет години. Казах им, че на този свят нямам нужда от нищо и не искам нищо и че никога не съм била по-щастлива през живота си. Че ако бях у дома, в Ню Йорк, щях да планирам голямо безсмислено парти за рождения си ден и щях всички да ги поканя да дойдат, а те трябваше да ми купуват подаръци и бутилки вино и цялото празнуване щеше да се окаже абсурдно скъпо. Затова, обясних аз, ще е по-евтин и по-добър начин да ми помогнат да отпразнувам рождения си ден, ако моите приятели и роднини направят дарение на една жена на име Уаян Нуриясих, за да си купи къща в Индонезия за себе си и своите деца.

После разказах цялата история за Уаян, Тути, сирачетата и тяхното положение. Обещах, че каквито и пари да се съберат, ще допълня също толкова и от моите спестявания. Разбира се, наясно съм, обясних аз, че този свят е пълен с неизказано страдание и войни и че всеки сега е в нужда, но какво трябва да направим? Тези няколко човека на Бали станаха моето семейство, а ние трябва да се грижим за семействата си там, където ги намерим. Когато привършвах общия имейл, си спомних нещо, което ми беше казала моята приятелка Сюзан, преди да замина на своето околосветско пътешествие девет месеца по-рано. Страхуваше се, че никога вече няма да се върна вкъщи. Каза ми: „Знам каква си, Лиз. Ще се запознаеш с някой, ще се влюбиш в него и накрая ще купиш къща на Бали.“

Тази Сюзан е истински Нострадамус.

На следващата сутрин, когато проверих пощата си, вече бяха дарени седемстотин долара. На другия ден даренията надминаха сумата, която можех да си позволя да дам по равно от моите пари.

Няма да описвам цялата драма онази седмица или да се опитвам да обясня какво е чувството всеки ден да отваряш имейли от целия свят и всичките да казват: „Пиши и мен!“ Всички дадоха. Хора, които аз лично смятах за разорени и потънали в дългове, дариха пари, без да се колебаят. Един от първите отговори, които получих, беше от приятелка на приятелката на моя фризьор, която беше пренасочила имейла и искаше да дари петнайсет долара. Най-остроумният ми приятел Джон, разбира се, се бе почувствал длъжен да направи обичайния си саркастичен коментар за това колко дълго, сълзливо и прочувствено е писмото ми („Виж какво, следващия път, когато усетиш нужда да поплачеш за разлятото мляко, гледай да е кондензирано, става ли?“), но после така или иначе даде пари. Новото гадже на приятелката ми Ани (банкер от Уолстрийт, с когото никога не съм се срещала) предложи да удвои финалната сума, независимо каква е тя. После този имейл започна да хвърчи по света и накрая се оказа, че получавам дарения от абсолютно непознати хора. Това беше глобално обсипване с щедрост. Нека завърша епизода така — само седем дни след като първоначалната молба беше тръгнала по мрежата, моите приятели, роднини и цял куп непознати от целия свят ми помогнаха да събера почти 18 000 долара, за да купя на Уаян Нуриясих неин собствен дом.

Знаех, че Тути е човекът, който извика това чудо чрез силата на молитвите си, като пожела тази нейна малка синя плочка да омекне, да се разпростре около нея и да се разрасне — като в приказката за Джак и бобеното зърно — в истински дом, който щеше да приюти нея, майка й и две сирачета завинаги.

И последно. Срамувам се да призная, но не аз, а приятелят ми Боб забеляза очевидния факт — думата „tutti“ на италиански означава „всички“. Как не бях го осъзнала по-рано? След всичките месеци, прекарани в Рим! Просто не видях връзката. Така че Боб от Юта ми я показа. Направи го в един имейл миналата седмица, в който заедно с желанието си да направи дарение за новата къща каза: „Е, изглежда, това е финалният урок, нали? Когато тръгваш по света, за да помогнеш на себе си, накрая неизбежно се оказва, че помагаш на… Тути.“