Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (8)

7.

Другото забележително нещо, което се случваше по онова време, беше новооткритото приключение на духовната дисциплина. Разбира се, подпомогнато и насърчено от факта, че в живота ми влезе истинска, жива индийска гуру. Винаги ще съм благодарна на Дейвид за нея. Запознах се със своята гуру още първата нощ, в която отидох при Дейвид. Може да се каже, че се влюбих и в двамата едновременно. Влязох в апартамента на Дейвид, видях върху шкафа му снимка на красива, лъчезарна индийка и попитах:

— Коя е тя?

Той отвърна:

— Моята духовна учителка.

Сърцето ми спря за миг, а после с всичка сила се препъна в себе си и падна по лице. После се изправи, изтупа прахта, пое си дълбоко въздух и съобщи: „Искам духовен учител.“ Буквално твърдя, че сърцето ми каза това, изричайки го през устата ми. Усетих в себе си странно разделяне; духът ми излезе от тялото за момент, рязко се обърна да застане удивено срещу сърцето и безмълвно попита:

— Наистина ли?

— Да — отвърна сърцето ми. — Наистина.

Тогава духът ми малко саркастично попита сърцето:

— И откога?

Но аз вече знаех отговора — от онази нощ на плочките в банята.

Боже мой, та аз исках духовен учител. Веднага започнах да си въобразявам какво би било да имам учител. Представих си как тази красива, лъчезарна индийка идва в дома ми няколко вечери седмично, как сядаме, пием чай и говорим за божественото, а тя ме съветва какво да прочета и обяснява значението на странните усещания, които изпитвам по време на медитация…

Цялата фантазия бързо се изпари, когато Дейвид ми разказа за международната известност на тази жена, за десетките хиляди нейни ученици, много от които не са я срещали лично. Все пак каза, че тук, в Ню Йорк, всеки вторник вечерта се събират последователи на тази гуру, за да медитират и да напяват свещени формули.

— Ако идеята да останеш в едно помещение с няколкостотин човека, които повтарят Божието име на санскрит, не ти изглежда прекалено странна, може да дойдеш някой път — добави Дейвид.

Отидох с него следващия вторник. Изобщо не бях изненадана от тези нормално изглеждащи хора, които пееха на Бог, а вместо това усетих как душата ми става прозрачна и се пробужда от песните. Онази вечер тръгнах за вкъщи пеша и усетих как въздухът минава през мен, сякаш бях чисто ленено платно, което се вееше на простора, сякаш Ню Йорк се бе превърнал в град от оризова хартия — и аз бях достатъчно лека, за да тичам по покривите му. Започнах да ходя на сбирките всеки вторник. Сутрин медитирах с древната санскритска мантра, която гуру дава на учениците си (величавата Ом Намах Шивая, което значи „Почитам божественото, което обитава в мен“^[1]). После за първи път чух как гуру говори и от думите й ме побиха ледени тръпки по цялото тяло, дори по кожата на лицето. А когато научих, че тя има ашрам в Индия, осъзнах, че трябва да отида там колкото се може по-бързо.