Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eat, Pray, Love, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Михайлова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- forri(2010 г.)
Издание:
Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай
Превод: Мария Михайлова
Редактор: Надежда Розова
Художник на корицата: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
Печат ИНВЕСТПРЕС АД
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008
ISBN: 978-954-733-557-8
История
- —Добавяне
53.
И така, следващата сутрин отидох на пеенето, изпълнена с решителност, и Гуругита ме ритна надолу по седемметрова циментова стълба — или поне така се чувствах. На следващия ден беше дори още по-лошо. Събудих се побесняла и още преди да стигна до храма, вече се потях, врях и кипях. Все си повтарях: „Това е само час и половина — за час и половина можеш да направиш всичко. За Бога, имаш приятелки, които са изтърпели родилни болки по четиринайсет часа…“ Все пак нямаше да се чувствам толкова неудобно, дори да бях прикована на стола. Постоянно усещах да ме обливат горещи вълни като в критическа възраст и помислих, че ще припадна или ще ухапя някого от ярост.
Гневът ми беше огромен. Беше насочен към всички на този свят, но особено силно към Свамиджи — учителя на моята гуру, който лично беше поставил началото на ритуалното пеене на Гуругита. Това не беше първият ми труден сблъсък с великия и вече покоен йога. Беше се появил в съня ми с въпроса как смятам да спра прилива и винаги имах чувството, че ме тормози.
Свамиджи през целия си живот е бил непреклонен духовен наставник. Също както свети Франциск Асизки и Свамиджи се родил в богато семейство и от него очаквали да поеме семейния занаят. Но като момче срещнал един свят човек в селце наблизо и дълбоко се развълнувал от преживяното. Още юноша, Свамиджи напуснал дома си само с една набедрена препаска и прекарал години в поклонение по всички свети места в Индия, търсейки истински духовен учител. Казват, че срещнал над шейсет светци и гуру, без да намери учителя, когото търсел. Гладувал, скитал се бос, спял на открито в хималайските снежни бури, боледувал от малария, от дизентерия — и наричал това най-щастливите години от живота си, през които просто търсел някой да му покаже Бог. През тези години Свамиджи станал хатха йоги и познавач на аюрведическата[1] медицина и готвене, архитект, градинар, музикант и фехтовач (това ми харесва). На средна възраст още не бил намерил гуру, докато един ден не срещнал гол обезумял мъдрец и той му казал да се върне обратно у дома, в селото, в което като дете бил срещнал светия човек, и да учи при този велик светец.
Свамиджи се подчинил, върнал се у дома и станал най-предания ученик на светеца, като най-после получил просветление под ръководството на учителя си. Накрая и Свамиджи станал гуру. С течение на времето неговият ашрам в Индия се разраснал от три стаи в запустяло стопанство до тучната градина, която е днес. После получил просветление да тръгне да пътува и да пробуди световна революция в медитацията. Отишъл в Америка през 1970 г. и взривил умовете на хората. На ден давал божествена инициация — шактипат — на хиляди. Имал енергия, която била непосредствена и преобразяваща. Преподобният Юджийн Календър (уважаван борец за граждански права, съратник на Мартин Лутър Кинг и пастор в баптистка църква в Харлем) си спомня, че при срещата си със Свамиджи през 70-те паднал изумен на колене пред индиеца и си помислил: „Вече няма време за глупости и баламосване, това е то… Този човек знае всичко, което има да се знае за теб.“
Свамиджи изисквал ентусиазъм, отговорност, самоконтрол. Винаги хокал хората, че са джад — думата на хинди за „инертен“. Въвел древните представи за дисциплина в живота на своите често непокорни западни последователи, като им заповядвал да спрат да губят своето (и на всички други) време и енергия с безгрижните си хипарски глупости. В един миг хвърлял тоягата си по теб, а в следващия те прегръщал. Бил сложна личност, често противоречива, но истински променял света. Причината сега на Запад да имаме достъп до множество древни йогистки ръкописи е, че Свамиджи ръководел превода и съживяването на философски текстове, които отдавна били забравени дори на много места в Индия.
Моята гуру е била най-преданият ученик на Свамиджи. Тя буквално била родена да е негов последовател; родителите й — индийци — били сред първите му привърженици. Като дете често пеела по осемнайсет часа на ден, неуморна в своята отдаденост. Свамиджи доловил скритите й способности и я взимал със себе си още като девойка за свой преводач. Пропътувала с него целия свят и до такава степен била насочила вниманието си към своя гуру, казваше тя по-късно, че дори можела да усети как й говори с коленете си. Станала приемник на делото му през 1982 година, още преди да навърши трийсет години.
Всички истински гуру си приличат по това, че съществуват в непроменливо състояние на самоосъществяване, но външните им особености се различават. Видимите разлики между моята гуру и учителя й са огромни — тя е жена, полиглот, с университетско образование, опитна професионалистка; той е бил понякога своенравен, друг път царствен южноиндийски стар лъв. Като послушно момиче от Нова Англия на мен ми е лесно да следвам живата си учителка, защото тя вдъхва спокойствие със своето благоприличие — точно такъв гуру можете да заведете вкъщи да се запознае с родителите ви. Но Свамиджи… е бил толкова непредсказуем. От първия момент, в който тръгнах по пътя на йога, видях негови снимки и чух да се разказва за него, си помислих: „Просто ще стоя настрана от този човек. Твърде голяма клечка е. Напряга ме.“
Но сега, в Индия, в ашрама, който е бил негов дом, разбирам, че искам само Свамиджи. Усещам само Свамиджи. Единственият човек, с който разговарям в молитвите си и по време на медитация, е Свамиджи. Денонощно съм на вълна Свамиджи. Тук съм в пещта на Свамиджи и усещам как ми въздейства. Дори и покойник, у него има нещо много земно и сегашно. Той е учителят, от когото имам нужда, когато наистина се боря, защото мога да го ругая, да му показвам всичките си провали и пропуски, а той само се смее. Смее се и ме обича. Смехът му ме ядосва още повече, а ядът ме подтиква да действам. А най-близо до себе си го усещам по време на борбата с Гуругита, с нейните непроницаеми санскритски стихове. Споря със Свамиджи наум през цялото време и правя всякакви самонадеяни изявления като: „Постарай се да направиш нещо за мен, защото аз правя това за теб! Дано да видя някакви резултати! Дано да е пречистващо!“ Вчера толкова се ядосах, като погледнах към книгата с песни и осъзнах, че сме стигнали само до стих 25, а вече горях от неудобство, вече се потях (не просто както се поти човек, а както ферментира сиренето), че извиках силно: „Ти сигурно ме будалкаш!“, а няколко жени се обърнаха да ме погледнат разтревожени, несъмнено с очакването главата ми да почне да се върти демонично на шията.
От време на време си спомням, че неотдавна живеех в Рим и прекарвах мързеливи сутрини, като ядях пасти, пиех капучино и четях вестника.
Това определено беше хубаво.
Макар че сега изглежда много далеч.