Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (49)

48.

Медитацията на следващата сутрин е ужасна. Отчаяно моля ума си да отстъпи назад и да ме остави да намеря Бог, но умът ми се е втренчил в мен с желязна власт и казва: „Никога няма да допусна да ме подминеш.“

Целият този ден всъщност съм толкова отвратителна и ядосана, че се страхувам за живота на всеки, който ми пресече пътя. Сопвам се на горката германка, защото не говори добре английски и не разбира обясненията ми къде е книжарницата. Толкова се срамувам от яростта си, че отивам да се скрия (уви, в поредната!) баня и се разплаквам, а после страшно се ядосвам на себе си за плача, щом си спомням съвета на своята гуру да престана все да се разпадам, иначе се превръща в навик… но какво знае тя за това? Тя има просветление. Не може да ми помогне. Тя не ме разбира.

Не искам никой да разговаря с мен. В момента не мога да понасям ничия физиономия. За малко дори успявам да се изплъзна и на Ричард от Тексас, но накрая той ме открива на вечерята и сяда — смел човек — в черния пушек на омразата ми към самата мен.

— Какво си се напушила така? — провлачва той, както обикновено с клечка за зъби в устата.

— Не питай — отвръщам, но после почвам да говоря и му разказвам абсолютно всичко, като завършвам с думите: — И най-лошото е, че съм обсебена от мисълта за Дейвид. Смятах, че съм го преодоляла, но всичко започва наново.

— Някъде след около шест месеца ще се почувстваш по-добре — уверява ме Ричард.

— Вече минаха дванайсет месеца, Ричард.

— Тогава си дай още шест. Просто слагай по шест месеца, докато не изчезне. За такива работи трябва време.

Изсумтявам гневно като бик.

— Бакалничке — обажда се Ричард, — чуй ме. Един ден ще погледнеш назад към този етап от живота си като време на сладка печал. Ще видиш, че си плакала и сърцето ти е било разбито, но животът ти се е променял и си била на възможно най-доброто място в света за тази цел — на красиво място за набожност, изпълнено със състрадание. Изживей всяка минута от това време. Остави нещата сами да се оправят тук, в Индия.

— Но аз наистина го обичах.

— Голяма работа. Била си влюбена в някого. Не виждаш ли какво е станало? Този тип е докоснал в сърцето ти нещо по-дълбоко от това, което си била способна да достигнеш, тоест разбил те е, детко. Но любовта, която си изпитала, е само началото. Само си вкусила от нея. Това е просто ограничена, дребнава, тленна любов. Почакай да видиш колко по-дълбоко можеш да обичаш. По дяволите, Бакалничке, ти си способна един ден да обикнеш целия свят. Това е съдбата ти. Не се смей.

— Не се смея. — Всъщност плачех. — И моля те, ти не ми се присмивай сега, но според мен причината толкова трудно да забравя Дейвид е, че сериозно го смятах за своя сродна душа.

— Сигурно е бил такъв. Проблемът е, че ти не разбираш какво означава тази дума. Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват. И слава Богу, че е така. Проблемът ти е, че просто не искаш да пуснеш тази душа да си отиде. Всичко е свършило, Бакалничке. Предназначението на Дейвид е било да те разтърси, да те извади от брака, който е трябвало да напуснеш, да поразкъса малко твоето его, да ти покаже препятствията и лошите наклонности, да разбие сърцето ти и да го отвори, за да може вътре да влезе нова светлина, дотолкова да те отчае и извади от равновесие, че да трябва да промениш живота си, после да те запознае с духовния ти учител и да офейка. Това е била работата му и той се е справил страхотно, но вече край. Ти обаче не можеш да приемеш, че връзката ви е имала наистина кратък срок на годност. Ти си като куче на бунището, мила — само ближеш празната консерва и опитваш да извадиш още храна от нея. И ако не внимаваш, тази консерва ще се залепи за муцунката ти завинаги и ще направи живота ти ужасен. Затова я пусни.

— Но аз го обичам.

— Ами, обичай го.

— Но той ми липсва.

— Ами, нека да ти липсва. Пращай му малко любов и светлина всеки път, когато помислиш за него, а после го пусни. Просто те е страх да освободиш последните остатъци от Дейвид, защото тогава наистина ще останеш сама, а Лиз Гилбърт е уплашена до смърт какво ще се случи, ако наистина е сама. Ето виж какво трябва да разбереш, Бакалничке. Ако разчистиш в ума си пространството, което сега използваш за обсебване на това момче, там ще се получи вакуум, празно място — входна врата. И познай какво ще направи вселената с тази врата? Ще се втурне вътре — Бог ще се втурне вътре — и ще те изпълни с повече любов, отколкото някога си се надявала. Затова престани да използваш Дейвид, за да запушваш тази врата. Пусни го.

— Но аз искам двамата с Дейвид да можем…

Той ме прекъсва:

— Виждаш ли, това ти е проблемът. Искаш прекалено много, скъпа. Все едно искаш гръдният ти кош да е на гърба.

Тази реплика ме разсмива за първи път през деня.

После питам Ричард:

— Е, и колко време ще мине, докато свърши това мъчение?

— Искаш точна дата?

— Да.

— Която да заградиш в календара си?

— Да.

— Да ти кажа, Бакалничке, ти имаш сериозни проблеми с това, че прекалено много искаш да контролираш всичко.

В този момент яростта ме изпепелява като пожар. Искам да контролирам? АЗ? Всъщност се чудя дали да не зашлевя Ричард за тази обида. А после от дъното на огромното ми възмущение изплува истината. Внезапната, очевидна, комична истина.

Той е напълно прав.

Огънят в мен стихва така бързо, както е пламнал.

— Ти си напълно прав — казвам.

— Знам, че съм прав, мила. Слушай, ти си силна жена и си свикнала да получаваш от живота каквото поискаш, но в последните няколко връзки не си получила желаното и си загазила. Мъжът ти не се е държал, както ти си искала, Дейвид също. Този път не е станало на твоето. А нищо не дразни една командаджийка повече от това да не стане на нейното.

— Моля те, не ме наричай командаджийка.

— Ти наистина имаш проблеми с контрола, Бакалничке. Хайде, стига. Никой ли не ти го е казвал преди?

(Ами… даа. Но работата е там, че като се развеждаш с даден човек, не след дълго сякаш вече не чуваш всички гадости, които казва за теб.)

Затова се съвземам и признавам:

— Добре, вероятно си прав. Може би наистина имам проблем с контрола. Но е странно, че го забеляза. Защото не мисля, че толкова личи отвън. Имам предвид… Обзалагам се, че повечето хора не могат да видят проблемите ми с контрола от пръв поглед.

Ричард от Тексас се разсмива толкова силно, че едва не изпуска клечката си за зъби.

— Не могат ли? Миличка, и Рей Чарлс ще види, че обичаш да командваш!

— Добре, мисля, че разговорът от моя страна приключи, благодаря.

— Трябва да се научиш да се отказваш, Бакалничке. Иначе ще се поболееш. Никога вече няма да спиш спокойно. Ще се въртиш и мяташ вечно, и ще се бичуваш, че животът ти е такова фиаско. Какво ми има? Как така провалям всичките си връзки? Защо все не успявам? Нека позная, сигурно снощи пак си будувала и си си причинявала това?

— Добре, Ричард, достатъчно — казвам аз. — Не искам да се разхождаш повече из главата ми.

— Тогава затвори вратата — отвръща моят голям тексаски йога.