Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (46)

45.

Всекидневното ходене в пещерата за медитация би трябвало да е време за общуване с божественото, но напоследък отивам там, като си плета краката по пътя, както кучето ми се дърпаше, когато отивахме при ветеринаря (защото знаеше, че колкото и приятелски да са настроени всички, накрая всичко ще свърши с пронизващото убождане на някакъв медицински инструмент). Обаче след последния си разговор с Ричард от Тексас тази сутрин опитвам нов подход. Сядам да медитирам и казвам на ума си: „Виж, разбирам, че си малко уплашен. Но повярвай ми, не се опитвам да те унищожа. Просто искам да ти намеря място за почивка. Обичам те.“

Онзи ден един монах ми каза: „Мястото за почивка на ума е сърцето. Единственото, което умът чува по цял ден, са звънтящи камбани, шум и спорове, а иска само спокойствие. Единственото място, на което умът някога ще намери покой, е в тишината на сърцето. Ето там трябва да стигнеш.“

Освен това опитвам с друга мантра. С нея преди съм имала късмет. Проста е, само от две срички:

Хам-са.

На санскрит означава „Аз съм Онова.“^[1]

Йогите казват, че Хам-са е най-естествената мантра, тази, която е дадена от Бог на всички ни преди раждането. Това е звукът на собствения ни дъх. Хам при вдишване, са при издишване. (Хам, между другото, се произнася меко, отворено: хам, не като звука при ядене, а са хармонира с ах-хх…) Докато сме живи, при всяко вдишване и издишване повтаряме тази мантра. Аз съм Онова. Аз съм божествен, аз съм с Бог, аз съм проявление на Бог, не съм отделен, не съм сам, не съм ограничено илюзорно същество. Винаги съм смятала Хам-са за лесна и успокояваща. По-лесна за медитиране от Ом Намах Шивая — така да се каже — „официалната“ мантра на йога. Онзи ден поговорих с монаха и той ме посъветва да продължа с Хам-са, ако ми помага за медитацията. Каза: „Продължавай да медитираш каквото и да се върти в ума ти.“

Затова днес ще пробвам с нея.

Хам-са.

Аз съм Онова.

Мислите се появяват, но не им обръщам особено внимание, само им казвам почти по майчински: „О, познавам ви, палавници… излезте сега навън и си поиграйте… мама слуша Бог.“

Хам-са.

Аз съм Онова.

Заспивам за момент. (Или нещо такова. При медитиране никога не си съвсем сигурен дали това, което мислиш за сън, наистина е сън. Понякога то е просто друго ниво на съзнание.) Когато се събуждам или нещо такова, усещам меката синя, наелектризирана енергия, която пулсира из тялото ми на вълни. Малко е тревожно, но и удивително. Не знам какво да правя, затова просто разговарям вътрешно с тази енергия. Казвам й: „Вярвам в теб“, и в отговор тя се усилва, уголемява. Вече е страховито мощна, сякаш похищава сетивата. Извира от основата на гърба ми. Чувствам как вратът ми иска да се изпъне и завърти, позволявам му и тогава заставам в най-странното положение — седнала с изправен гръб като прилежна йога, но лявото ми ухо е силно притиснато към лявото ми рамо. Не знам защо главата и вратът ми искат да направят това, но няма да споря с тях — те настояват. Пулсиращата синя енергия все така се издига през тялото ми, чувам нещо като потропване в ушите си и вече е толкова мощна, че не мога повече да се справям с нея. Така ме плаши, че й казвам: „Още не съм готова!“, и внезапно отварям очи. Всичко изчезва. Отново се намирам в стая, в познатата среда. Поглеждам часовника си. Била съм тук — или някъде там — почти цял час.

Задъхвам се, буквално се задъхвам.