Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (51)

50.

На следващата сутрин, докато медитирах, всичките ми стари, разяждащи, омразни мисли отново се появиха. Започвам да гледам на тях като на досаден телепазар — появяват се в най-неподходящия момент. По време на медитацията разтревожена откривам, че умът ми всъщност не е чак толкова интересно място в края на краищата. В реалността наистина мисля само за няколко неща и мисля за тях постоянно. Предполагам, подходящата дума е „мътя“. Мътя мисли за развода си и за цялата болка от брака си, за всички грешки, които съм направила, за всички грешки, които мъжът ми направи, и тогава (и няма измъкване от тази мрачна тема) започвам да мътя мисли за Дейвид…

Което става притеснително, ако съм съвсем честна. Така е, стоя тук, в това страшно училище насред Индия, и единственото, за което мога да мисля, е бившият ми приятел, а? Какво, да не съм осмокласничка?

А после си спомням една история, която приятелката ми Дебора, психоложката, веднъж ми разказа. През 80-те години общината на Филаделфия я помолила да дава на доброволна основа психологически консултации на група камбоджански бежанци, избягали с лодки, които наскоро били пристигнали в града. Дебора е изключителен психолог, но страшно се уплашила от тази задача. Тези камбоджанци били преживели най-лошото, което хора могат да си причинят един на друг — геноцид, изнасилвания, изтезания, глад, убийството на роднини пред очите им, после дълги години в бежански лагери и опасни преходи с лодки към Запада, по време на които хората умирали и с телата им хранели акулите — каква помощ можела Дебора да предложи на тези хора? Как изобщо можела да се съпостави със страданията им?

Но знаеш ли за какво искаха да говорят тези хора, щом веднъж попаднеха при психолог? — разказваше ми Дебора.

Единствено следното: Срещнах този човек, когато живеех в бежанския лагер, и се влюбихме един в друг. Мислех, че наистина ме обича, но после ни разделиха на различни лодки и той се сприятели с братовчедка ми. Сега е женен за нея, но казва, че всъщност обича мен, и продължава да ме търси и аз знам, че трябва да му кажа да си върви, но още го обичам и не мога да спра да мисля за него. Не знам какво да правя…

Ето такива сме ние. Общо, като вид, това е емоционалният ни пейзаж. Веднъж една почти стогодишна старица ми каза: „Има само два въпроса, върху които са се блъскали човешките същества през цялата си история. Колко ме обичаш?, и: Кой командва?“. Всичко друго е някак си управляемо. Но тези два въпроса за любовта и контрола погубват всички ни, препъват ни и предизвикват войни, мъка и страдания. За нещастие (или може би очевидно) и двата въпроса ме занимават в този ашрам. Щом седна в мълчание и се обърна към разума си, се появяват да ме безпокоят само проблемите за копнежа и контрола и точно това безпокойство ми пречи да се развивам нататък.

Когато тази сутрин, след около час нещастни мисли, се опитах да потъна отново в медитация, си избрах нова идея: състрадание. Помолих сърцето си, ако е възможно, да вдъхне на душата ми по-великодушно отношение към работата на ума ми. Вместо да мисля, че съм се провалила, не може ли да приема, че съм човешко същество — при това нормално? Мислите изникнаха както обикновено — добре, така да бъде, — а после се надигнаха и съпътстващите ги емоции. Разочаровах се и почнах да се самообвинявам, бях самотна и ядосана. Но после някъде от дълбините на сърцето ми изригна свиреп отговор и си казах: „Няма да те съдя за тези мисли.“

Разумът ми се опита да протестира и рече: „Даа, обаче ти си такъв провал, такава неудачница, никога няма да струваш нищо.“

Внезапно сякаш от гърдите ми изрева лъв и заглуши всички дрънканици. Подобен глас за първи път гърмеше с такава сила в мен. Беше толкова мощен, че всъщност затиснах с ръка устата си, защото се страхувах, че ако я отворя, ще пусна звука и той ще разтърси основите на сградите чак до Детройт.

Ето какво изрева той:

ПРЕДСТАВА СИ НЯМАШ КОЛКО СИЛНА Е ЛЮБОВТА МИ!!!!!!!!

Кресливите отрицателни мисли в ума ми се разпръснаха от бурята на това изявление като птици, зайци и антилопи и офейкаха ужасени. Настъпи тишина. Напрегната, трепетна, благоговейна тишина. Лъвът в гигантската савана на моето сърце огледа новото си тихо царство със задоволство. Облиза веднъж огромните си челюсти, затвори жълтите си очи и пак заспа.

А после, в тази царствена тишина, най-накрая започнах да медитирам върху (и заедно с) Бог.