Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (57)

56.

Ето за какво се оказа, че мисля по време на медитация тази сутрин.

Чудех се къде ще живея, когато годината на пътешествия свърши. Не искам да се връщам в Ню Йорк просто рефлекторно. Може да ида в нов град. В Остин сигурно е хубаво. И в Чикаго с красивата му архитектура. Макар че зимите са ужасни. Може пък да живея в чужбина. Чувала съм хубави неща за Сидни… Ако живея на по-евтино място от Ню Йорк, може би ще си позволя допълнителна стая и тогава ще мога да я отделя специално за медитация! Хубаво ще е. Мога да я боядисам в златно. Или в наситено синьо. Не, златна. Не, синя…

Най-после забелязах върволицата от мисли и се втрещих. Казах си: Ти си в Индия, в ашрам на едно от най-свещените поклоннически места на земята. И вместо да общуваш с божественото, кроиш планове къде ще медитираш след една година в дом, който не съществува, и в град, който още не е определен. Какво ще кажеш, смахната глупачке, да медитираш тук, сега, точно където всъщност се намираш?

Насочих вниманието си отново към безгласното повторение на мантрата.

Няколко секунди по-късно спрях, за да си взема обратно злобната забележка, че се нарекох смахната глупачка. Реших, че това може би не е много любящо.

Все пак, помислих си в следващия момент, златна стая за медитация ще е добре.

Отворих очи и въздъхнах. Наистина ли това е най-доброто, което мога да направя?

Затова онази вечер опитах нещо ново. Наскоро в ашрама се запознах с жена, която изучава медитацията випасана^[1]. Това е ултраортодоксална, опростена и много интензивна будистка техника на медитиране. Основно е просто седене. Уводният курс по випасана продължава десет дни, през които седиш по десет часа на ден и мълчиш за периоди от по два-три часа всеки. Това е екстремният спорт на трансценденталността. Учителят ти по випасана даже мантра няма да ти даде, защото се смята за нещо като измама. Медитацията випасана е практика на чистото наблюдение — ставаш свидетел на разума си и напълно се съобразяваш с мисловните си схеми, но не позволяваш нищо да те помръдне от мястото ти.

Освен това изтощава физически. Седнеш ли веднъж, не помръдваш тялото си, независимо колко ти е неудобно. Само седиш и си казваш: „Няма причина, която да ме накара да помръдна през следващите два часа.“ Ако усещаш дискомфорт, тогава си длъжен да медитираш върху него и да наблюдаваш ефекта, който има върху теб физическата болка. В реалния живот ние постоянно подскачаме насам-натам, за да се наместим и да се чувстваме добре — физически, емоционално и психически, за да избегнем състоянието на тъга и неудобство. Медитацията випасана учи, че тъгата и неудобството са неизбежни в живота, но ако успееш да се задържиш неподвижно достатъчно дълго, с времето ще осъзнаеш истината, че всичко (и неудобно, и чудесно) в крайна сметка отминава.

„Светът е изпълнен със смърт и разруха, затова, като знаят колко е нетраен, мъдрите не го оплакват“, се казва в древно будистко учение. С други думи: свиквай с него.

Не мисля, че випасана непременно е моят път. Той е много по-суров от представите ми за религиозна практика, които като цяло се въртят около състрадание и любов, пеперуди и блаженство, и дружелюбен Бог (което приятелят ми Дарси нарича „Теология на пижаменото парти“). При випасана дори не се говори за „Бог“, тъй като идеята за него според някои будисти е последният обект на зависимост, най-горният пухкав предпазен слой, последното нещо, което захвърляш по пътя си към пълното отделяне. Аз пък си имам проблеми със самата дума откъсване, тъй като съм срещала търсачи на духовното, които, изглежда, вече живеят в състояние на пълно емоционално отделяне от другите човешки същества и щом заговорят за свещения стремеж към отделяне, на мен ми се иска да ги разтърся и да изкрещя: „Човече, това е последното нещо, което трябва да практикуваш!“

Все пак осъзнавам, че ако научиш да се откъсваш интелигентно и с мярка в живота си, може да придобиеш ценен инструмент за разбирателство. И след като един следобед прочетох за медитацията випасана в библиотеката, се замислих през каква част от живота си прекарвам да се мятам наоколо като огромна задъхваща се риба, която или се гърчи и бяга от някое нещастие, или жадно пляска с перки към още по-голямо удоволствие. И се зачудих дали ще ми е полезно (на мен и на онези, натоварени със задачата да ме обичат), ако се науча да седя неподвижно и да потърпя малко повече, а не през цялото време да се влача по изровения път на обстоятелствата.

Всички тези въпроси се върнаха при мен вечерта, когато намерих уединена пейка в една от градините на ашрама и реших да седя в медитация един час — ала випасана. Без движение, без вълнение, дори без мантра — само чисто наблюдение. Да видим какво ще излезе. За нещастие бях забравила какво „излиза“ по здрач в Индия: комарите. В момента, в който седнах на пейката в прекрасната привечер, чух как комарите ме приближават, докосват лицето ми и кацат — в масова атака — по главата, глезените и ръцете ми. А после и свирепите им ухапвания. Не ми хареса. Помислих си: „Това време не е подходящо да се практикува випасана.“

От друга страна, кога е подходящото време от деня или в живота, за да седнеш откъснат и неподвижен? Кога няма нищо, което да ти бръмчи, да те разсейва и да те предизвиква? Затова взех решение (отново вдъхновена от наставленията на своята гуру, че трябва да станем изследователи на собствения си духовен опит). Подложих се на експеримент — ами ако издържа да седя поне веднъж в тези условия? Вместо да се пляскам и да хващам комарите, какво ще стане, ако успея да издържа на мъчението само един час от дългия си живот?

Така и направих. Неподвижна, гледах как ме изяждат комарите. Честно казано, част от мен се чудеше какво цели да докаже този малък мъжествен експеримент, но друга част от мен добре знаеше — това беше опитът на начинаещия в самопознанието. Ако можех да издържа на това несмъртоносно физическо неудобство, на какви ли други мъчения ще мога да устоя някой ден? Какво да кажем за емоционалните смущения, с които се справям още по-трудно? Ами за ревността, гнева, страха, разочарованието, самотата, срама, скуката?

Отначало сърбежът ме подлудяваше, но накрая просто премина в общо изгарящо усещане и аз превърнах тази топлина в лека еуфория. Оставих болката да изгуби конкретните си асоциации и да стане чисто усещане — нито хубаво, нито лошо, просто интензивно, тази интензивност ме извади извън кожата ми и потънах в медитация. Седях там два часа. Някоя птичка спокойно може да е кацнала на главата ми; не бих забелязала.

Нека се изясним за едно нещо. Приемам, че този експеримент не беше най-стоическият акт на душевна сила в историята на човечеството и не моля за почетен медал от Конгреса. Но у мен предизвикваше леко вълнение фактът, че след трийсет и четири години на земята изобщо не плеснах и един комар, който ме ухапа. Бях кукла на конци за този и за още милиони други малки и големи сигнали за болка или удоволствие през живота ми. Когато нещо се случи, винаги реагирам. Сега обаче пренебрегвах рефлекса. Правех нещо, което не бях правила никога преди. Нещо малко, така е, но колко често ми се случва да го кажа? А какво ли ще мога да направя утре от нещата, които не мога да правя днес?

Когато всичко свърши, станах, отидох си в стаята и оцених щетите. Преброих около двайсет ухапвания. След около половин час всички зачервявания избледняха. Всичко отминава. В края на краищата всичко отминава.