Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (73)

72.

Две стихотворения от ашрам в Индия

Първо

Всички брътвежи за нектар и блаженство почват да ми писват.

За теб не знам, приятелю,

но моят път към Бог

не е сладникав полъх на тамян,

а котка във кафез със гълъби.

Котката съм аз — аз съм и онези, които писват ужасено, щом тя ги прободе.

 

Моят път към Бог е бунт на масите,

мир няма да настъпи, дорде не се обединят.

Протестът им е толкова ужасен —

дори войниците не смеят да ги доближат.

 

Моят път пред очите ми изпадна в несвяст,

повален от тъмен, дребен мъж, когото няма как да видя,

преследвал Бог из Индия до коленете във калта,

бос, изгладнял, с малария в кръвта,

спирал пред врати, под мостове — скиталец същи.

(Но устремен към дома.)

А сега преследва мен и пита: „Разбра ли, Лиз?

Какво е У ДОМА? И също какво е УСТРЕМЕН?“

Второ

Обаче.

Ако ми дадат да нося панталони, направени от прясно окосената трева на това място,

ще го направя.

 

Ако ми дадат да се разбирам

с всяко евкалиптово дърво в гората на Ганеша,

кълна се, ще го направя.

 

Тези дни потта ми стана капчици роса,

не остана нищо мръсно,

потърках брадичка във дървото —

сякаш бе кракът на моя учител.

 

Не мога да навляза достатъчно навътре.

 

Ако ми дадат да ям от пръстта на това място,

посипана в легло от птичи гнезда,

ще си хапна само половината,

а през нощта ще спя върху останалото.