Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (72)

71.

Полетът ми от Индия е в четири часа сутринта, което е типично за живота в тази страна. Решавам изобщо да не спя тази нощ, а да прекарам цялото време в една от пещерите за медитация и да се моля. По природа не съм нощна птица, но нещо в мен иска да будува през тези последни часове в ашрама. Заради много неща през живота си съм оставала будна цяла нощ — за да правя любов, да се карам с някой, да шофирам на дълги разстояния, да танцувам, да плача, да се тревожа (а всъщност понякога и заради всички тези неща в една нощ), — но никога не съм жертвала съня си специално, за да се моля. Защо да не го направя сега?

Приготвям чантата си и я оставям до входа на храма, за да съм готова да я грабна и да тръгна на зазоряване, щом дойде таксито. После се качвам на хълма, влизам в пещерата и сядам. Съвсем сама съм вътре, но сядам там, откъдето виждам голямата снимка на Свамиджи, учителя на моята гуру, основателя на този ашрам, отдавна починалия лъв, който някак още е тук. Затварям очи и оставям мантрата да дойде. Слизам по стълбата до собствената си главина от спокойствие. Когато стигам там, усещам как светът застива, както исках да застине, когато бях на девет години и се ужасявах от неумолимото време. В сърцето ми часовникът спира и страниците на календара престават да излитат от стената. Седя в безмълвно удивление от всичко, което разбирам. На практика не се моля. Превърнала съм се в молитва.

Мога да седя тук цяла нощ.

Всъщност го правя.

Не знам какво ми подсказва, че е време да ида и да посрещна таксито, но след няколко часа в мълчание нещо ме подканя и когато поглеждам часовника си, е точно време да вървя. Трябва да отлетя за Индонезия. Колко странно и смешно. Затова ставам и се покланям пред снимката на Свамиджи — деспотичния, прекрасния, огнения. И после плъзвам листче хартия под килима точно пред снимката. На листа са двете стихотворения, които написах по време на четирите месеца в Индия. Това са първите истински стихотворения, които някога съм писала. Един водопроводчик от Нова Зеландия ме окуражи да опитам поне веднъж — затова ги написах. Първото написах, след като бях стояла тук само месец. Второто написах току-що тази сутрин.

В пространството между двете стихотворения открих обширни полета благодат.