Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (59)

58.

Молитвите ми стават по-обмислени и конкретни. Хрумна ми, че няма голяма полза да изпращам към вселената молитви, които са лениви. Всяка сутрин преди медитация коленича в храма и разговарям по няколко минути с Бог. В началото на престоя си в ашрама открих, че често бавно схващам по време на тези небесни разговори. Бях уморена, объркана и отегчена, затова молитвите ми звучаха все по един и същи начин. Помня, че една сутрин коленичих, опрях чело в пода и измърморих на моя създател: „О, не знам от какво имам нужда… но ти сигурно имаш някакви идеи… затова, моля те, просто направи нещо по въпроса.“

Както често съм казвала на фризьорката си.

Съжалявам, но е малко неубедително. Нали си представяте как Бог разглежда тази молба с извити вежди и връща следното съобщение: „Обади ми се пак, когато решиш да погледнеш сериозно на това.“

Разбира се, Бог вече знае какво искам. Въпросът е — аз дали знам.

Да се хвърлиш в краката му в безпомощно отчаяние е нормално и хубаво — Господ ми е свидетел, правила съм го много пъти, но в края на краищата по-вероятно е да извлечеш повече от преживяното, ако предприемеш някакво действие от своя страна. Има чудесен стар италиански виц за един бедняк, който всеки ден ходи на църква, коленичи пред статуята на велик светец и се моли: „Свети отче, моля те, моля те, моля те… благоволи да спечеля от лотарията.“ Беднякът се оплаква месеци наред. Накрая вбесената статуя оживява, поглежда надолу към молещия се човек и проговаря с отегчено възмущение: „Синко мой, моля те, моля те, моля те… купи си билет.“

Молитвата е взаимоотношение, така че половината работа е моя. Ако искам да се преобразя, но не мога да се потрудя дори да формулирам ясно към какво точно се стремя, как изобщо ще се осъществи? Половината полза от молитвата е в самото молене, в изразяването на ясно поставено и добре обмислено намерение. Ако го нямаш, всичките ти жалби и желания са мекушави, вяли, инертни, носят се в краката ти като студена мъгла, но никога не се издигат. Затова сега всяка сутрин използвам времето да търся точно за какво се моля. Коленича в храма, с чело, опряно в студения мрамор, и стоя така колкото време ми е нужно, за да формулирам неподправена молитва. Ако не се чувствам искрена, тогава оставам на пода, докато се почувствам. Онова, което е свършило работа вчера, не ти върши непременно работа и днес. Молитвите могат да станат банални и скучни, и обикновени, ако престанеш да внимаваш. В усилието да остана бдителна поемам отговорност за грижите за собствената си душа.

Съдбата според мен също е взаимоотношение — игра между божествената милост и личното доброволно усилие. Върху половината нямаш контрол, половината е абсолютно в твои ръце и действията ти ще имат значителни последствия. Човекът нито е изцяло марионетка в ръцете на боговете, нито пък властва изцяло над съдбата си; по малко е и от двете. Галопираме през живота си като циркови артисти, които балансират върху два препускащи един до друг коня — единият крак е върху коня, наречен „съдба“, а другият — върху коня „свободна воля“. Въпросът, който трябва да си задаваш всеки ден, е: различавам ли двата коня? За кой кон трябва да спра да се притеснявам, защото не е под моя контрол, и кой да насочвам с голямо внимание?

В съдбата ми има толкова много неща, които не мога да контролирам, но затова пък други попадат под моята власт. Има определени лотарийни билети, които мога да купя и така да увелича шансовете си да намеря удовлетворение. Мога да реша как да прекарвам времето си, с кого да общувам, с кого да споделям тялото и живота си, парите и енергията. Мога да избирам какво да ям, чета и уча. Мога да избера как да гледам на нещастните събития в живота си — дали да ги смятам за проклятия, или за възможности (и в случаите, когато не мога да се издигна до най-оптимистичната гледна точка, защото прекалено много се самосъжалявам, мога да предпочета опитите да променям външния си вид). Мога да подбирам думите си и тона, с който говоря на другите. И най-вече, мога да избирам мислите си.

Тази концепция е радикално нова идея за мен. Ричард от Тексас наскоро я представи на вниманието ми, когато се оплаквах, че ми е невъзможно да отпратя тежките мисли. Каза ми: „Бакалничке, трябва да се научиш как да подбираш мислите си точно по начина, по който всеки ден избираш какво да облечеш. Това е способност, която можеш да развиеш. Щом толкова много искаш да контролираш нещата в живота си, работи върху ума си. Той е единственото, което трябва да контролираш. Зарежи всичко друго, освен него. Защото ако не можеш да се научиш да владееш мисленето си, винаги ще загазваш.“

На пръв поглед това изглежда почти невъзможна задача. Да контролираш мислите си? Вместо те да контролират теб? Но представете си, че е възможно. Не става дума за потискане и отричане. Потискането и отричането организират сложни игри, за да изглежда, че отрицателните мисли и чувства не се появяват. Ричард има предвид, че вместо само да отчиташ съществуването на отрицателните мисли, трябва да разбереш откъде идват и защо са дошли, и тогава — с голямо снизхождение и душевна сила — да ги отпратиш. Това е практика, която съвсем точно съвпада с всяко психологическо упражнение, което правиш по време на психотерапия. Може да използваш кабинета на психотерапевта, за да разбереш преди всичко защо те спохождат разрушителни мисли; може да правиш духовни упражнения, за да ги преодолееш. Да ги оставиш да си тръгнат, разбира се, е жертва. Изгубваш стари навици, уютната стара злоба и познатите образи. Естествено, ще са нужни практика и усилия. Това не е учение, за което чуваш веднъж и после веднага го овладяваш. Трябва постоянно да бдиш и аз искам да бдя. Трябва да го направя заради силата си. Devo farmi le ossa, казват италианците. „Трябва да изградя костите си.“

Затова станах бдителна — следях мислите си по цял ден и ги контролирах. Повтарям този обет по около 700 пъти на ден: „Повече няма да съм пристан на болни мисли.“ Всеки път, щом се появи и най-бледа мисъл, повтарям: Повече няма да съм пристан на болни мисли. Първия път, когато ме чу да казвам това, ухото ми настръхна при думата „пристан“. Пристанът, разбира се, е място за спасение, вход, през който влизаш. Представих си пристана — може би малко разнебитен, брулен от вятъра, но с добро разположение и подходяща дълбочина. Пристанът на моя ум е широк залив и само от него е достъпен островът на моята Същност (който наистина е млад вулканичен остров, да, но пък е много плодороден и обещаващ). На този остров е имало няколко войни, вярно е, но сега, с новия си господар (мен), залага на мира и на новата политика за защита на мястото. И сега — нека се разчуе през седем морета — вече има много, много по-строги закони за това кой може да идва на пристана.

Не може повече да идвате с тежките си и обидни мисли. Нито с корабите си, пълни със заразни мисли, нито с корабите си, пълни с робски мисли, нито с корабите си, пълни с войнствени мисли — всички те ще бъдат връщани. Същото се отнася и за всякакви мисли, натоварени с гневни и гладни изгнаници, с бунтари и памфлетисти, с метежници и наемни убийци, с отчаяни проститутки, със сводници и изменници срещу държавата — вие също не може да идвате повече тук. Канибалските мисли, по очевидни причини, повече няма да бъдат приемани. Дори мисионерите ще бъдат претърсвани внимателно за искреност. Това е мирен пристан, вход към красив и горд остров, който едва започва да изгражда спокойствие. Ако понасяте новите закони, мили мои мисли, тогава заповядайте в ума ми — иначе ще ви върна всички обратно в морето, откъдето сте дошли.

Това е моята мисия и тя никога няма да приключи.