Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (87)

86.

Подобно на Кетут Лиер, Уаян Нуриясих е балийски шаман. Макар че между тях има известна разлика. Той е възрастен и е мъж, тя е жена и е малко под четирийсетте. Той е по-скоро жрец, малко по-мистичен е, а Уаян е по-скоро действащ лечител, смесва билки и лекарства в магазина си и помага на пациентите си още там.

Уаян има магазинче в центъра на Убуд с витрина към улицата, който се казва „Традиционен балийски лечебен център“. Бях минавала с колелото си многократно на път за Кетут и бях забелязала магазина заради многото цветя в саксии отвън и заради черната дъска с любопитната, написана на ръка реклама: „Мултивитаминен обеден специалитет“. Но никога не бях влизала, преди коляното ми да пострада. След като Кетут ме прати на лекар обаче, си спомних магазина и отидох там с колелото си, като се надявах, че някой там може да ми помогне да се справя с инфекцията.

Мястото, което Уаян държи, е много малка лечебница, дом и ресторант едновременно. Долу има миниатюрна кухня и скромно ресторантче с три маси и няколко стола. Горе има уединено пространство, където Уаян прави масажи и процедури. Отзад има и една тъмна спалня.

Влязох, накуцвайки с възпаленото си коляно, в магазина и се представих на лечителката Уаян — удивително привлекателна балийка с широка усмивка и с лъскава черна коса, дълга до кръста. Зад нея в кухнята се криеха две срамежливи момичета, които се усмихнаха, щом им помахах, после пак се шмугнаха вътре. Показах на Уаян инфектираната рана и попитах дали може да ми помогне. Малко след това Уаян вареше билки във вода на котлона и ме караше да пия джаму — традиционна индонезийска, домашно приготвена лечебна смес. Тя постави горещи зелени листа на коляното ми и моментално се почувствах по-добре.

Заприказвахме се. Говореше отличен английски. Тъй като е балийка, веднага ми зададе трите стандартни встъпителни въпроса: Къде ще ходиш днес? Откъде идваш? Омъжена ли си?

Когато й казах, че не съм омъжена („Още не!“), тя, изглежда, много се изненада.

— Никога ли не си била омъжена? — попита.

— Не — излъгах аз. Не обичам да лъжа, но, общо взето, бях открила, че е по-лесно да не споменавам за развод пред балийците, защото това много ги смущава.

— Наистина ли никога не си била омъжена? — отново ме попита тя и вече ме гледаше с огромно любопитство.

— Честно — излъгах аз. — Никога не съм била омъжена.

— Сигурна ли си? — Това вече беше странно.

— Напълно съм сигурна!

— Нито веднъж?

Добре, значи вижда през мен.

— Ами — признах аз. — Веднъж бях…

И лицето й се проясни, сякаш си каза: „Да, така си и мислех.“ После попита:

— Разведена ли си?

— Да — отвърнах аз, вече засрамена. — Разведена съм.

— Познах, че си разведена.

— Тук не е нещо обичайно, нали?

— Но аз също съм разведена — каза Уаян за моя огромна изненада. — Аз също.

— Ти?

— Направих всичко по силите си — продължи тя. — Опитах всичко, преди да се разведа, молех се всеки ден. Но трябваше да го напусна.

Очите й се напълниха със сълзи и в миг след това аз държах ръката й, понеже току-що бях срещнала първата си разведена позната на Бали, и казвах:

— Сигурна съм, че си направила всичко възможно, мила. Сигурна съм, че си опитала всичко.

— Разводът е нещо много тежко — призна тя.

Бях съгласна с нея.

Останах в магазина на Уаян през следващите пет часа и разговарях с новата си най-добра приятелка за нейните неприятности. Докато слушах нейната история, Уаян изчисти инфекцията от коляното ми. Съпругът й, балиец, бил човек, който по нейните думи: „Пие през цялото време, винаги играе комар, губи всичките ни пари, после ме бие, когато не му давам още пари за комар и пиене.“ После добави:

— Много пъти от бой стигах до болница. — Раздели косата си и ми показа белезите по главата си, после продължи: — Този е, когато ме удари с каската от мотора. Винаги ме удряше с каската, когато беше пиян, когато нямах пари. Толкова много ме биеше, че губех съзнание, зашеметяваше ме, не виждах. Истински късмет е, задето съм лечителка, в семейството ми има лечители, защото знам как да си помогна, след като ме пребие. Мисля, че ако не бях лечителка, щях да изгубя ушите си, разбираш ли, нямаше да мога да чувам повече. Или щях да изгубя окото си и вече да не виждам.

Каза ми, че го напуснала, след като той я пребил толкова жестоко, „че изгубих бебето си, второто ми дете, това в корема ми“. След този инцидент тяхното първородно дете, умно малко момиченце с прякор Тути, казало: „Мисля, че трябва да се разведеш, мамо. Всеки път, когато отидеш в болницата, оставяш много работа вкъщи за Тути.“

Тути била четиригодишна, когато казала това.

Прекратяването на брак в Бали оставя човека сам и беззащитен по начини, които е почти невъзможно западният човек да си представи. Балийската семейна единица, затворена между стените на дома, е просто всичко — четири поколения братя, сестри, братовчеди, родители, баби, дядовци и деца живеят заедно в група малки колиби около семейния храм и се грижат един за друг от раждането до смъртта си. Фамилната къща е източник на сила, финансова стабилност, грижа за здравето, всекидневна грижа, образование и най-важното за балийците — духовна връзка.

Семейният дом е толкова жизненоважен, че балийците мислят за него като за отделен жив човек. Жителите на остров Бали традиционно се преброяват не според отделните индивиди, а според броя на домакинствата. Домът е самоподдържаща се вселена. Затова не го напускаш. (Освен, разбира се, ако не си жена, тогава се местиш само веднъж — от семейната общност на баща си в общността на съпруга си.) Когато тази система работи — както става в това здраво общество почти през цялото време, — тя произвежда най-нормалните, защитени, спокойни, щастливи и уравновесени човешки същества на света. Но когато не работи? Както при моята нова приятелка Уаян? Изгнаниците се прогонват в извънземна орбита. Нейният избор е бил или да остане в безопасната мрежа на семейната общност със съпруг, който постоянно я праща в болница, или да спаси собствения си живот и да напусне мъжа си, оставайки без нищо.

Е, всъщност не съвсем нищо. Взела е със себе си енциклопедичните си лечителски познания, своята доброта, своята трудова етика и дъщеря си Тути — за която трябвало да води тежка борба. Бали е патриархат от край до край. В редките случаи на развод децата автоматично се падат на бащата. За да си върне Тути, Уаян трябвало да наеме адвокат, на когото платила с абсолютно всичко, което имала. Имам предвид — всичко. Продала не само мебелите и бижутата си, но вилиците и лъжиците си, чорапите и обувките, старите си хавлии и наполовина изгорели свещи — всичко отишло, за да плати на този адвокат. Но накрая, след двегодишна битка, наистина върнала дъщеря си. Уаян просто има късмет, че Тути е момиче; ако беше момче, тя никога повече нямаше да види детето си. Момчетата се ценят много повече.

През последните две години Уаян и Тути живеят сами — съвсем сами в кошера на Бали!, — местят се от място на място на всеки няколко месеца, докато парите идват и свършват, винаги в плен на тревогата къде ще отидат след това. Положението се усложнява от факта, че всеки път щом Уаян се премести, нейните пациенти (предимно балийци, които също преживяват тежки моменти напоследък) трудно успяват да я открият. Освен това всяко преместване означава, че Тути трябва да напусне училище. Преди Тути винаги била първа по успех в класа, но след последното преместване е слязла на двайсето място от петдесет ученици.

Докато Уаян ми разказваше своята история, в магазина се втурна самата Тути, която си идваше от училище. Сега тя е на осем години и е въздействащо съчетание от очарование и огнен нрав. Този малък фойерверк (с плитки, слабичка и напрегната) ме попита на бърз английски дали искам да обядвам и Уаян възкликна:

— Забравих! Ти трябва да обядваш!

Майката и дъщерята се втурнаха в кухнята и с помощта на двете срамежливи момичета, които се криеха там, приготвиха най-хубавата храна, която дотогава бях вкусвала на Бали.

Малката Тути носеше всяко поредно ястие с обяснение на висок глас какво има в чинията с широка усмивка и толкова весела, сякаш размахва жезъл.

— Сок от куркума, за да поддържа бъбреците чисти! — обяви тя.

— Водорасли за калций!

— Доматена салата за витамин Б!

— Разни билки, за да не хванеш малария.

Накрая попитах:

— Тути, къде се научи толкова добре да говориш английски?

— От една книга! — заяви тя.

— Мисля, че си много умно момиче — осведомих я аз.

— Благодаря! — отвърна тя и спонтанно направи няколко щастливи танцови стъпки. — И ти си много умно момиче!

Между другото, балийските деца обикновено не са такива. По-скоро са много тихи, вежливи и се крият зад полите на майките си. Не и Тути. Тя беше цял цирк. През цялото време играеше и разказваше.

— Ще ти покажа моите книги! — изчурулика Тути и изхвърча нагоре по стълбите да ги донесе.

— Иска да стане лекар на животни — каза ми Уаян. — Каква е думата на английски?

— Ветеринар?

— Да. Ветеринар. Но има много въпроси около животните, на които не знам как да отговоря. Пита: „Мамо, ако някой ми доведе болен тигър, трябва ли първо да му завържа устата, за да не ме ухапе? Ако някоя змия се разболее и има нужда от лекарство, къде е отворът?“ Не знам откъде й идват тези идеи. Надявам се да може да учи в университет.

Тути се заклати надолу по стълбите, отрупана с книги, и се стовари в скута на майка си. Уаян се засмя и целуна дъщеря си и цялата тъга около развода изведнъж изчезна от лицето й. Гледах ги и си мислех, че малките момиченца, които спасяват живота на майките си, стават силни жени.

Едва преваляше обяд, а аз вече бях влюбена в това дете. И пратих спонтанна молитва към Бог: „Дано Тути Нуриясих някой ден да завърже устите на хиляда бели тигри!“

Обикнах и майката на Тути. Но бях стояла в магазина им с часове и усетих, че трябва да си ходя. През това време бяха дошли и други туристи и се надяваха да получат обяд. Една безсрамна възрастна австралийка на висок глас питаше дали Уаян ще й помогне да излекува „ужасния запек“. Помислих си: „Изпей го малко по-високо, скъпа, да потанцуваме…“

— Утре пак ще дойда — обещах на Уаян. — И пак ще поръчам мултивитаминния обеден специалитет.

— Коляното ти е по-добре — каза Уаян. — Бързо се оправя. Вече няма инфекция.

Тя избърса останалото от билките лепкаво вещество от крака ми, после леко опипа около капачката на коляното ми и напипа нещо. После пипна и другото коляно, затваряйки очи. Отвори очи, ухили се и каза:

— По коленете ти познавам, че напоследък не правиш много секс.

— Защо? Защото са толкова близо едно до друго ли? — попитах.

Тя се засмя.

— Не, заради хрущяла е. Много е сух. Хормоните от секса смазват ставите. Откога не си правила секс?

— От около година и половина.

— Трябва ти добър мъж. Аз ще ти намеря. Ще се помоля в храма при теб да дойде добър мъж, защото сега си моя сестра. Освен това, ако дойдеш утре, ще изчистя и бъбреците ти.

— С добър мъж, а и с чисти бъбреци? Страхотна сделка.

— Никога преди не съм разказвала на никой тези неща за развода — каза ми тя. — Но животът ми е тежък, прекалено тъжен, прекалено труден. Не разбирам защо животът е толкова труден.

Тогава направих нещо странно. Взех ръцете на лечителката в своите и казах съвсем убедено:

— Най-трудната част от живота ти вече е зад теб, Уаян.

Излязох от магазина, после необяснимо се разтреперих, цялата обладана от някакво силно предчувствие или импулс, който още не можех да разпозная или да се отърся от него.