Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (70)

69.

Между другото, открих своята дума.

Открих я в библиотеката, разбира се, какъвто съм книжен плъх. Чудех се коя е думата ми още от онзи следобед в Рим, когато моят приятел Джулио ми беше казал, че думата на Рим е СЕКС и ме попита коя е моята. Тогава не знаех отговора, но някак предполагах, че думата накрая ще се покаже и аз ще я позная, щом я видя.

И я видях през последната си седмица в ашрама. Изучавах старинен текст за йога, когато намерих описание за древни търсачи на духовното. В него се появи една санскритска дума: АНТЕВАСИН. Означава „някой, който живее на границата“. В древни времена това е било буквално описание. То показвало човек, който е напуснал шумната среда на светския живот, за да иде да живее на края на гората, където обитавали духовните учители. Антевасин вече не бил жител на селото, не бил стопанин с общоприет начин на живот. Обаче още не бил и духовник — един от онези мъдреци, които живеят в дебрите на непроходимите гори, постигнали себе си. Антевасин бил между двете. Живеел на границата. В обсега му били и двата свята, но гледал към непознатото. И бил ученик.

Когато прочетох описанието за антевасин, толкова се развълнувах, че изръмжах доволно. Това е моята дума! В съвременната епоха, разбира се, образът на непроходимата гора трябва да е символичен, както и образът на границата. Но все пак можеш да живееш там. Още можеш да живееш върху потрепващата линия между старото си мислене и новото си разбиране, винаги в процес на обучение. В символичния смисъл това е граница, която винаги се измества — когато напредваш в своите упражнения и постигаш успех, тази загадъчна гора на непознатото винаги е на няколко крачки пред теб, затова трябва да се придвижваш с малко товар, за да я следваш. Трябва да бъдеш подвижен, разтоварен, гъвкав. Дори да можеш да се изплъзваш. Което е смешно, защото точно предния ден, когато моят приятел, поетът водопроводчик от Нова Зеландия, си тръгваше, на излизане ми даде за сбогом малко дружелюбно стихотворение за моето пътешествие. Запомних този куплет:

Елизабет — лети от цвят на цвят,

италиански думи и балийски сън,

Елизабет — лети от цвят на цвят,

но друг път като риба се изплъзва…

През последните години прекарах толкова много време в чудене каква трябва да бъда. Съпруга? Майка? Любовница? Безбрачна? Италианка? Чревоугодник? Пътешественик? Творец? Йога? Но не съм никое от тези неща, поне не изцяло. Обаче не съм и лудата леля Лиз. Просто съм изплъзващ се антевасин — нито риба, нито рак, — ученик на вечно отместващата се граница близо до чудната, страховита гора на новото.