Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (4)

3.

За мен това беше начало. Тъй като за първи път споменавам тази натежала от значения дума БОГ в книгата си и понеже тя ще се появява отново много пъти на следващите страници, съвсем справедливо е да спра тук за момент и да обясня точно какво имам предвид, когато я произнасям, просто за да може хората веднага да решат в каква степен да се засегнат.

Оставям за по-късно спора дали Бог изобщо съществува (не, имам по-добра идея — да пропуснем напълно този спор). Нека първо обясня защо използвам думата Бог, щом също толкова лесно мога да избера думите Йехова, Аллах, Брахма, Вишну или Зевс. Друга възможност бе да нарека Бог „Онова“, както го изписват в древните санскритски текстове и което според мен най-много се приближава до всеобхватната и неизразима същност, която понякога усещам. Но за мен „Онова“ няма лице — сякаш е предмет, а не същество — и аз не мога да му се моля. Имам нужда от точно име, за да усетя пълноценно личното присъствие. По същата причина не отправям молитвите си към Вселената, Великата празнота, Силата, Върховния аз, Цялото, Създателя, Светлината, Висшата сила, нито дори към най-поетичното название на Бог, сигурно взето от гностичните евангелия: „У Когото няма нито сянка от промяна.“

Нямам нищо против което и да е от тези имена. Чувствам, че те са равни, защото са еднакво подходящи и неподходящи описания на неизразимото. Но всички имаме искрена нужда от име за неизразимото и аз усещам, че „Бог“ е най-топлото, затова го използвам. Също трябва да призная, че обикновено мисля за Бог като за „Него“, което не ме притеснява, защото според мен това е просто удобно лично местоимение, а не прецизно анатомично описание или причина за революция. Естествено, нямам против хората да наричат Бог „Нея“ и разбирам желанието им за това. Пак повтарям — за мен това са равнозначни изрази, колкото подходящи, толкова и неподходящи. Обаче смятам, че изписването и на двете местоимения с главна буква е мило, дребна учтивост пред божественото.

Културно, макар и не богословски, аз съм християнка. Родена съм в общност на бели англосаксонски протестанти. И макар наистина да обичам онзи велик проповедник на мира, наречен Исус, и да си запазвам правото в определени трудни ситуации да се питам какво всъщност би направил Той, не мога да преглътна категоричното твърдение в християнството, според което Христос е единственият път към Бога. Строго погледнато, тогава не мога да се нарека християнка. Повечето християни, които познавам, приемат чувствата ми по въпроса благосклонно и без предразсъдъци. Освен това повечето християни, които познавам, не се изразяват много стриктно. На онези, които наистина се изразяват (и мислят) стриктно, тук мога само да поднеса извиненията си за наранените чувства и да се разгранича от вижданията им.

Обикновено се интересувам от трансцендентната мистика на всички религии. Винаги затаявам дъх от вълнение, когато някой твърди, че Бог не живее в догматичните писания, нито седи върху трон високо в небето, а пребивава наистина много близо до нас — много по-близо, отколкото можем да си представим — и диша направо през сърцата ни. Отвръщам с признателност на всеки, който някога е пътувал до центъра на това сърце и сетне се е върнал на света, за да разкаже на останалите, че Бог е преживяване на върховната любов. Във всяка религиозна традиция на земята има загадъчни светци и хора, надхвърлили човешките възможности, които разказват точно за това преживяване. За съжаление много от тях са затворени и убити. Въпреки всичко ги ценя високо.

И накрая, моята вяра в Бог е нещо простичко. Например някога имах наистина страхотно куче. Взех я от приют за безпризорни любимци. Беше смесица от около десет различни породи, но явно бе наследила най-хубавите черти от всяка. Имаше кафява козина. Когато ме питаха: „Какво е това куче?“, винаги отговарях едно и също: „Това е кафяво куче.“ По същия начин, когато ми задават въпроса: „В какъв Бог вярваш?“, отговорът ми е лесен: „Вярвам във великолепен Бог.“