Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (5)

4.

Разбира се, имах много време да формулирам отношението си към божественото, откакто тогава на плочките в банята за първи път говорих направо на Бог. Насред онази мрачна ноемврийска криза обаче нямах желание да определям гледната си точка към теологията. Исках само да спася живота си. Най-после забелязах, че, изглежда, съм достигнала степен на безнадеждно и застрашаващо живота отчаяние, и ми дойде наум, че понякога хората в такова състояние се обръщат към Бог за помощ. Мисля, че го прочетох в някаква книга.

През сподавения плач казах на Бог нещо като: „Здравей, Боже. Как си? Аз съм Лиз. Радвам се да се запознаем.“

Точно така, говорех на създателя на вселената, сякаш току-що са ни запознали на някой коктейл. В живота обаче боравим с онова, което знаем, а в началото на ново познанство аз винаги използвам тези думи. Всъщност само това можех да направя, за да се въздържа и да не кажа: „Винаги съм била голям фен на твоето творчество…“

„Съжалявам, че те безпокоя толкова късно през нощта — продължих аз, — но съм в голяма беда. И ми е мъчно, че никога преди не съм ти говорила направо, но се надявам, че винаги съм изразявала достатъчно благодарност за всички дарове, които си ми изпращал в живота.“

Тази мисъл ме накара да заплача още по-силно. Бог ме чакаше. Доколкото можах, се овладях и продължих: „Както знаеш, не съм специалист в молитвите. Но те моля да ми помогнеш. Отчаяно се нуждая от помощ. Не знам какво да правя. Нуждая се от отговор. Моля те, кажи ми какво да направя… Моля те, кажи ми какво да направя…“

И така молитвата се стесни до простото искане — Моля те, кажи ми какво да направя, — което повтарях отново и отново. Не знам колко време се молих. Знам само, че го правех като човек, който моли да пощадят живота му. И плаках цяла вечност.

Докато — съвсем внезапно — не спрях.

Съвсем внезапно открих, че вече не плача. Всъщност спрях по средата на хлипането. Мъката ми беше напълно изсмукана навън. Вдигнах чело от пода и седнах изненадана, чудейки се дали сега ще видя някакво Висше същество, което отнася плача ми. Но нямаше никой. Бях съвсем сама. Но не истински сама. Бях заобиколена от нещо, което мога да опиша само като малък джоб, пълен с тишина — толкова необикновена тишина, че не смеех да издишам от страх да не я подплаша. Стоях напълно неподвижна. Не знам дали изобщо някога съм усещала такъв покой.

После чух глас. Моля ви, не се тревожете — не беше холивудският старозаветен глас на Чарлтън Хестън^[1], нито ми съобщаваше, че трябва да построя бейзболно игрище в задния си двор. Беше просто моят глас и излизаше от самата мен. Но никога не го бях чувала такъв. Пак си беше моят глас, но напълно разумен, спокоен и състрадателен. Така би звучал гласът ми само ако някога изпитам любов и сигурност в живота си. Как да опиша топлотата на чувството в този глас, докато ми даваше отговора, който завинаги щеше да запечата вярата ми в божественото?

Гласът каза: Лягай си, Лиз.

Издишах.

Пределно ясно беше, че точно това трябва да направя. Нямаше да приема никакъв друг отговор. Нямаше да повярвам на някакъв мощен, гръмовен глас, който казва или: Трябва да се разведеш с мъжа си!, или: Не трябва да се развеждаш с мъжа си! Защото това не е истинска мъдрост. Истинската мъдрост дава единствения възможен отговор във всеки конкретен момент, а в онази нощ да си легна беше единственият възможен отговор. Лягай си, каза този всезнаещ вътрешен глас, защото не ти е нужно да узнаеш крайния отговор точно сега, в три часа през нощта, един вторник през ноември. Лягай си, защото те обичам. Лягай си, защото единственото, от което имаш нужда сега, е да си починеш малко и да се погрижиш добре за себе си, докато наистина узнаеш отговора. Лягай си, защото, когато дойде бурята, трябва да си достатъчно силна, за да се справиш с нея. А бурята се задава, скъпа моя. Ще се разрази съвсем скоро. Но не тази нощ. Затова:

Лягай си, Лиз.

В известен смисъл този кратък епизод носи всички признаци на типичния за християнството духовен прелом — тъмната нощ на душата, зовът за помощ, гласът, който отговаря, усещането, че си преобразен. Но не бих казала, че за мен това беше религиозен прелом — не и в традиционния смисъл да се преродиш или да бъдеш спасен. По-скоро бих нарекла случилото се онази нощ началото на духовен разговор. Първите думи на открит и изучаващ диалог, който накрая действително щеше да ме отведе много близо до Бог.