Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (69)

68.

Уединението свърши два дни след това и всички излязоха от мълчанието. Толкова много хора ме прегърнаха и ми благодариха, че съм им помогнала.

— О, не! Аз ви благодаря — продължавах да повтарям, разстроена колко нелепо звучат тези думи и колко е невъзможно да изразя както трябва признателността си, че са ме отвели до такива необятни висоти.

Седмица по-късно пристигнаха още стотина търсещи, за да се усамотят, и всичко — учението, безстрашните душевни усилия, всепоглъщащото мълчание — се повтори отново с други души, които приложиха тази практика. Бдях и над тях, опитвах се да им помагам по всички възможни начини и пак се понесох няколко пъти в турия заедно с тях. По-късно само можех да се смея, защото след дните в медитация много хора ми казаха, че съм се появила пред тях по време на уединението като „безмълвно, плъзгащо се, ефирно присъствие“. Е, това ли беше последната шега на ашрама към мен? След като се научих да приемам своята шумна, бъбрива, общителна натура и изцяло възприех Домакинята на ключовете вътре в себе си, чак тогава ли успях да стана Мълчаливото момиче в дъното на храма?

През последните ми седмици тук ашрамът беше пропит с някакво меланхолично чувство като в последните дни от летен лагер. Всяка сутрин на автобуса се качваха още няколко души с още малко багаж и заминаваха. Нямаше новодошли. Идваше месец май, началото на най-горещия сезон в Индия, и за известно време мястото щеше да опустее. Нямаше да има други отшелници, затова ме преместиха на нова работа, този път в отдела за регистрация, където имах горчиво-сладката задача официално да „отпращам“ всичките си приятели от компютъра, щом напуснат ашрама.

Делях длъжността с чудата бивша фризьорка от „Медисън Авеню“. Изпълнявахме сутрешните си молитви заедно, съвсем сами и само двете пеехме химните към Бога.

— Какво ще кажеш, дали днес да не вдигнем темпото на химна? — попита една сутрин фризьорката. — И може би да качим една октава? За да не звуча като спиричуъл версия на Каунт Бейси^[1].

Сега прекарвам много време сама. Оставам по четири-пет часа на ден в пещерите за медитация. Мога да седя в собствената си компания часове наред, спокойна от присъствието си, необезпокоявана от съществуването си на планетата. Понякога медитациите ми са сюрреалистични и физически преживявания на шакти — пълно безумие, при което гръбнакът се усуква, а кръвта кипва. Опитвам да му се отдам с колкото е възможно по-малко съпротива. Друг път изживявам сладостно, безмълвно задоволство и то също е хубаво. В ума ми още се формират изречения и мислите ми още изпълняват наперения си танц, но вече познавам мисловните си схеми толкова добре, че изобщо не ме притесняват. Мислите ми са станали като стари съседи, малко досадни, но в края на краищата доста мили — господин и госпожа Бъбривци и трите им деца Дрън, Дрън и Дрън. Но вече не ме безпокоят. В този квартал има място за всички нас.

Що се отнася до други промени, които може да са станали в мен по време на последните няколко месеца, вероятно още дори не мога да ги усетя. Моите приятели, които са изучавали йога дълго време, твърдят, че в действителност не долавят въздействието на ашрама върху себе си, докато не го напуснат и не се върнат към нормалния си живот. „Едва тогава — казва бившата монахиня от Южна Африка — почваш да забелязваш, че вътрешните ти чекмеджета са пренаредени.“ Разбира се, в момента не съм съвсем наясно какъв е нормалният ми живот. Вероятно ще се преместя при един възрастен шаман в Индонезия — това нормалният ми живот ли е? Може и да е, кой знае. Във всеки случай обаче приятелите ми казват, че промените си проличават по-късно. Може да откриеш, че натрапчивите идеи, които си носил цял живот, са изчезнали или че злобните, неразрушими мисловни схеми са се сменили. Дребнавата раздразнителност, която някога те е подлудявала, вече не е проблем, а, от друга страна, безкрайното страдание, което някога си търпял по навик, повече няма да понасяш дори за пет минути. Отровните взаимоотношения се изпаряват или се разпадат и в твоя свят започват да идват по-светли, по-благотворни хора.

Миналата нощ не можах да спя. Не от безпокойство, а от трепетно очакване. Облякох се и излязох да се разходя из градините. Луната беше пълна, узряла като сочен плод и увиснала точно над мен, пръскаше оловна светлина навсякъде. Въздухът бе изпълнен с мирис на жасмин и с опияняващия аромат от буйния храст тук, който цъфти само през нощта. Предният ден беше влажен и горещ, а сега влагата и горещината бяха съвсем леко понамалели. Топлият въздух ме обгръщаше и тогава осъзнах: „Аз съм в Индия!“

Обута съм в сандали и съм в Индия!

Хукнах, излязох от пътеката и затичах към ливадата, просто се носех в тази осветена от луната тревна баня. Тялото ми се чувстваше толкова живо и здраво от месеците йога, вегетарианска храна и ранно ставане. Сандалите ми правеха шляп-шляп-шляп по меката, росна трева и това бе единственият звук в цялата долина. Така ликувах, че побягнах право към горичката евкалиптови дървета в средата на парка (където казват, че преди имало древен храм в чест на бог Ганеша, премахващия пречки), обгърнах с ръце едно от тези дървета, което още беше топло от дневната жега, и го целунах с огромна страст. Искам да кажа, целунах дървото с цялото си сърце и в момента изобщо не помислих, че това е най-лошият кошмар на всеки американски родител, чието дете е избягало в Индия, за да намери себе си — дъщеря му да си спретне оргия с дървета на лунна светлина.

Но любовта, която усещах, беше чиста. Беше божествена. Огледах се из притъмнялата долина и не видях нищо, което не е Бог. Чувствах се толкова дълбоко, ужасно щастлива. Помислих си: „Каквото и да е това чувство, точно за него се молих. И още — точно на него се молих.“