Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (6)

5.

Ако имах някаква представа, че лошите дни се редуват с много лоши дни, както казва някъде Лили Томлин, не знам колко добре щях да спя онази нощ. Но седем много трудни месеца по-късно наистина напуснах съпруга си. Когато най-после взех това решение, мислех, че най-лошото е минало. Това само показва колко малко съм знаела за развода.

Веднъж в списание „Ню Йоркър“ имаше една карикатура. Две жени си говорят и едната казва на другата: „Ако наистина искаш да опознаеш някого, трябва да се разведеш с него.“ Разбира се, опитът ми подсказваше обратното. Отвърнах, че ако наистина искаш да ПРЕСТАНЕШ да познаваш някого, трябва да се разведеш с него. Или с нея. Защото това се случи с мен и мъжа ми. Всеки от нас беше потресен колко бързо се превърнахме от хора, които се познават един друг най-добре на света, в двамата най-неразбиращи се непознати, които някога са съществували. На дъното на тази отчужденост стоеше неоспоримият факт, че и двамата правехме неща, които другият никога не би сметнал за възможни: той никога не бе и сънувал, че наистина ще го напусна, а аз дори и в най-смелите си фантазии не бях мислила, че той ще ме пусне толкова трудно.

Когато напуснах мъжа си, искрено вярвах, че можем да уредим практическите въпроси за няколко часа с калкулатор, донякъде здрав разум и малко доброжелателност към човека, когото някога сме обичали. Отначало предложих да продадем къщата и да разделим всички авоари по равно; никога не ми е хрумвало, че ще действаме по друг начин. Той не сметна предложението за справедливо. Затова покачих офертата си и дори предложих различен вид равна делба: той да вземе всички вещи, а аз да поема цялата вина. Но и това не помогна да се споразумеем. Сега аз бях в задънена улица. Как да преговаряте, ако вече сте предложили всичко? Оставаше ми само да чакам контрапредложение от него. Заради вината, че съм го изоставила, дори не ми хрумваше, че ми се полага поне дребна сума от парите, които бях спечелила през изминалите десет години. Отгоре на всичко заради новоизлюпената ми духовност за мен беше крайно важно да не водим битка. Такава беше позицията ми — нито щях да се защитавам от него, нито щях да се боря. Въпреки съветите на всички загрижени за мен страшно дълго време се въздържах дори да се консултирам с адвокат, защото смятах, че дори това е враждебна постъпка. Исках да съм също като Ганди в това отношение. Исках да съм и като Нелсън Мандела. По онова време не осъзнавах, че и Ганди, и Мандела са адвокати.

Минаваха месеци. Животът ми беше спрял в очакване да бъда освободена, чаках да видя при какви условия. Живеехме отделно (той се беше преместил в нашия манхатънски апартамент), но нищо не бе решено. Сметките се трупаха, не ни вървеше в работата, къщата се разпадаше и мълчанието на мъжа ми се нарушаваше само от случайни разговори, в които той ми напомняше какво престъпно нищожество съм аз.

След това се появи Дейвид.

Всички усложнения и травми от тези грозни години на развод се умножиха от драмата с Дейвид — човека, в когото се влюбих, докато напусках брака си. Да не казах, че съм се „влюбила“ в Дейвид? Имах предвид, че изхвърчах от брака си директно в прегръдките на Дейвид точно както цирков артист от анимационен филм скача от висока платформа, пада в малка чаша вода и изчезва напълно. Вкопчих се в Дейвид, за да избягам от брака, сякаш Дейвид беше последният хеликоптер, излитащ от Сайгон. Натоварих го с всичките си надежди за спасение и щастие. Да, наистина го обичах. Но ако можех да измисля по-силна дума от „отчаяно“, за да опиша как обичах Дейвид, щях да я използвам тук, а отчаяната любов винаги е най-трудна.

След като напуснах мъжа си, се преместих направо при Дейвид. Той беше — и все още е — великолепен млад мъж. Нюйоркчанин, актьор и писател, с кафяви и влажни италиански очи, които винаги (споменах ли го вече?) ми късат сърцето. Дете на улицата, независим, вегетарианец, цапнат в устата, одухотворен, изкусителен. Поет бунтар, йога от Йонкърс. Личната нова, секси бейзболна звезда на Бог. По-голям от живота. По-голям от голямото. Или поне според мен. Първия път, когато приятелката ми Сюзан ме чу да говоря за него, хвърли един поглед към трескавото ми лице и каза: „Боже мой, мила, здравата си загазила.“

С Дейвид се срещнахме, защото участваше в пиеса по мои разкази. Играеше герой, когото бях измислила, а това е красноречиво. В отчаяната любов винаги става така, нали? В отчаяната любов винаги измисляме роля на партньора си и изискваме да бъде такъв, какъвто ни трябва, а после, щом откаже да играе създадената от нас роля, се чувстваме опустошени.

О, преживяхме толкова страхотни моменти заедно през първите месеци, когато той все още беше моят романтичен герой, а аз — неговият сбъднат сън. Такова вълнение и съвместимост никога не бях си представяла. Измислихме свой собствен език. Ходехме на еднодневни екскурзии и на дълги пътешествия. Катерехме се по върхове, гмуркахме се до дъното, планирахме околосветско пътешествие заедно. Докато чакахме на опашка пред Службата за превозните средства, се забавлявахме повече, отколкото много двойки, отишли на меден месец. Наричахме се с един и същ прякор, за да няма разделение между нас. Крояхме планове, давахме си тържествени обещания и клетви, вечеряхме заедно. Той ми четеше книги и переше дрехите ми. (Първия път, когато се случи, се обадих на Сюзан да докладвам удивена чудото, сякаш тъкмо бях видяла камила да говори по уличен телефон. Казах: „Един мъж току-що ми изпра дрехите! Дори изпра на ръка бельото ми!“ А тя повтори: „Боже мой, мила, здравата си загазила.“)

Първото лято на Лиз и Дейвид приличаше на епизод с влюбени от всеки романтичен филм, който сте гледали — от плисъка на вълните до бягането ръка за ръка по златните ливади по здрач. По това време все още мислех, че разводът ми може всъщност да протече елегантно, макар че се уговорих със съпруга си през лятото да не го обсъждаме, за да се успокоим и двамата. Както и да е, беше много лесно да не мисля за цялата тази загуба във вихъра на такова щастие. После това лято (иначе познато като „отлагане на присъдата“) свърши.

На 9 септември 2001 година се срещнах с мъжа си лице в лице за последен път, без да подозирам, че всяка следваща среща между нас ще изисква адвокати като посредници. Вечеряхме в ресторант. Опитах се да говоря за раздялата ни, но само се карахме. Той ми каза, че съм лъжкиня и предателка, че ме мрази и повече никога няма да говори с мен. Два дни по-късно се събудих след мъчителна нощ и научих, че отвлечени самолети се блъскат в двете най-високи сгради на моя Ню Йорк, а всичко непоклатимо, което досега е представлявало цялост, се превръща в прашна лавина от отломки. Обадих се на съпруга си, за да разбера дали е в безопасност, и заедно плакахме заради бедствието, но не отидох при него. През онази седмица всички в Ню Йорк захвърлиха омразата от уважение към огромната сполетяла ни трагедия, но аз пак не отидох при съпруга си. Ето как и двамата разбрахме, че всичко, всичко е свършило.

Няма да преувелича много, ако кажа, че през следващите четири месеца изобщо не спах.

Преди мислех, че съм се разпаднала на парчета, но сега (в съзвучие с явното сгромолясване на целия свят) животът ми наистина беше съсипан. Тръпки ме побиват, като си помисля какво съм причинила на Дейвид през месеците от съвместния ни живот веднага след 11 септември и след раздялата с мъжа ми. Представете си с каква изненада е открил, че най-веселата, най-уверената жена, която някога е срещал, всъщност — щом я оставиш сама — се превръща в мрачна бездна от бездънна скръб. И пак не можех да спра да плача. В този момент той започна да се отдръпва и тогава видях другата страна на своя страстен романтичен герой — онзи Дейвид, който беше самотен като корабокрушенец, студен на пипане и нуждаещ се от повече лично пространство, отколкото стадо американски бизони.

Внезапното емоционално отстъпление на Дейвид вероятно щеше да е катастрофа за мен дори при най-прекрасни обстоятелства, като се има предвид, че аз съм най-привързващата се форма на живот на планетата (нещо като кръстоска между златист ретривър и морски жълъд), а тези обстоятелства бяха най-лошите. Бях обезверена и зависима и се нуждаех от повече грижи, отколкото вързоп недоносени тризнаци. Неговото отдръпване само изостри нуждата ми, поради което той още повече се отдръпна и не след дълго вече отстъпваше под обстрела на горчивите ми молби: „Къде отиваш? Какво стана с нас?“

(Полезен съвет за отношенията: Мъжете ОБИЧАТ това.)

Истината е, че се бях пристрастила към Дейвид (в своя защита ще кажа, че той ме бе насърчил подобно на „фатален мъж“), и сега, когато вниманието му отслабваше, изпитвах лесно предвидимите последствия. Пристрастяването е белег на всяка любовна история, основана на сляпо увлечение. Всичко започва, когато обектът на твоето обожание ти даде упойваща, халюциногенна доза от нещо, което никога дори не си посмявал да признаеш, че искаш — може би емоционален спийдбол от бурна любов и размътени усещания. Скоро започваш да копнееш за това прекомерно внимание с натрапчивия глад на истински наркоман. Когато ти откажат дрогата, направо се поболяваш, обезумял и изтощен (да не кажа възмутен от дилъра, който отначало е насърчил тази пристрастеност, но вече не иска да доставя хубавото вещество — макар да знаеш, че го държи скрито някъде, по дяволите, защото преди ти го даваше безплатно). Следващият стадий те заварва измършавял и треперещ в ъгъла и единственото сигурно е, че ще продадеш душата си или ще обереш съседите, само и само да получиш онова нещо още веднъж. Междувременно обектът на обожанието ти вече е отвратен от теб. Гледа те, сякаш никога преди не те е виждал, камо ли да те е обичал страстно. Нелепото е, че едва ли можеш да обвиняваш него. Искам да кажа, виж се. Представляваш покъртителна гледка и дори сам не можеш да се познаеш.

Ето това е. Вече си стигнал до края на заслепението, до пълното и безмилостно обезценяване на собствената ти личност.

Фактът, че даже мога спокойно да пиша за това днес, е могъщо свидетелство за оздравителните сили на времето, защото тогава не понесох случващото се много добре. Да изгубя Дейвид веднага след рухването на брака си, веднага след терора в моя град и точно по време на най-грозния развод (преживяване, което приятелят ми Брайън сравни с това „да катастрофираш много лошо с колата всеки божи ден в продължение на около две години“)… ами, това просто беше прекалено.

С Дейвид продължихме да изживяваме забавни случки и да се разбираме през деня, но нощем в леглото му ставах единствената оцеляла след ядрена зима, докато той видимо се отдръпваше от мен с всеки изминал ден, сякаш бях заразна. Започнах да се страхувам от нощите, сякаш отивах в килия за изтезания. Лежах там, до красивото, недостъпно, спящо тяло на Дейвид и се въртях в паника от самотата и сред педантично подробни мисли за самоубийство. Всяка част от тялото ме болеше. Чувствах се като примитивно устройство с навита пружина, поставено под много по-голямо напрежение, отколкото изобщо е предвидено да издържи, на път да избухне и да застраши всеки, който е наблизо. Представях си как частите на тялото ми се изстрелват от торса, за да избегнат вулканичното ядро от нещастие, което се беше образувало: мен. Повечето сутрини Дейвид се будеше и ме намираше неспокойно задрямала на пода до леглото му, свита върху купчина хавлии от банята като куче.

— Какво става сега? — питаше. Още един мъж, напълно изтощен от мен.

Мисля, че тогава отслабнах с около тринайсет килограма.