Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri(2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. —Добавяне

82.

Що се отнася до жената на Кетут, отнема ми известно време да бъда приета в нейния лагер. Ньомо, както я нарича той, е едра и пълничка, накуцва заради схващане на бедрото и зъбите й са на петна, защото дъвче тютюн от плодове на арекова палма. Пръстите на краката й са болезнено разкривени от артрит. Има проницателен поглед. Отначало се страхувах от нея. Има излъчване на свирепа стара дама, каквито понякога усещаме у италианските вдовици и добродетелните тъмнокожи майчета, които ходят на църква. Изглежда така, сякаш ще ти одере кожата за най-дребното провинение. В началото се отнасяше крайно подозрително към мен — Кое е това фламинго, което се влачи в къщата ми всеки ден? Гледаше ме иззад тъмните сенки на кухнята си, без да е убедена в правото ми на съществуване. Аз й се усмихвах, а тя само продължаваше да ме гледа и се чудеше дали да ме подгони с дръжката на метлата или не.

Но после нещо се промени. Стана след историята с ксерокопията.

Както споменах, Кетут Лиер има купища стари, подвързани тетрадки и тефтери, изписани с хубав, дребен почерк, на древни балийско-санскритски лечебни тайни. Той преписал бележките в тези тетрадки през 40-те и 50-те години, някъде след смъртта на дядо си, за да запази цялата медицинска информация. Колекцията му е повече от безценна. Има томове с данни за редки дървета, листа и растения, заедно с всичките им лечебни свойства. Има около шейсет страници с диаграми за гледане на ръка и доста тетрадки, пълни с астрологически данни, мантри, заклинания и проклятия. Само че тези тетрадки десетилетия наред са били повреждани от плесени и мишки и почти са се разпаднали.

Пожълтели, ронливи и мухлясали, изглеждат като разлагащи се купчинки есенни листа. Всеки път, щом обърне някоя страница, я разкъсва.

— Кетут — казах му миналата седмица и вдигнах една от смачканите му тетрадки, — не съм доктор като теб, но мисля, че тази книга умира.

Той се засмя.

— Мислиш, че умира?

— Многоуважаеми — мрачно продължих, — ето моето професионално мнение — ако тази книга скоро не получи помощ, до шест месеца ще умре.

После попитах дали не мога да взема тетрадката със себе си в града и да я снимам, преди да умре. Трябваше да обясня какво означава ксерокопие и да обещая, че ще я задържа само за двайсет и четири часа и няма да я повредя. Накрая той се съгласи да я изнеса от верандата след най-пламенните ми уверения, че ще пазя внимателно мъдростта на дядо му. Върнах се в града до магазина с интернет компютрите и копирните машини и предпазливо снимах всяка страница. После подвързах новите, чисти страници в хубава полиетиленова папка. На следващия ден преди обяд върнах старата и новата версия на книгата обратно. Кетут беше изненадан и възхитен, много щастлив, защото каза, че имал тази тетрадка от петдесет години. Което може да значи буквално „петдесет години“, а може и да е просто „много дълго време“.

Попитах дали може да снимам и останалите тетрадки, за да запазим и тази информация. Кетут извади друг провиснал, разкъсан, парцалив, загиващ документ, писан на балийски санскрит и изпъстрен със сложни рисунки.

— Още един пациент! — каза той.

— Дай да го излекувам! — отвърнах.

Това беше поредният голям успех. До края на седмицата бях копирала няколко от старите ръкописи. Всеки ден Кетут викаше жена си и й показваше новите копия, полудял от радост. Изражението на лицето й изобщо не се промени, но щателно прегледа уликите.

На следващия понеделник, когато пристигнах, Ньомо ми донесе горещо кафе, сервирано в бурканче от сладко. Гледах я как носи напитката през двора върху порцеланова чинийка, като бавно накуцваше по дългия път от кухнята до верандата на Кетут. Предположих, че кафето е за Кетут, но не — той вече бе изпил своето. Това беше за мен. Беше го сварила за мен. Опитах да й благодаря, но това явно я подразни и ме отпъди с ръка, както гони петела, който винаги се качва на външната й кухненска маса, докато тя приготвя обяда. На следващия ден обаче ми донесе стъклена чаша с кафе и купичка захар до него. А на третия ден беше стъклена чаша с кафе, купичка захар и студен варен картоф. Всеки ден от тази седмица добавяше по нещо ново в почерпката. Започваше да ми прилича на детската игра със запомняне, която играехме, докато пътувахме в колата: „Отивам в къщата на баба и нося ябълка… Отивам в къщата на баба и нося ябълка и балон… Отивам в къщата на баба и нося ябълка, балон, чашка кафе, купичка със захар и студен картоф…“

А вчера, докато стоях на двора и се сбогувах с Кетут, Ньомо дойде, тътрейки след себе си метлата. Метеше и се преструваше, че изобщо не обръща внимание на нищо, което става в нейната империя. Докато стоях там със сключени зад гърба ръце, тя застана зад мен и взе едната ми ръка в своята. Опипа ръката ми, сякаш искаше да открие комбинацията за отключване, и намери показалеца ми. После обви целия си голям, здрав юмрук около този пръст и дълго време силно го стискаше. Усещах как обичта й пулсира през мощната хватка право нагоре към рамото ми и после надолу към корема. После пусна ръката ми и закуцука, скована от артрит, без да каже нито дума. Продължи да мете, сякаш нищо не се беше случило. А аз стоях там и безмълвно потъвах в две реки от щастие едновременно.