Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (50)

49.

Когато бях на девет години, малко преди да навърша десет, изживях истинска метафизична криза. Може би изглежда рано за такова нещо, но винаги съм била преждевременно развито дете. Всичко се случи през лятото на четвърти за пети клас. През юли щях да навърша десет години и в преминаването от девет към десет имаше нещо особено — от една цифра към двуцифрено число. Това ме хвърли в истинска екзистенциална паника, която обикновено е запазена за хора, навършващи петдесет. Помня как си мислех, че животът ми отминава толкова бързо. Сякаш вчера бях в детската градина, а вече бях почти на десет години. Скоро щях да бъда тийнейджърка, после жена на средна възраст, после стара и после мъртва. И всички останали също остаряваха с бясна скорост. Скоро всички щяха да умрат. Родителите ми щяха да умрат. Приятелите ми. Котката. По-голямата ми сестра вече беше почти в гимназията; спомнях си я как тръгва в първи клас сякаш само преди малко с три четвъртите си чорапи, а сега беше в гимназията! Очевидно не след дълго щеше да умре. Какъв беше смисълът на всичко това?

Най-странното на тази криза бе, че нищо специално не я беше предизвикало. Не беше починал някой приятел или роднина, за да усетя за пръв път тленното, нито пък бях чела или гледала нещо, свързано със смъртта; даже още не бях чела „Мрежата на Шарлот“^[1]. Паниката, която усещах на десет години, беше просто внезапното и пълно осъзнаване на неизбежния ход на тленното, но аз нямах духовен речник, който да ми помогне да го преодолея. Бяхме протестанти, при това дори не набожни. Казвахме молитва само на Бъдни вечер или само в Деня на благодарността и рядко ходехме на църква. Баща ми предпочиташе да си остава вкъщи в неделя сутрин, защото бе решил да се посвети на фермерството. Аз пеех в хора, защото ми харесваше да пея, а хубавата ми сестра играеше ангела на коледното театрално представление. Майка ми използваше църквата като щаб, от който да организира добрите дела на доброволците, подпомагащи общността. Но дори в тази църква не помня да се е говорило много за Бог. В края на краищата бяхме в Нова Англия^[2], а думата Бог обикновено нервира янките.

Чувството ми за безпомощност беше непреодолимо. Исках да дръпна някаква огромна аварийна спирачка на вселената — като спирачките, които бях виждала в метрото по време на училищната екскурзия до Ню Йорк. Исках да помоля за прекъсване, да накарам всички просто да СПРАТ, докато успея да разбера. Предполагам, че този импулс да накарам цялата вселена да спре по пътя си, докато се овладея, сигурно е сложил началото на онова, което скъпият ми приятел Ричард от Тексас нарича „проблеми с контрола“. Разбира се, напрежението и тревогите ми бяха напразни. Колкото по-внимателно наблюдавах времето, толкова по-бързо се въртеше стрелката му и онова лято премина толкова светкавично, че свят ми се зави. В края на всеки ден си мислех: „И този отмина“, а после избухвах в плач.

Имам един приятел от гимназията, който сега работи с умствено изостанали и казва, че пациентите му с аутизъм имат особено съкрушително усещане за хода на времето, сякаш са лишени от психологическия филтър, който ни позволява понякога да забравяме за преходността и просто да живеем. Един от пациентите на Роб в началото на деня винаги го пита коя дата е, а в края на деня пита: „Роб, кога ще дойде пак четвърти февруари?“ Още преди Роб да успее да отговори, човекът поклаща тъжно глава и казва: „Знам, знам, остави… Чак следващата година, нали?“

Това чувство ми е твърде познато. Познавам тъжния копнеж да отложиш края на поредния четвърти февруари. Тази тъга е едно от най-големите изпитания в човешкия експеримент. Доколкото знаем, ние сме единственият вид на планетата, който е надарен — или може би прокълнат — със съзнанието за собствената си преходност. Всичко тук рано или късно умира; просто ние сме късметлиите, които се замисляме за това всеки ден. Как да се справиш с тази информация? Когато бях на девет години, не можех да направя нищо друго, освен да плача. По-късно, с течение на времето, свръхизостреното ми усещане за бързината на времето ме накара да изучавам живота с максимално темпо. След като визитата ми на земята щеше да е толкова кратка, трябваше да направя всичко възможно да я изживея сега. Оттук последваха всички пътешествия, всички любовни истории, всичката амбиция, всичката паста. Една приятелка на сестра ми си мислеше, че Катрин има две или три по-малки сестри, защото винаги слушаше истории за сестрата в Африка, за сестрата от ранчото в Уайоминг, за сестрата барманка в Ню Йорк, за сестрата, която пише книга, за сестрата, която се омъжва — определено това не може да е един и същи човек. Наистина, ако можех да се разделя на няколко Лиз Гилбърт, с готовност щях да го направя, за да не изпусна нито миг от живота. Но какво говоря? Аз наистина се разделих на множество Лиз Гилбърт, които една нощ, някъде на трийсетгодишна възраст, едновременно рухнаха от изтощение на плочките в банята на крайградската къща.

Тук трябва да кажа — наясно съм, че не всеки преминава през подобна метафизична криза. Някои от нас постоянно са здраво обвързани с мъчителния страх от смъртта, докато други, изглежда, се чувстват по-спокойни в това отношение. Разбира се, на този свят срещаме доста апатични хора, които, изглежда, са способни да приемат леко сроковете, в които работи вселената, и наистина не изглеждат притеснени от нейните парадокси и неправди. Бабата на една моя приятелка й казвала: „На този свят няма толкова сериозна беда, че да не може да бъде излекувана с гореща вана, чаша уиски и един молитвеник.“ За някои хора е точно така. За други са нужни по-драстични мерки.

А сега ще спомена своя приятел, който отглежда крави в Ирландия — на пръв поглед най-необичайната личност, която можеш да срещнеш в индийски ашрам. Шон обаче е от онези хора, които като мен са родени с огромното желание, с налудничавия и непреклонен стремеж да разберат как функционира битието. Неговата малка енория в Корк, изглежда, не знаела нито един от отговорите, затова напуснал фермата през 80-те години и тръгнал да пътува из Индия в търсене на вътрешен мир чрез йога. Няколко години по-късно се върнал у дома, в ирландската кравеферма. Седял в кухнята на старата каменна къща с баща си — открай време фермер и пестелив на думи — и му разказвал всичко за духовните си открития в екзотичния Изток. Бащата на Шон слушал с умерен интерес, гледал огъня в камината и пушел лулата си. Изобщо не се обаждал, докато Шон не казал: „Тате, тази работа с медитацията е много важна, за да се научиш на спокойствие. Наистина може да ти спаси живота. Учи те как да успокоиш ума си.“

Баща му се обърнал към него и меко казал: „Аз вече имам спокоен ум, сине“, после продължил да се взира в огъня.

Но аз нямам. Нито пък Шон. Много от нас нямат. Много от нас поглеждат в огъня и виждат само ад. Трябва активно да уча как се прави това, което бащата на Шон явно е умеел по рождение, както пише Уолт Уитман, да стои „встрани от влаченето и плячкосването… развеселена, безучастна, съчувстваща, бездейна, единствена… едновременно в играта и извън нея, наблюдава я и се учудва“^[3]. Вместо да съм развеселена обаче, аз все съм разтревожена. Вместо да гледам, все проучвам и се бъркам. Онзи ден в молитвата си казах на Бог: „Виж, разбирам, че неизпитаният живот не си струва да се живее^[4], но мислиш ли, че някой ден ще имам неизпитан обяд!“

Будисткото учение има легенда за времето след въздигането на Буда към просветление. Говори се, че след трийсет и девет дни медитация, когато булото на заблудите най-сетне паднало и истинските механизми на вселената се разкрили на великия учител, той отворил очи и веднага казал: „Това не може да бъде обяснено“. Но после променил мнението си, решил, че в края на краищата ще излезе в света и ще опита да преподава практиките на медитация на шепа ученици. Знаел, че ще има само оскъден брой хора, на които неговите уроци ще служат (или ще им бъдат интересни). По-голямата част от човечеството, казва той, има очи, които са дотолкова слепени от праха на заблудите, че никога няма да видят истината, независимо кой се опитва да им помогне. Някои други (като таткото на Шон може би) са с толкова естествено бистър поглед и вече спокойни, че нямат нужда от никаква инструкция или помощ. Но има и такива, чиито очи са съвсем леко слепени от прах и които могат с помощта на подходящия учител да се научат някой ден да виждат по-ясно. Буда решава да бъде учител в полза на това малцинство — „за онези с малкото прах“.

Силно се надявам да съм от средно напрашените хора, но не знам. Знам само, че бях подтикната да намеря вътрешен мир с методи, които може да изглеждат малко драстични за широк кръг от хора. (Например, когато казах на един приятел от Ню Йорк, че отивам в Индия да живея в ашрам и да търся божественото, той въздъхна и каза: „О, в мене има част, която толкова копнее да направя това… но наистина нямам никакво желание.“) Не знам дали имам голям избор обаче. Обезумяла, търсих удовлетворение толкова много години и по толкова много начини, а всичките тези постижения и завоевания накрая те изтощават. Животът, ако продължаваш да го преследваш толкова упорито, ще те изтласка до смъртта. Времето — когато го гониш като бандит — ще се държи като такъв; винаги ще е на един град или една стая преднина от теб, ще сменя името и цвета на косата си, за да те заблуди, ще се измъква през задната врата на мотела точно когато се втурваш във фоайето с новата си заповед за обиск и ще остави само димяща цигара в пепелника, за да ти се надсмее. На някакъв етап трябва да спреш, защото то няма да го направи. Трябва да признаеш, че не можеш да го хванеш. Че не си длъжен да го хванеш. На някакъв етап, както Ричард настоява, трябва да се откажеш, да седнеш спокойно и да позволиш удовлетворението да дойде при теб.

Разбира се, да се откажеш от нещо е страшничко начинание за такива като нас, които вярват, че светът се върти само защото на върха му има дръжка, която ние лично насочваме, и че ако трябва да пуснем тази дръжка дори за момент, ами… това ще е краят на вселената. Но ти се опитай да я пуснеш, Бакалничке. Това е посланието, което получавам. Седни засега спокойно и прекрати натрапливото си участие. Виж какво ще се случи. В края на краищата птиците не падат от небето по средата на полета и не се разбиват долу. Дърветата не изсъхват и не умират, реките не текат, червени от кръв. Животът продължава да си върви. Дори италианските пощи все така ще кретат и ще правят своето без теб — защо си толкова сигурна, че твоят микромениджмънт на всеки миг в целия свят е толкова съществен? Защо не оставиш нещата такива, каквито са?

Чувам този аргумент и той ми харесва. Вярвам в него — интелектуално. Наистина. Но после се чудя — с целия си неуморен копнеж, с прекомерната си разпаленост и с тази глупаво гладна моя природа — какво ще правя тогава с тази своя енергия?

Отговор на този въпрос:

Потърси Бог, подсказва моята гуру. Потърси Бог, както човек с пламнала глава търси вода.