Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (76)

75.

Ето така се наложи да прекарам първия следобед след пристигането си на Бали — изведнъж се озовавам качена отзад на мотоциклет, здраво стиснала новия си приятел Марио, италиано-индонезиеца, който ме откарва през оризовите тераси към дома на Кетут Лиер. Въпреки всичко, което съм си мислила през последните две години за повторната среща с шамана, всъщност нямам представа какво ще му кажа, щом отида. И разбира се, нямаме уговорка. Появяваме се без предизвестие. Разпознавам надписа отпред на вратата му, същия като последния път: „Кетут Лиер-художник“. Къщата е типичният за Бали традиционен семеен дом. Висока каменна стена опасва целия имот, по средата има двор, а отзад — храм. Зад тази стена няколко поколения живеят заедно в различните, свързани помежду си малки домове. Влизаме, без да почукаме (и бездруго няма врата), посрещнати от бурното смайване на няколко балийски кучета пазачи (мършави и разгневени), и ето го в двора, Кетут Лиер, шамана, облечен със своя саронг и блузка с яка, съвсем същият на вид, какъвто беше преди две години при първата ни среща. Марио казва нещо на Кетут, а аз не съм съвсем наясно с балийския, но ми звучи като общо представяне, подобно на: „Това е едно момиче от Америка — виж я.“

Кетут извива почти беззъбата си усмивка към мен със силата на състрадателен противопожарен маркуч и пак се уверявам: правилно съм запомнила — той е необикновен. Лицето му е подробна енциклопедия на добротата. Разтърсва ръката ми с развълнувано, енергично стискане.

— Много съм щастлив да се запознаем — казва той.

Няма представа коя съм.

— Влизай, влизай — добавя и ме води към верандата на малката си къща, където за мебели му служат плетени бамбукови рогозки. Изглеждат точно по същия начин като преди две години. И двамата сядаме. Без колебание той взима дланта ми в ръката си — явно предполага, че като повечето западни посетители и аз съм дошла, за да ми гледа на ръка. Казва ми набързо какво вижда и аз се успокоявам, че е съкратена версия точно на същото, което ми каза предния път. (Може и да не помни лицето ми, но съдбата ми според неговото опитно око не се е променила.) Английският му е по-добър, отколкото си спомнях, по-добър и от този на Марио. Кетут говори като мъдрите стари китайци от класическите филми за кунгфу. Това е форма на английски, която бих нарекла „скакалешка“, защото можеш да вмъкнеш гальовното „скакалец“ по средата на всяко изречение и то звучи много мъдро, „Ах, ти имаш много щастлива съдба, скакалец.“

Изчаквам някаква пауза в предсказанията на Кетут и го прекъсвам, за да му напомня, че съм се срещала с него и друг път, преди две години.

Той изглежда объркан.

— Не за първи път на Бали?

— Не, господине.

Напряга се да си спомни.

— Ти момичето от Калифорния?

— Не — отвръщам аз и все повече губя присъствие на духа. — Аз съм момичето от Ню Йорк.

Кетут ми казва (а аз не разбирам какво общо има това):

— Вече не съм толкова красив, изгубих мои зъби. Може да ида на зъболекар някой ден. Но много страх от зъболекар.

Той отваря обезлесената си уста и ми показва пораженията. Наистина изгубил е зъбите си от лявата страна, а от дясната всички са счупени, явно болезнени жълти пънчета. Паднал, така ми казва. И тогава зъбите му изхвръкнали.

Изказвам съжалението си, после пак опитвам и този път говоря по-бавно:

— Мисля, че не ме помниш, Кетут. Бях тук преди две години с една американка, учителка по йога, живяла на Бали дълги години.

Той се усмихна обнадежден.

— Познавам Ан Барос!

— Точно така! Ан Барос се казва учителката по йога. Но аз съм Лиз. Веднъж дойдох тук да те моля за помощ, защото исках да се доближа повече до Бог. Ти ми нарисува магическа картина.

Той свива рамене дружелюбно — изобщо не го е грижа.

— Не помня — отвръща.

Новините са толкова лоши, че са едва ли не смешни. Какво ще правя на Бали сега? Не знам как точно съм си представяла срещата с Кетут, но наистина се надявах, че заради някаква супер карма пак ще се съберем, разплакани от умиление. Наистина се страхувах да не е умрял, но никога не ми е хрумвало — ако все пак е жив, че изобщо няма да ме помни. Макар сега да ми се струва върховна глупост как може изобщо да съм си въобразявала, че нашата първа среща ще бъде толкова паметна за него, колкото и за мен. Явно наистина е трябвало да съставя по-сериозен план.

Затова му описах картината, която ми беше нарисувал, фигурата с четири крака („така здраво стъпила на земята“) и липсващата глава („която не гледа на света през интелекта“), и лицето в сърцето („което гледа към света през сърцето“), а той любезно ме изслушва с умерен интерес, сякаш обсъждаме живота на съвсем друг човек.

Много ми е неприятно да го кажа, защото не искам да наблягам на този факт, но трябва, затова се издавам. Обяснявам му:

— Ти ми каза, че трябва да се върна на Бали. И да остана тук три или четири месеца. Каза, че мога да ти помогна да научиш английски, а ти ще ме научиш на нещата, които ти знаеш.

Не харесвам тона на гласа си — в него има мъничко отчаяние. Не споменавам поканата да живея със семейството му, която той някога ми отправи, защото при тези обстоятелства ще прозвучи доста нелепо.

Той любезно ме изслушва, усмихва се и клати глава, сякаш казва: „Смешно, нали, какви неща могат да говорят хората понякога?“

Вече почти съм се отказала. Обаче идвам толкова отдалеч, трябва да направя поне още едно усилие.

— Аз съм писателката, Кетут — казвам. — Онази, която пише книги, от Ню Йорк.

И по някаква причина това действа. Внезапно лицето му се озарява от радост, става ясно, ведро и прозрачно. Той ме разпознава, сякаш сигнална ракета е блеснала в ума му.

— ТИ! — възкликва той. — ТИ! Помня ТЕ! — Навежда се напред, хваща ме за раменете и изпълнен с щастие, ме разтърсва, както дете разтърсва неотворения си коледен подарък, за да познае какво има вътре. — Ти се върна! Ти се ВЪРНА!

— Върнах се! Върнах се! — повтарям.

— Ти, ти, ти!

— Аз, аз, аз!

Вече съм готова да се разплача, но се опитвам да не личи. Трудно е да обясня с какво облекчение си отдъхнах. Дори и аз съм изненадана. Сякаш… сякаш съм катастрофирала, колата ми е паднала от моста и е потънала на дъното на реката и аз някак съм успяла да се измъкна от потъналата кола, изплувала съм през отворен прозорец, а после съм ритала като жаба и неуморно съм плувала нагоре към светлината през студената зеленикава вода, въздухът ми почти е свършил и артериите са щели да се пръснат на шията ми, бузите ми са били издути с последния ми дъх, а после — АХ! — изскачам на повърхността и поемам огромни глътки въздух. И оцелявам. Вдишване, изскачане отгоре — това чувствам, когато чувам шамана да казва: „Ти се върна!“ Чувствам точно толкова голямо облекчение.

Не мога да повярвам, че подейства.

— Да, върнах се — казвам. — Разбира се, че ще се върна.

— Аз така щастлив! — отвръща той. Държим се за ръце и сега той е невероятно развълнуван. — Отначало не те помня! Толкова отдавна срещнахме! Сега изглеждаш друга! Толкова различна преди две години! Последен път ти — много тъжна жена. Сега — толкова щастлива! Като друг човек!

Тази мисъл, че човек може да изглежда съвсем различно само след две години — изглежда, го кара да се тресе от смях.

Аз се предавам и вече не крия сълзите си, а ги оставям да си текат.

— Да, Кетут. Преди бях много тъжна. Но сега животът е по-добър.

— Последен път ти в лош развод. Не добре.

— Не добре — потвърждавам аз.

— Последен път ти твърде много грижи, твърде много мъка. Последен път като тъжна стара жена. Сега ти изглежда като младо момиче. Последен път грозна! Сега хубава!

Марио избухва в бурни аплодисменти и победоносно произнася:

— Виждаш? Картина работи!

— Още ли искаш да ти помагам с английския, Кетут? — питам аз шамана.

Казва ми, че мога да почна още сега и чевръсто подскача като гном. Хлътва в къщичката си и се връща с купчина писма, които е получил от чужбина през последните няколко години (значи наистина има адрес!). Моли ме да му прочета писмата на глас; добре разбира английски, но не може много да чете. Вече съм негова секретарка. Секретарка съм на шаман. Това е невероятно. Писмата са от колекционери на произведения на изкуството отвъд океана, от хора, които някак са успели да се сдобият със славните му магически рисунки и вълшебните му картини. Едното писмо е на колекционер от Австралия, който хвали Кетут за уменията му на художник и казва: „Как може да си толкова даровит, да рисуваш с такъв детайл?“ Кетут ми отговаря, сякаш диктува: „Защото се упражнявам много, много години.“

Когато писмата свършват, той ме осведомява за живота си през последните няколко години. Станали са някои промени. Сега има съпруга например. Посочва на двора към набитата жена, която стои в сенките, на прага на своята кухня, и ме гледа свирепо, сякаш се чуди дали да не ме застреля, или първо да ме отрови и после да ме застреля. Последния път, когато бях тук, Кетут натъжен ми беше показал снимки на наскоро починалата си жена — красива, възрастна балийка, която дори в старостта изглеждаше сияеща и по детски непринудена. Махвам към двора на новата съпруга, която влиза обратно в кухнята си.

— Добра жена — обявява Кетут по посока на кухненските сенки. — Много добра жена.

Продължава да разказва, че е много зает с балийските си пациенти, че винаги има работа, че трябва да дава много магия за малките бебета, да извършва обреди за умрелите, да лекува болни, да провежда сватбени ритуали. За следващата балийска сватба казва: „Може да идем заедно! Взимам те!“ Единственото неприятно е, че вече няма много западняци, които да го посещават. Никой не идва на Бали след терористичните нападения. Това го кара да се „чувства много объркан в моя глава“. И също: „много празен в моя банка“. После добавя:

— Ти идваш в моя къща всеки ден да упражнява английски с мене сега? — Кимвам весело и той пита: — Ще те уча на балийска медитация, окей?

— Окей — отвръщам.

— Ожени ли се в Бали?

— Още не.

— Мисля може би скоро. Утре ще дойдеш?

Обещавам му. Не споменава нищо за преместването ми при неговото семейство, затова не повдигам въпроса и крадешком хвърлям последен поглед към страховитата жена в кухнята. Може пък да си остана в хубавичкия хотел през цялото време. И бездруго там е по-удобно. Има канализация и всичко останало. Обаче ще ми трябва колело, за да идвам при Кетут всеки ден…

А сега е време да тръгваме.

— Аз съм много щастлив да се запознаем — казва той и стиска ръката ми.

Давам му първия си урок по английски. Обяснявам му разликата между „радвам се да се запознаем“ и „радвам се да те видя“. Казвам, че използваме „радвам се да се запознаем“ само първия път, когато се запознаваме с някой. След това вече всеки път употребяваме „радвам се да те видя“. Защото само веднъж срещаш човек за първи път. Но сега вече ще се виждаме постоянно, ден след ден.

Това му харесва. Решава да направи преговор:

— Радвам се да се запознаем! Радвам се да те видя! Мога да те видя! Не съм глух!

Всички се смеят, дори Марио. Стискаме си ръцете и се разбираме да дойда пак утре следобед.

— See you later, alligator — казва шаманът.

— In a while, crocodile — отвръщам.

— Let you conscience be your guide^[1]. Ако имаш някакви западни приятели да идват в Бали, прати ги при мен да им гледам на ръка — сега от бомбата съм много празен в моята банка. Сам се образовам. Много се радвам да те видя, Лисс!

— И аз много се радвам, Кетут.