Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (42)

41.

Тук на всички ни е възложена работа и се оказва, че моята задача е да търкам пода на храмовете. Ето как изглеждам по няколко часа на ден — на колене върху студения мрамор, с четка и кофа, работя безспир като доведената сестра от приказките. (Между другото, наясно съм с метафората — изчистване на храма, който представлява сърцето ми, излъскване на душата ми, всекидневно земно усилие, което трябва да се приложи към духовната практика, с цел да се пречистиш, и т.н.)

Другите чистачи на подове са предимно тайфа индийски тийнейджъри. Винаги дават тази работа на тийнейджъри, защото изисква голяма физическа енергия, но неголеми запаси от отговорност — можеш да нанесеш само ограничена вреда, ако оплескаш работата. Харесвам хората, с които работя. Момичетата са пърхащи пеперудки, които изглеждат доста по-малки от осемнайсетгодишните американки, а момчетата са строги малки тирани, които изглеждат доста по-възрастни от осемнайсетгодишните американци. Никой не трябва да говори в храмовете, но това са тийнейджъри, ето защо докато работим, се чува постоянно бърборене. Не са изцяло сладки приказки. Едно от момчетата по цял ден търка пода до мене и ми изнася страстни лекции как най-добре да върша работата си тук: „Приеми я на сериозно. Бъди точна. Бъди непосредствена и спокойна. Помни — всичко, което правиш, го правиш за Бог. И всичко, което прави Бог, го прави за теб.“

Това е тежък физически труд, но всекидневните ми часове работа са значително по-леки от всекидневните ми часове медитация. Истината е, че не се смятам за добра в медитирането. Знам, че съм отвикнала, но честно казано, никога не съм имала особен успех. Изглежда, не мога да усмиря ума си. Веднъж споменах това на един индийски монах и той каза: „Жалко, че си единственият човек в историята на света с такъв проблем.“ После ми цитира „Бхагавадгита“, най-свещения древен текст на йога: „О, Кришна, умът е неспокоен, бурен, упорит и непреклонен. Смятам, че е толкова трудно да го подчиниш, колкото и вятъра.“

Медитацията е и котвата, и крилете на йога. Медитацията е пътят. Има разлика между медитацията и молитвата, макар че и двете практики търсят общуване с божественото. Чувала съм да казват, че молитвата е акт, чрез който говориш с Бог, докато чрез медитацията слушаш. Опитайте се да познаете кое ми е по-лесно. Мога да разправям на Бог за всичките си чувства и проблеми по цял ден, но когато дойде време да изпадна в мълчание и да слушам… ами, доста по-различно е. Когато помоля ума си да застине спокойно, той поразително бързо става: 1. отегчен, 2. ядосан, 3. потиснат, 4. тревожен или 5. всички по-горе изброени.

Като повечето хуманоиди аз съм обременена с „ум като маймуна“, както го наричат будистите — мислите подскачат от клон на клон и спират само за да се почешат, да плюят и да изкрещят. От далечното минало до незнайното бъдеще умът ми безконтролно се люшка из времето, докосвайки десетки идеи в минута, необуздан и непокорен. Това само по себе си не е задължително проблем; проблемът е в емоционалното привързване, което върви с мисленето. Радостните мисли ме правят радостна, но — олеле! — колко бързо се мятам отново към натрапчивата тревожност, която съсипва настроението; после идва споменът за момент, в който съм била ядосана, и почвам да се горещя и да се паля наново; после умът ми решава, че времето е подходящо за самосъжаление, а след това веднага идва самотата. В края на краищата ти си онова, което мислиш. Чувствата ти робуват на мислите, а ти робуваш на чувствата си.

Другият проблем с цялото това люшкане из лианите на мисълта е, че никога не си там, където си. Винаги ровиш в миналото или надзърташ в бъдещето, но рядко оставаш в сегашния момент. Подобно е на навика на любимата ми приятелка Сюзан, която — щом види хубаво място — възкликва почти в паника: „Толкова е красиво тук! Искам да се върна някой ден!“, а аз впрягам цялото си умение да я убеждавам, че тя вече е тук. Ако търсиш единение с божественото, този тип фучене напред-назад е проблем. Има причина да наричат Бог присъствие — защото Бог е точно тук и точно сега. Настоящето е единственото място, на което ще Го намериш, а сегашният момент е единственият.

Обаче оставането в настоящия миг изисква самоотвержено съсредоточаване в една точка. Различните техники за медитация препоръчват различни начини за постигането му — например като насочиш погледа си към едно петънце светлина или като наблюдаваш как вдишваш и издишваш. Моята гуру учи на медитация с помощта на мантра — свещени думи или срички, които се повтарят съсредоточено. Мантрата има двойна функция. От една страна, дава на ума нещо за правене. Все едно давате на маймунката купчина с десет хиляди копчета и й казвате: „Премести тези копчета едно по едно в нова купчина.“ Това е значително по-лесно за маймунката, отколкото ако я стоварите в ъгъла и я помолите да не мърда. Другата цел на мантрата е да ви отведе до друго състояние, сякаш плавате с лодка през неспокойните вълни на съзнанието. Когато вниманието ви попадне в насрещното течение на мисълта, просто се върнете към мантрата, качете се отново в лодката и продължете. Смята се, че великите санскритски мантри имат невъобразими сили. Ако останете с мантрата, тя има способността да ви прекара чак до бреговете на божественото.

Сред многобройните ми проблеми с медитирането е и това, че мантрата, която ми дадоха — Ом Намах Шивая, — не стои мирно в главата ми. Харесвам звученето и смисъла й, но с нея не преминавам плавно към медитация. Не се е случвало нито веднъж през двете години, в които практикувам йога. Когато се опитвам да повторя Ом Намах Шивая мислено, мантрата всъщност се залепва за гърлото ми и държи челюстта ми здраво стисната, а това ме изнервя. Никога не успявам да синхронизирам сричките с дишането си.

Една нощ най-после споделям със съквартирантката си Корела за това. Срам ме е да призная пред нея колко ми е трудно да държа ума си съсредоточен върху повтарянето на мантрата, но тя е инструктор по медитация. Може би ще успее да ми помогне. Разказва ми, че и нейният ум преди се е лутал по време на медитация, но сега тази практика е чудесната, лесна, преобразяваща радост в живота й.

— Сякаш просто сядам и затварям очи — казва тя. — Само трябва да помисля за мантрата и изчезвам направо в небето.

Като чувам това, ми се повдига от завист. И все пак Корела практикува йога от почти толкова години, на колкото съм аз. Моля я да ми покаже как точно използва Ом Намах Шивая, когато медитира. Прави ли по едно вдишване на всяка сричка? (Когато постъпвам така, наистина ми изглежда безкрайно и досадно.) Или на всяко поемане на дъх се пада по една дума? (Но всички думи са с различна дължина! Тогава как дишаш равномерно?) Да не би да изрича цялата мантра веднъж при вдишване, после пак при издишване? (Защото, когато опитвам това, всичко се забързва и ставам неспокойна.)

— Не знам — отвръща Корела. — Просто някак… я казвам.

— Но изпяваш ли я? — настоявам аз, вече отчаяна. — Даваш ли й ритъм?

— Просто я казвам.

— Можеш ли да я повториш на глас пред мен, както я казваш наум, когато медитираш?

Моята съквартирантка отстъпчиво затваря очи и започва да изговаря мантрата на глас, така както я чува в главата си. И наистина, тя просто… я казва. Казва я тихо, нормално, с лека усмивка. Всъщност я повтаря няколко пъти, после ставам неспокойна и я прекъсвам.

— Но не се ли отегчаваш? — питам я аз.

— Ах! — възкликва Корела и отваря очи с усмивка. Поглежда часовника си. — Десет секунди са минали, Лиз. И вече сме отегчени, така ли?