Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (75)

74.

На Бали обаче е наистина лесно да се ориентираш. Не е като да съм кацнала насред Судан без никаква представа какво ще правя след това. Бали е остров приблизително с размерите на Делауер и е популярна туристическа дестинация. Мястото се е самоорганизирало изцяло да ти помогне, на теб, западняка с кредитните карти, лесно да го обикаляш. Тук за щастие навсякъде говорят английски. (Поради което чувствам облекчение, примесено с вина. Синапсите на мозъка ми са толкова претоварени от усилията да науча през миналите няколко месеца съвременен италиански и древния санскрит, че просто не мога да се заема със задачата да науча индонезийски или още по-трудния балийски — език, по-сложен и от марсианския.) Наистина не е проблем да дойдеш тук. Можеш да смениш парите си на летището, да намериш такси с любезен шофьор, който ще ти предложи чудесен хотел — тези неща лесно могат да се организират. И откакто преди две години туристическата промишленост тук рухна след бомбените атентати (което се случи няколко седмици след като си тръгнах от Бали първия път), сега е още по-лесно да се придвижваш наоколо; всички отчаяно ти помагат, отчаяно имат нужда от работа.

И така, взимам такси до град Убуд, който ми изглежда подходящо място за начало на пътуването. Отсядам в малък, приятен хотел на улица със славното име „Маймунска гора“. Хотелът има басейн с чиста вода и градина, отрупана с тропически храсти с цветове, по-големи от волейболни топки, обгрижвани прекрасно от организиран екип птички колибри и пеперуди. Персоналът е от балийци, което означава, че автоматично започват да те обожават и да ти правят комплименти за красотата ти още щом влезеш вътре. Стаята има изглед към короните на тропическите дървета и всяка сутрин поднасят включена закуска с купища пресни тропически плодове. Накратко, това е едно от най-хубавите места, на които някога съм отсядала, и ми струва по-малко от десет долара на ден. Радвам се, че се върнах.

Убуд е в средата на Бали, разположен е в планините, заобиколен е от терасирани оризища и безброй хиндуистки храмове, от реки, които рязко пресичат дълбоки каньони в джунглата, и от вулкани, мержелеещи се на хоризонта. Убуд отдавна е смятан за културния център на острова, за мястото, където процъфтява традиционната балийска живопис, танците, дърворезбата и религиозните церемонии. Убуд не се намира близо до плажовете, затова туристите, които идват тук, сами се отсяват и са от по-висока класа; предпочитат да видят древна храмова церемония, отколкото да пият пина колада на брега. Каквото и да се случи с предсказанието на моя шаман, ще е чудесно да поживея малко на това място. Градът е нещо като миниатюрна тихоокеанска версия на Санта Фе, само че навсякъде се разхождат само маймуни и балийски семейства в традиционни дрехи. Има добри ресторанти и хубави малки книжарници. Напълно възможно е да прекарам времето си в Убуд, като върша онова, с което се занимават симпатичните разведени американки, откакто е създадена Християнската асоциация на младите жени^[1] — да се записвам от един курс на друг: батик, барабани, изработване на бижута, грънчарство, традиционни индонезийски танци и готвене… Точно срещу хотела, от другата страна на улицата, дори има нещо, наречено „Магазин за медитация“ — на витрината е окачена табела с надпис, че е отворено за упражнения по медитация всяка вечер от шест до седем часа. Нека мирът възтържествува на земята, пише отдолу. С две ръце гласувам за това.

След като разопаковам багажа си, все още е рано следобед, затова решавам да се разходя и да се ориентирам наново в града, в който не съм била от две години. И после да реша откъде да започна с търсенето на своя шаман. Предполагам, че ще е трудна задача — може да отнеме дни, дори седмици. Не знам откъде да започна с търсенето, затова на излизане спирам на рецепцията и питам Марио дали не може да ми помогне.

Марио е едно от момчетата, които работят в хотела. Вече се сприятелих с него, докато се регистрирах, предимно заради името му. Немного отдавна посетих страна, в която много хора се казваха Марио, но никой от тях не беше дребен, мускулест, енергичен балиец с копринен саронг и цвете зад ухото. Затова попитах:

— Наистина ли се казваш Марио? Не звучи много индонезийско.

— Не е истинското ми име — отвърна той. — Истинското е Ньоман.

А, трябваше да се досетя. Трябваше да знам, че имам 25 процента шанс да позная истинското име на Марио. На Бали, ако позволите да се отплесна, има само четири имена, които мнозинството от населението дава на децата си, независимо дали бебето е момче или момиче. Имената са Уаян, Мадей, Ньоман и Кетут. В превод тези имена означават просто Първи, Втори, Трети и Четвърти и обозначават последователността на раждане. Ако имаш пето дете, започваш цикъла с имената наново, така че петото дете наистина се казва нещо като „Уаян на втората власт“. И така нататък. Ако имаш близнаци, кръщаваш ги по реда, в който са се появили. Защото на Бали има четири основни имена (високата каста на елита има собствен подбор от имена) и е много вероятно (всъщност често срещано) двама Уаян да се оженят един за друг. И първородното им дете ще се казва, разбира се, Уаян.

Това загатва колко е важно семейството на остров Бали и от какво значение е позицията ти в семейството. Човек би помислил, че тази система предизвиква усложнения, но балийците някак се справят. Съвсем разбираемо и по необходимост прякорите са много популярни. Например една от най-преуспелите бизнес дами в Убуд се казва Уаян, има ресторант за бързо хранене „Кафе Уаян“ и затова й викат Уаян Кафе — тоест онази Уаян, която държи „Кафе Уаян“. Други са познати като Дебелия Мадей или Ньоман Колите под наем, или Глупавия Кетут, който изгори къщата на чичо си. Моят нов балийски приятел се е справил с проблема, като просто се нарекъл Марио.

— Защо Марио?

— Защото обичам всичко италианско — отвърна той.

Когато му казах, че наскоро съм прекарала четири месеца в Италия, той реши, че този факт е толкова поразителен, че излезе иззад рецепцията и каза:

— Ела, седни, поговорим.

Отидох, седнах, поговорихме. И така станахме приятели.

И така, този следобед решавам да започна да издирвам своя шаман, като попитам новия си приятел Марио дали случайно не познава човек на име Кетут Лиер.

Марио сбръчква чело замислен.

Очаквам да каже нещо като: „А, да! Кетут Лиер! Старият шаман, който почина миналата седмица — толкова е тъжно, когато си отиде почитан стар шаман.“

Марио ме моли да повторя името и аз го записвам, защото може би го произнасям грешно. И действително, на Марио му просветва.

— Кетут Лиер!

Сега очаквам да каже нещо като: „А, да! Кетут Лиер! Лудият! Миналата седмица го прибраха поради невменяемост…“

Но вместо това казва:

— Кетут Лиер е известен шаман.

— Да! Това е той!

— Познавам го. Ходя в неговата къща. Миналата седмица водя моя братовчедка, тя иска лек за нейно бебе, че плаче цяла нощ. Кетут го поправя. Един път водил американско момиче като теб в къщата на Кетут. Момиче искаше магия да стане по-красива за мъжете. Кетут Лиер нарисува магическа картина да помогне нея стане по-красива. След това я дразня и всеки ден казвам: „Картина работи! Виж колко си красива! Картина работи!“

Спомням си рисунката, която Кетут Лиер нарисува за мен преди няколко години, и осведомявам Марио, че и аз имам магическа картина от шамана.

Марио се смее.

— Картина работи и за теб също!

— Моята беше, за да ми помогне да намеря Бог — обяснявам аз.

— Ти не искаш да си по-красива за мъжете? — пита той разбираемо объркан.

— Хей, Марио, дали не може да ме заведеш при Кетут Лиер някой ден? Ако не си много зает — питам го.

— Не сега — отвръща той. Точно когато започвам да усещам разочарование, той добавя: — Но може би след пет минути?