Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (88)

87.

Сега дните ми са разделени на естествени третини. Прекарвам сутрините в магазина при Уаян, смеем се и ядем. Следобедите ходя при Кетут, шамана — говорим и пием кафе. Вечер оставам в чудната си градина — или стоя сама и чета книга, или понякога си правим компания с Юдхи и той свири на китарата си. Всяка сутрин медитирам, докато слънцето се издига над оризовите полета, а преди лягане говоря на четиримата си духовни братя и ги моля да ме наглеждат, докато спя.

Тук съм само от няколко седмици, а вече имам чувството, че мисията ми е завършена. Задачата ми в Индонезия беше да търся баланс, но нямам чувството, че още търся нещо, защото равновесието някак естествено се бе получило. Не че ставам балийка (както не станах италианка или индийка), а просто мога да усетя собственото си спокойствие и ми харесва как дните ми се полюшват между успокояващите религиозни практики и удоволствието от красивите пейзажи, скъпите приятели и добрата храна. Напоследък много се моля, доста често. Осъзнах, че през повечето време искам да се моля, докато карам колелото си на път за къщата на Кетут, през маймунската гора и терасираните оризища, в здрачните късни следобеди. Моля се, разбира се, да не ме блъсне друг автобус, да не ми скочи някоя маймуна или да ме ухапе куче, но това е съвсем излишно; повечето ми молитви са израз на истинска благодарност за пълнотата на моето удовлетворение. Никога не съм се чувствала по-малко обременена от себе си или от света.

Все си спомням едно напътствие на моята гуру за щастието. Според нея хората поначало са склонни да смятат, че щастието е въпрос на късмет, че ако ти е писано, ще ти се случи като хубаво време. Но щастието не действа така. Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му, трябва да правиш големи усилия, за да плуваш срещу течението на това щастие завинаги, за да останеш на повърхността му. Ако не го направиш, ще разпилееш присъщото си удовлетворение. Много е лесно да се молиш, когато си в беда, но да продължаваш да се молиш дори когато кризата е отминала, е като запечатващ процес, който помага на душата ти здраво да се закрепи за своите добри постижения.

Спомням си тези напътствия, докато безгрижно карам колелото си по залез из Бали, и продължавам да редя молитви, които всъщност са тържествени обещания, представящи хармоничното ми състояние пред Бог, и гласят: „Ето към това искам да се придържам. Моля те, помогни ми да запомня това чувство на удовлетворение и ми помогни да го задържа завинаги.“ Слагам това щастие в някоя банка, не точно пазена във Федералния резерв, а охранявана от моите четирима духовни братя, които стоят там като застраховка срещу бъдещи изпитания в живота. Това е практика, която нарекох Усърдна радост. Щом се съсредоточа върху Усърдна радост, си припомням и една проста идея, която приятелят ми Дарси веднъж сподели — че всичките мъки и страдания на този свят са причинени от нещастни хора. Не само в глобалната картина „Хитлер-Сталин“, а също и на най-ниско, лично ниво. Дори в собствения си живот мога да видя точно кога нещастните ми епизоди са причинили мъки, страдание или (най-малкото) неудобство на близките ми. Търсенето на удовлетворение следователно не е само действие за самозащита и лична изгода, но и щедър подарък за света. Да се освободиш от всичките си злочестини, значи да престанеш да пречиш. Преставаш да бъдеш пречка не само за себе си, но и за всеки друг. Само тогава си свободен да служиш и да се радваш на другите хора.

В момента човекът, на когото най-много се радвам, е Кетут. Старецът — наистина един от най-щастливите хора, които съм срещала — ми дава пълен достъп до себе си, свободата да му задавам всякакви заплетени въпроси за божественото, за човешката природа. Харесват ми медитациите, на които ме научи, комичната простота на „усмихвай се в черния си дроб“ и успокояващото присъствие на четиримата духовни братя. Онзи ден шаманът ми каза, че знае шестнайсет различни медитативни техники и много мантри с най-различно предназначение. Някои от тях са, за да донесат мир и щастие, някои са за здраве, но други са чисто мистични — за да го пренесат до други сфери на съзнанието. Например каза, че знае една медитация, която го пренася „до горе“.

— До горе ли? — попитах аз. — Какво е до горе?

— До седем нива нагоре — отвърна той. — До рая.

Като чух познатата идея за „седемте нива“, го попитах дали няма предвид, че медитацията го пренася нагоре по седемте свещени чакри на тялото, за които се говори в йога.

— Не чакри — отвърна той. — Места. Тази медитация ме води на седем места във вселена. Нагоре и нагоре. Последно отивам в рая.

— Бил ли си в рая, Кетут? — попитах.

Той се усмихна. Разбира се, че е бил там, каза. Лесно е да се отиде в рая.

— Какво е там?

— Красиво. Всичко красиво е там. Всеки красив човек е там. Всичко красиво за ядене е там. Всичко е любов там. Раят е любов.

После Кетут каза, че знае друга медитация — „до долу“. Тази медитация надолу го отвежда на седем нива под света. Тя е по-опасна. Не е за начинаещи хора, само за учител.

— Значи, ако се качваш горе, в рая, при първата медитация, тогава при втората медитация трябва да слезеш долу в…?

— Ада — довърши изречението той.

Това беше интересно. Раят и адът не са концепции, за които съм чувала да се разискват много в хиндуизма. Хиндуистите виждат вселената от гледна точка на кармата, процес на постоянно циркулиране, което би трябвало да значи, че всъщност не „стигаш“ никъде в края на живота си — не в рая или в ада, ами просто се рециклираш обратно на земята под друга форма, с цел да поправиш взаимоотношенията и грешките, които последния път си оставил незавършени. Когато най-после постигнеш съвършенство, излизаш изцяло от цикъла и се стопяваш в празнотата. Разбирането за карма предполага, че раят и адът могат да бъдат намерени само тук, на земята, където имаме качествата да ги създадем, като правим или добро, или зло в зависимост от съдбите и характерите си.

Кармата е понятие, което винаги съм харесвала. Не в буквалния смисъл. Не непременно, защото вярвам, че съм била сервитьорка на Клеопатра, а по-метафорично. Философията на кармата ме привлича на метафорично ниво, защото дори в рамките на един човешки живот е очевидно колко често трябва да повтаряме едни и същи грешки, да си блъскаме главите в едни и същи стари порочни страсти и импулси, да предизвикваме същите стари мизерни и често катастрофални последствия, докато най-накрая успеем да спрем и да ги поправим. Това е най-важният урок на кармата (а също и на западната психология между другото) — погрижи се за проблемите сега, иначе по-късно ще трябва пак да страдаш, щом и тогава оплескаш нещата. Това повторение на страданията е адът. Да излезеш от безкрайното повторение до ново ниво на разбиране — ето там ще намериш рая.

Но тук Кетут говореше за рая и ада в друг смисъл, сякаш са реални места във вселената, които наистина е посетил. Поне това мисля, че имаше предвид.

В опит да изясня това попитах:

— Бил ли си в ада, Кетут?

Той се усмихна. Разбира се, че е бил там.

— Как изглежда адът?

— Същият като рая — каза той. Забеляза объркването ми и се опита да обясни: — Вселената е кръг, Лисс.

Още не бях сигурна, че разбирам.

— До горе, до долу — всичко еднакво накрая — каза той.

Спомних си една стара мистична християнска представа: И това, което е горе, е същото такова като това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо.^[1] Попитах:

— Тогава как разбираш каква е разликата между ада и рая? — попитах.

— По това как отиваш. Рай — отиваш горе, през седем щастливи места. Ад — отиваш долу, през седем тъжни места. Ето защо за теб по-добре да отидеш горе, Лисс — засмя се той.

— Тоест намекваш, че е по-добре да прекараш живота си, отивайки нагоре, през щастливите места, тъй като раят и адът — посоките — така или иначе са едно и също нещо? — продължих да питам.

— Едно и също — каза той. — Едно и също накрая, затова по-добре щастлива по пътя.

Продължих:

— Значи, ако раят е любов, тогава адът е…

— Също любов — отвърна той.

Осмислях това известно време, опитвайки се сметката да излезе.

Кетут отново се разсмя и ме плесна с обич по коляното.

— Винаги толкова трудно за млад човек да разбере това!