Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (68)

67.

Като читател и търсач винаги се разочаровам в този момент от духовните спомени на друг — в момента, в който душата се отделя от времето и мястото и се слива с безкрайното. От Буда до света Тереза, от поетите суфи до моята собствена гуру — толкова много велики души през хилядолетията са се опитвали да изразят с най-различни думи какво е усещането да се съединиш с божественото, но никога не съм истински удовлетворена от тези описания. Често ще срещнете влудяващото прилагателно неописуем, което се използва за описание на събитието. Но дори и най-сладкодумните разказвачи на религиозни преживявания — като Руми, който пише как е изоставил всякакво напрежение и се е пришил за ръкава на Бог, или пък Хафиз, който казва, че Бог и той станали като двама дебели мъже в една малка лодка — „все се блъскаме един в друг и се смеем“, дори тези поети не ме спечелват. Не искам да чета за това. Искам да го усетя като тях. Шри Рамана Махарши^[1], обичан индийски гуру, говорел дълго пред своите ученици върху трансценденталното преживяване, а накрая винаги завършвал със следната препоръка: „А сега идете и го разберете.“

Е, сега и аз го разбрах. И не искам да казвам, че преживяното онзи четвъртък следобед в Индия беше невероятно, макар да беше. Но все пак ще опитам да обясня. Просто казано, прекараха ме през игленото ухо на Абсолюта и в този пробив внезапно разбрах изцяло как работи вселената. Изоставих тялото си, стаята, планетата, пристъпих през времето и влязох в празнотата. Намирах се в празното, но също така едновременно бях празното и гледах празното. Празнотата беше място на безпределно спокойствие и мъдрост. Празнотата беше съзнателна и интелигентна. Тя беше Бог, което значи, че аз бях в Бог. Но не в грубия физически смисъл — не някаква Лиз Гилбърт, напъхана в парче от бедрения мускул на Бог. Просто бях част от Бог. Допълнение към съществуващия Бог. Бях едновременно и миниатюрна прашинка от вселената, и точно същият размер като вселената. („Всички знаят, че капката се слива с океана, но малцина знаят, че океанът се слива с капката“, пише мъдрецът Кабир^[2] — и сега лично мога да потвърдя, че е истина.)

Усещането не беше халюциногенно. Беше най-простото от всички събития. Да, беше върховно. Беше най-дълбоката любов, която някога съм изпитвала, отвъд всичко, което преди си бях представяла, но тук нямаше еуфория. Нямаше вълнение. У мен не беше останало достатъчно его или страст, които да създадат еуфория и вълнение. Беше просто очевидно. Сякаш гледате оптическа илюзия дълго време и напрягате очи да разгадаете трика, после изведнъж познатото се отмества и ето — вече ясно може да ги видите! — двете вази са всъщност две лица. И щом веднъж сте прозрели през оптическата илюзия, няма как да не ги видите пак.

„Значи това е Бог — помислих си. — Честито, че се срещаме.“

Мястото, на което стоях, не може да бъде описано като земна площ. Не беше нито тъмно, нито светло, нито малко, нито голямо. Не беше и място, на практика аз не стоях там, вече не бях и точно аз. Това бяха моите мисли, но скромни, спокойни и съзерцателни.

Не само че изпитвах категорично състрадание и единство с всичко и всички, но ми беше смътно и забавно странно как може някой да изпитва нещо друго, освен това. Освен това бях леко очарована от всичките си стари представи за това коя съм и каква съм. Аз съм жена, от Америка, бъбрива съм и съм писателка — всичко това ми се струваше толкова мило и старомодно. Представете си, че се пъхвате в кутийката на своята самоличност и в нея изведнъж усещате своята безкрайност.

Чудех се: „Защо съм преследвала щастието през целия си живот, след като блаженството е било тук през цялото време?“

Не знам колко дълго съм кръжала из този величествен ефир на единението, но в миг изникна тревожна мисъл: „Искам да остана с това чувство завинаги!“ И тогава се затъркалях надолу. Само тези две думички — аз искам! — и се подхлъзнах надолу към земята. Тогава умът ми наистина запротестира — Не! Не искам да си тръгвам оттук! — и продължих да се плъзгам надолу.

Искам!

Не искам!

Искам!

Не искам!

С всяко повторение на тези отчаяни мисли усещах как пропадам през пластове от илюзии като актьор в екшън комедия, който се блъска поне в дузина сенници по пътя си, докато пада от някоя сграда. Връщането на безполезния копнеж ме отвеждаше обратно към собствените ми тесни граници, към собствените ми човешки предели, в малкия комичен свят. Гледах как егото ми се възвръща, както виждаме да се появява полароидна снимка с всеки изминал момент все по-отчетливо — ето го лицето, ето ги линиите на устата, веждите — да, вече е завършена и на снимката е старата моя обичайна личност. Усетих пристъп на паника, почти съкрушена, че изгубвам върховното преживяване. Но точно когато се появи паниката, усетих и един свидетел, по-мъдра и по-стара част от мен, която просто поклати глава и се усмихна, защото знаеше: ако вярвах, че това блажено състояние е нещо, което може да ми бъде отнето, значи очевидно още не го разбирах. И следователно още не бях готова да го обитавам напълно. Трябваше да се упражнявам повече. В този момент на осъзнаване, когато Бог ме пусна, нека плъзна между пръстите Му това последно, състрадателно, негласно послание:

Можеш да се върнеш тук, когато напълно проумееш, че винаги си тук.