Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (66)

65.

За уточнение, това, на което ще бъда домакиня, са няколко уединения в ашрама, които ще се проведат тази пролет. По време на всяко усамотение тук идват около сто поклонници от целия свят за период от една седмица до десет дни, за да задълбочат медитативната си практика. Ролята ми е да се грижа за тези хора по време на престоя им тук. През по-голямата част от оттеглянето участниците ще мълчат. Някои от тях за първи път ще изпитат мълчанието като религиозна практика, а това е голямо напрежение. Обаче аз ще съм единственият човек в ашрама, с когото им е позволено да говорят, ако нещо се обърка.

Точно така — работата ми официално изисква да съм магнит за разговори.

Ще изслушвам проблемите на оттеглилите се участници, а после ще се опитвам да намеря решение. Може би ще имат нужда да сменят съквартирантите си заради силно хъркане, а може да имат нужда от лекар заради свързан с Индия стомашен проблем — ще опитам да го разреша. Трябва да знам имената на всички и откъде идват. Ще ходя из ашрама с бележник, ще си записвам и ще следя отблизо. Аз съм Джули Маккой^[1], вашата съветничка за пътешествие из йога.

Освен това постът върви с пейджър.

Щом уединението започва, бързо става ясно, че съм родена за тази работа. Седя там, на приемната маса, с табелка „Здравейте, казвам се…“, хората пристигат от трийсет различни страни, някои от тях са били тук много пъти, но повечето никога не са идвали в Индия. Към десет часа сутринта температурата вече е около 40 градуса, а мнозина са пътували цяла нощ с автобус. Някои от тях влизат в ашрама и гледат така, сякаш току-що са се събудили в багажник на кола — сякаш изобщо нямат представа какво правят тук. Каквото и желание за възвишеност да ги е подтикнало към това духовно усамотение, вече отдавна са го забравили, вероятно още щом багажът им се е изгубил в Куала Лумпур. Жадни са, но още не знаят дали може да пият тази вода. Гладни са, но не знаят по кое време е обядът, нито къде се намира столовата. Облечени са напълно неподходящо, с изкуствени материи и топли обувки в тропическата жега. Не знаят дали тук има някой, който говори руски.

Аз говоря мъничко руски…

Мога да им помогна. Подготвена съм много добре за това. Всички антени, които са ми поникнали през живота и са ме научили как да разгадавам чувствата на хората; интуицията, която съм развила, докато растях като свръхчувствително дете; способността да изслушвам, придобит, докато бях отзивчива барманка и любопитна журналистка; грижовността, която усъвършенствах, след като години бях нечия съпруга или приятелка — цялото това натрупване е станало, за да мога да помогна на тези добри хора в трудната задача, която са си поставили. Виждам ги как идват от Мексико, от Филипините, от Африка, от Дания, от Детройт и това ми напомня онази сцена в „Близки срещи от третия вид“, където Ричард Драйфус и всички други търсещи са притеглени към средата на Уайоминг по причини, които те изобщо не разбират, предизвикани от пристигането на космическия кораб. Изумена съм от чудото на тяхната смелост. Тези хора са напуснали семействата и живота си за няколко седмици, за да се оттеглят в безмълвно уединение в Индия, сред тълпа абсолютно непознати. Не всеки постъпва така през живота си.

Влюбвам се в тези хора автоматично и безусловно. Харесвам даже и досадниците. Прозирам през безпокойството им и осъзнавам, че просто ужасно ги е страх от това, срещу което ще се изправят, щом потънат в мълчание и медитация за седем дни. Обичам индиеца, който идва при мен разярен и ми съобщава, че в стаята му има десетсантиметрова статуетка на бог Ганеша^[2] с едно липсващо стъпало. Той е обезумял, мисли, че това е ужасна поличба, и иска статуята да бъде махната — най-добре от брахман с „подходяща според традицията“ пречистваща церемония. Успокоявам го, изслушвам гневните му думи, после пращам младата оправна Тулси в стаята на човека да се отърве от статуята, докато той е на обяд. На другия ден подавам на човека бележка, в която пише, че се надявам той вече да се чувства по-добре, след като счупената статуя я няма, и му напомням, че съм насреща, ако има нужда от каквото и да е. Той ме възнаграждава с широка усмивка на облекчение. Просто го е страх. Французойката, която едва не изпадна в паника заради алергията си от пшеница — и тя се страхува. Аржентинецът, който иска специална среща с целия отдел по хатха йога, за да го посъветват как да седи правилно, докато медитира, защото го боли глезенът — просто се бои. Всички се страхуват. Потъват в мълчание, дълбоко в собствения си ум и душа. Дори за опитен медитатор най-непозната е собствената му територия. Там всичко може да се случи. По време на това уединение ще ги напътства прекрасна жена, монахиня на около петдесет години, чиито жестове са въплъщение на състраданието, но въпреки това хората се страхуват, защото колкото и да е грижовна тази монахиня, тя не може да бъде с тях там, където отиват. Никой не може.

Така се случи, че в началото на това уединение получих по пощата писмо от свой приятел в Америка, който снима филми за дивата природа към „Нешънъл Джиографик“. Разказваше ми, че току-що е бил на официална вечеря в нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ в чест на членовете на Изследователския клуб. Каза, че е било изумително да седи сред тези невероятно смели хора, рискували живота си толкова много пъти, за да открият най-отдалечените и опасни планински вериги, каньони, реки, океански дълбини, ледени полета и вулкани в света. На много от тях липсвали части от тялото — пръсти на краката, на ръцете, носове, изгубени от срещи с акули, измръзване и други опасности през годините.

Пишеше: „Никога не си виждала толкова много смели хора, събрани на едно място в едно и също време.“

Помислих си: „Ти нищо не си видял, Майк.“