Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (43)

42.

На следващата сутрин пристигам точно навреме за медитацията в четири часа, с която тук винаги започва денят. Трябва да стоим един час в мълчание, но минутите за мен се влачат, сякаш са километри — шейсет безмилостни минути, които се налага да изтърпя. На четиринайсетата минута километър нервите ми не издържат, коленете ми омекват и ме обзема гняв. А това е разбираемо, като се има предвид, че разговорите между мен и ума ми по време на медитация обикновено протичат горе-долу така:

Аз: Добре, сега ще медитираме. Да насочим внимание към дишането си и да се съсредоточим върху мантрата. Ом Намах Шивая. Ом Намах Шив…

Ум: Мога да ти помогна да се справиш, да знаеш!

Аз: Да, добре, имам нужда от помощта ти. Да почваме. Ом Намах Шивая. Ом Намах Шив…

Ум: Ще ти помогна да измислиш хубави медитативни образи. Като… хей, този е подходящ. Представи си, че си храм. Храм върху остров! И островът е в морето!

Аз: О, това е хубав образ.

Ум: Благодаря. Сам го измислих.

Аз: Но за кое море става дума?

Ум: За Средиземно. Представи си, че си един от гръцките острови, с античен храм на него. Не, не това, прекалено е туристическо. Знаеш ли? Забрави морето. Моретата са твърде опасни. Имам по-добра идея — представи си, че островът е в езеро.

Аз: Може ли сега да медитираме, моля те. Ом Намах Шив…

Ум: Да! Точно така! Но се опитай да не си представяш, че в езерото има… как се наричат тези неща…

Аз: Джетове?

Ум: Да! Джетове! Те гълтат толкова много гориво! Истинска заплаха за околната среда. Знаеш ли кое друго харчи много гориво? Духачките на листа. Човек не би допуснал, но…

Аз: Добре, но нека сега да МЕДИТИРАМЕ, моля те. Ом Намах…

Ум: Точно така! Наистина искам да ти помогна в медитирането! Затова ще прескочим представата за острова в езеро или в морето, явно не върши работа. Да предположим, че си остров… в реката!

Аз: О, имаш предвид на нещо като остров Банърман в река Хъдсън?

Ум: Да! Точно така! Идеално. Последно решаваме да медитираме върху този образ. Представи си, че си остров в реката. Всички мисли, които текат край теб, докато медитираш, са просто естествените течения и можеш да ги игнорираш, защото си остров.

Аз: Чакай, не каза ли, че съм храм.

Ум: Да, извинявай. Ти си храм върху остров. Всъщност ти си и храмът, и островът.

Аз: А реката, пак ли съм аз?

Ум: Не, реката представлява само мислите.

Аз: Спри! Моля те, спри! ПОДЛУДЯВАШ МЕ!!!

Ум (наранен): Извинявай. Просто исках да помогна.

Аз: Ом Намах Шивая… Ом Намах Шивая… Ом Намах Шивая…

Тук в мислите настъпва обнадеждаваща осемсекундна пауза. Но тогава…

Ум: Още ли ми се сърдиш?

… И тогава с тежко пъшкане, сякаш изплувам да си поема въздух, разумът ми побеждава, очите ми се отварят и аз приключвам. Разплакана. Ашрамът би трябвало да е място, на което идваш, за да задълбочиш медитацията си, а това е катастрофа. Напрежението ми идва в повече. Няма да успея. Какво да правя? Всеки ден на четиринайсетата минута да бягам от храма разплакана?

Тази сутрин обаче, вместо да се боря, просто спрях. Предадох се. Отпуснах се на стената зад мен. Гърбът ме болеше, нямах сили, разумът ми блуждаеше. Позата ми се разпадна като рухващ мост. Извадих мантрата от горната част на главата си (където ме притискаше като невидима наковалня) и я оставих на пода до мен. После казах на Бог: „Много съжалявам, но днес не мога да стигна по-близо до теб.“

Индианците лакота казват, че дете, което още не може да седи с изправен гръб, е наполовина развито дете. А един древен санскритски текст казва: „По определени признаци можеш да познаеш дали медитацията се изпълнява правилно. Например, когато на главата ти кацне птица, защото мисли, че си нещо неподвижно.“ Това още не ми се е случило. Но в следващите около четиридесет минути се опитах да седя колкото се може по-тихо, като в капан в залата за медитация и впримчена в собствения си срам и неспособност, и гледах как учениците около мен седят в съвършените си пози — съвършените им очи бяха затворени, самодоволните им лица излъчваха спокойствие, защото те със сигурност се пренасяха в някакви съвършени небеса. Изпълваше ме силна, изгаряща тъга и много исках да избухна в прегръдките на плача, но положих всички усилия да не го правя, защото си спомних нещо, което веднъж моята гуру бе казала — никога да не позволяваш да се разпаднеш, понеже ако го допуснеш, става тенденция и се случва отново и отново. Вместо това трябва да се упражняваш да останеш силен.

Но аз не се чувствах силна. Тялото ме болеше, засрамено от своята некадърност. Чудех се кое е това „аз“, което разговаря с разума ми, и кой е „разумът“. Разсъждавах за безмилостната, обработваща мислите и поглъщаща душата машина, която е моят мозък, и се чудех как, за Бога, ще успея да я подчиня. После си спомних една реплика от филма „Челюсти“ и не можах да сдържа усмивката си:

„Ще ни трябва по-голяма лодка.“