Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (52)

51.

Ричард от Тексас има някои приятни навици. Щом мине покрай мен в ашрама и види по разсеяното ми изражение, че в мислите си съм на хиляди мили оттук, казва:

— Как я кара Дейвид?

— Гледай си работата — отвръщам му всеки път. — Не знаеш за какво си мисля, господинчо.

Разбира се, той винаги е прав.

Другият му навик е да ме изчаква, когато излизам от залата за медитация, защото му харесва колко побъркана и схваната изглеждам, когато изпълзявам оттам. Сякаш съм се била с алигатори и таласъми. Казва, че никога не е виждал жена да се бори толкова жестоко със себе си. Не знам дали е така, но е истина, че случващото се в тъмната стая за медитация при мен може да стигне до крайност. Най-ожесточените преживявания идват, когато оставям последните бариери на страха да паднат и позволявам нагоре по гръбнака ми да се отприщи същинска турбина от енергия. Сега ми е смешно, че винаги съм отхвърляла идеята за кундалини шакти като чист мит. Когато тази енергия минава през мен, боботи като дизелов двигател на ниски обороти и иска от мен само едно просто нещо: Ще бъдеш ли така добра да се обърнеш наопаки, така че дробовете, сърцето и карантиите ти да са от външната страна, а цялата вселена да е отвътре? А ще направиш ли същото и емоционално? В това унищожително пространство времето се изкривява и се озовавам — вцепенена, онемяла и слисана — във всякакви светове, а сетивата ми усещат какво ли не: огън, студ, омраза, похот, страх… Когато всичко свърши, разтреперана стъпвам на крака и, олюлявайки се, излизам на дневната светлина в следното състояние — гладна като вълк, отчайващо жадна, по-похотлива от моряк, прекарал три дни в открито море. Ричард обикновено ме чака, готов да се разсмее. Щом види смутеното ми и изтощено лице, винаги ме дразни с една и съща реплика: „Мислиш ли, че някога ще значиш нещо, Бакалничке?“

Но тази сутрин на медитация, след като чух лъва да реве: ПРЕДСТАВА СИ НЯМАШ КОЛКО СИЛНА Е ЛЮБОВТА МИ, излязох от пещерата като кралица воин. Ричард дори не успя да попита дали мисля, че някога ще знача нещо в този живот, защото го погледнах право в очите и казах:

— Вече знача, господинчо.

— Отмятаме те — отвърна Ричард. — Това е повод да празнуваме. Ела, детко, ще те заведа в града и ще ти купя „Тъмбс-ап“^[1].

„Тъмбс-ап“ е индийска газирана напитка, нещо като кока-кола, но с около девет пъти повече царевичен сироп и три пъти повече кофеин. Мисля, че може да има и метамфетамини. От нея виждам двойно. Няколко пъти седмично двамата с Ричард скитаме из града и си поделяме една малка бутилка „Тъмбс-ап“ — крайно преживяване след чистотата на вегетарианската храна в ашрама, — като винаги внимаваме да не докосваме бутилката с устни. Правилото на Ричард как се пътува из Индия си го бива: „Не докосвай нищо, освен себе си.“ (И да, това също беше евентуално заглавие на тази книга.)

В града имаме любими места за посещение, като винаги спираме да се поклоним в храма и се отбиваме да поздравим господин Паникар, шивача, който се ръкува с нас и всеки път казва: „Честито, че се срещаме!“ Гледаме кравите, които се въртят наоколо и се радват на сакралния си статут (мисля, че всъщност злоупотребяват с привилегиите си, като лягат точно по средата на пътя само за да втълпят факта, че са свещени). Гледаме и как се чешат кучетата, сякаш се чудят как, по дяволите, са попаднали в тоя затънтен край. Гледаме как жените строят път — разбиват скали под знойните лъчи, размахват тежки ковашки чукове, боси, така странно красиви в своите пъстри, обсипани с украшения сарита, с гердани и гривни на ръцете. Удостояват ни с бляскави усмивки и това не мога да си го обясня — как може да са щастливи, след като вършат толкова тежка работа при такива ужасни условия. Защо всички не припадат и не умират след петнайсет минути на палещата жега с тези тежки чукове в ръце? Питам шивача господин Паникар и той обяснява, че така е със селяните, че на хората в тази част на света подобен тежък труд се пада по рождение, че са свикнали само да работят.

— Освен това — добавя небрежно той — по тези места не живеем много дълго.

Селото, разбира се, е бедно, но не безнадеждно бедно за индийско село. Присъствието (и милосърдието) на ашрама и движението на малко западна валута наоколо значително променят нещата. Не че има кой знае какво да се купува тук, макар че ние с Ричард обичаме да оглеждаме всички магазини, където се продават мъниста и малки статуи. Има и няколко кашмирци — много хитри търговци наистина, които винаги се опитват да ни пробутат стоката си. И днес един от тях тръгна след мен и ме попита дали мадам не иска да си купи хубав кашмирски килим за вкъщи?

Това разсмя Ричард. Наред с другите развлечения, на него му е забавно да ми се подиграва, че съм бездомна.

— Не се хаби, братко — казва той на продавача на килими. — Това старо момиче няма подове, на които да сложи килим.

Непоколебим, кашмирският търговец предложи:

— Тогава мадам може би ще иска да закачи килима на стената си?

— Виж сега — отвърна Ричард. — На нея напоследък и стените малко й се губят.

— Но пък имам смело сърце! — изчуруликах в своя защита.

— И други безценни качества — добави Ричард и веднъж в живота си ми подхвърли кокал.