Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (84)

83.

Имам нов приятел. Името му е Юдхи. Той е индонезиец, роден на остров Ява. Запознахме се, защото от него наех къщата. Работи за собственичката англичанка и се грижи за имота й, докато тя си е в Лондон за лятото. Юдхи е двайсет и седем годишен, с яко телосложение и говори малко като сърфист от Южна Калифорния. През цялото време ме нарича „човече“ и „пич“. Усмивката му би предотвратила престъпление, а за толкова млад човек е имал дълъг, заплетен живот.

Роден е в Джакарта; майка му била домакиня, а баща му — индонезийски фен на Елвис и собственик на дребен бизнес за климатици и хладилна техника. Били християнско семейство — рядкост в тази част на света, и Юдхи разказва забавни истории как съседските деца мюсюлманчета го подигравали за такива недостатъци като „Ти ядеш свинско!“ и „Ти обичаш Исус!“. Юдхи не се притеснявал от закачките, той по природа не е особено стеснителен. Майка му обаче не обичала той да се мотае с мюсюлманчетата предимно заради факта, че през повечето време ходели боси. Юдхи също искал да ходи бос, но тя смятала, че това не е хигиенично, и накарала своя син да избира — да носи обувки и да играе навън или да ходи бос и да стои вкъщи. Юдхи не обичал да носи обувки, затова прекарал сума ти време от детството и юношеството си в своята стая и точно там се научил да свири на китара. Бос.

Това момче има музикален слух, какъвто не съм забелязвала у никого преди. Красив е с китара. Никога не е взимал уроци, но разбира мелодията и хармонията, сякаш са негови родни сестри. Съчетава източна със западна музика, като комбинира традиционни индонезийски приспивни песни с реге и фънк в стил ранния Стиви Уондър — трудно е за обяснение, но Юдхи би трябвало да е прочут музикант.

Ето какво е искал най-много през живота си — да живее в Америка и да работи в шоубизнеса. Мечтата на целия свят. Затова, когато Юдхи бил още тийнейджър и живеел на Ява, някак се уредил на работа (още изобщо не говорел английски) на кораб за морски круизи. Така се измъкнал от своята ограничена среда в Джакарта и попаднал в големия лазурен свят. Работата, която Юдхи си намерил на кораба за круизи, била от онези налудничави работи за трудолюбиви имигранти — живеел под палубата, работел като чистач по дванайсет часа на ден, с един ден почивка на месец. Колегите му били филипинци и индонезийци. Индонезийците и филипинците спели и се хранели в отделни помещения на кораба и никога не се смесвали (мюсюлмани срещу християни, нали знаете), но Юдхи, какъвто си е, се сприятелил с всички и станал нещо като емисар между двете групи азиатски работници. Виждал повече прилики, отколкото разлики между камериерките, пазачите, миячите на чинии — всички те работели безкрайни часове, само за да пращат по около сто долара месечно на семействата си у дома.

Първия път, когато корабът влязъл в нюйоркското пристанище, Юдхи стоял буден цяла нощ, кацнал на най-високата палуба, и гледал как силуетът на града се появява на хоризонта, а сърцето му развълнувано туптяло. Няколко часа по-късно слязъл от кораба в Ню Йорк и махнал на едно жълто такси точно като по филмите. Когато наскоро имигриралият от Африка шофьор на таксито го попитал къде иска да отиде, Юдхи казал: „Където и да е, човече — просто ме разходи наоколо. Искам да видя всичко.“ Няколко месеца по-късно корабът пак дошъл в Ню Йорк и този път Юдхи слязъл от него завинаги. Договорът му с туристическата агенция бил изтекъл и сега Юдхи искал да живее в Америка.

Накрая от всички възможни места се озовал в покрайнините на Ню Джърси и известно време живял с един индонезиец, с когото се запознал на кораба. Намерил си работа в закусвалня до търговския център — отново за дванайсет часа на ден — в стил имигрантски труд, но този път работел с мексиканци, не с филипинци. През тези първи няколко месеца научил по-добре испански, отколкото английски. В редките случаи, когато имал свободно време, Юдхи се качвал на автобуса за Манхатън и просто обикалял улиците, все още изумен и замаян от града — който днес описва като „най-изпълненото с любов място в целия свят“. Някак си (пак тази усмивка) в Ню Йорк се запознал с група млади музиканти от цял свят и започнал да свири на китара с тях, като импровизирали по цели нощи с талантливи хлапета от Ямайка, Африка, Франция, Япония… При едно от тези изпълнения срещнал Ан — русокоса хубавица от Кънектикът, която свирела на бас. Влюбили се. Оженили се. Намерили апартамент в Бруклин и там били заобиколени от прекрасни приятели, с които ходели на пътешествия до архипелага Флорида Кийс. Животът бил невероятно щастлив. Английският му бързо станал безукорен. Мислел да учи в колеж.

На 11 септември Юдхи гледал от покрива си в Бруклин как кулите рухват. Като всички други и той бил парализиран от скръб заради случилото се — как може някой да причини такова ужасно зверство на мястото, което е най-изпълнено с любов в целия свят? Не знам колко внимателно е следил Юдхи как Американският конгрес постепенно прокарваше Патриотичния акт в отговор на терористичната заплаха — закони, включващи нови драконовски мерки срещу имиграцията, много от които бяха насочени срещу ислямските нации като Индонезия. Една от клаузите изискваше всички индонезийски граждани, които живеят в Америка, да се регистрират в Департамента по обществена безопасност. Телефоните започнали да звънят, докато Юдхи и неговите млади индонезийски приятели имигранти опитвали да решат какво да правят — много от тях били пресрочили визите си и се страхували, че след регистрацията ще ги депортират. От друга страна, страхували се, че ако не се регистрират, все едно се държат като престъпници. Вероятно ислямските фундаменталисти, които са се скитали из Америка, са пренебрегнали този закон за регистрация, но Юдхи решил да се регистрира. Бил женен за американка и искал да поднови статута си на имигрант, да стане законен гражданин. Не искал да се крие.

Двамата с Ан се консултирали с всякакви адвокати, но никой не знаел какво да ги посъветва. Преди 11 септември нямало да има проблеми — Юдхи, вече женен, можел да иде при имигрантските власти, да поднови визата си и да започне процедура по придобиване на гражданство. Но сега? Кой би могъл да знае? „Законите още не са изпробвани — казвали адвокатите по имиграционните въпроси. — Ще бъдат изпробвани върху вас.“ Затова Юдхи и жена му се срещнали със симпатичен имиграционен служител и разказали историята си. Обяснили и на двамата, че Юдхи трябва да се върне по-късно същия следобед за „повторно интервю“. Трябвало е да внимават. Строго инструктирали Юдхи да се върне без жена си, без адвокат и да не носи нищо в джобовете си. С надеждата всичко да е наред той наистина се върнал за второто интервю сам, с празни ръце — и тогава го арестували.

Пратили го във военен затвор в Елизабет, Ню Джърси, където останал седмици наред заедно с огромен брой имигранти, всичките арестувани наскоро според Закона за държавната сигурност. Много от тях живеели и работели в Америка от години и почти никой не говорел английски. Някои не били в състояние да се свържат при ареста със семействата си. Били невидими в затвора; никой не знаел дали още съществуват. На почти изпадналата в истерия Ан й отнело дни, докато разбере къде е отведен съпругът й. Онова, което Юдхи си спомня най-ясно от затвора, са десетките черни като въглен, слаби и ужасени нигерийци, които били открити на товарен кораб, вътре в метален контейнер за превоз. Те се крили в този контейнер на дъното на кораба почти един месец, преди да ги намерят — опитвали се да стигнат до Америка или до където и да е. Сега нямали никаква представа къде се намират. Очите им били така разширени, разказва Юдхи, сякаш току-що са били заслепени от прожектори.

След известен период на задържане американското правителство изпратило моя приятел християнин Юдхи — вече очевидно заподозрян ислямски терорист — обратно в Индонезия. Това станало миналата година. Не знам дали изобщо някога ще му позволят пак да припари до Америка. Двамата с жена му още се опитват да решат какво да правят с живота си, защото никога не са мечтали да се заселят в Индонезия.

Неспособен да привикне към беднотията в Джакарта, след като е живял в първия свят, Юдхи дошъл на Бали, за да разбере може ли да заживее тук. Макар че има пречки да го приемат в това общество, защото не е балиец — той е от Ява. А балийците никак не обичат явайците, защото ги смятат за крадци и просяци. Така че тук, в собствената си родина, Юдхи се сблъсква с още по-големи предразсъдъци, отколкото в Ню Йорк. Не знае какво ще прави по-нататък. Може би жена му Ан ще дойде тук при него. А може би не. Какво да прави тя тук? Неотдавнашният им брак, сега поддържан единствено по имейл, е в криза. Юдхи тук изобщо не е на мястото си, напълно е дезориентиран. Много повече е американец, отколкото нещо друго. Аз и той използваме един и същ жаргон, говорим за любимите си ресторанти в Ню Йорк и харесваме едни и същи филми. Вечер идва в къщата ми, аз го черпя с бира, а той ми свири най-невероятни парчета на китарата си. Иска ми се да беше станал известен. Ако имаше някаква справедливост, вече щеше да е много прочут.

Пита ме:

— Пич, защо животът е чак толкова смахнат?