Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (38)

37.

Когато бях малка, семейството ми отглеждаше пилета. Винаги, по всяко време имахме около дузина от тях и ако се случеше някое да умре — отмъкнато от ястреб или лисица, или пък покосено от някаква неясна птича болест, — баща ми заменяше изгубеното. Отиваше с колата до близката птицеферма и се връщаше с ново пиле в чантата. Работата е там, че трябва да внимавате, когато внасяте ново пиле в кокошарника. Не може просто да го пуснете там с по-старите пилета, защото ще го помислят за натрапник. Вместо това трябва да пъхнете новата птица посред нощ, докато другите спят. Да я оставите на гредата до другите и да се измъкнете на пръсти. На сутринта, когато кокошките се събудят, няма да забележат новодошлата, а само ще си помислят: „Сигурно е била тук през цялото време, след като не съм я видяла да пристига.“ Решаващият аргумент е, че когато се събуди с другите, самата новодошла не знае, че е нова, а си казва: „Сигурно съм била тук през цялото време…“

Точно по същия начин пристигам в Индия.

Самолетът ми каца в Мумбай в 1:30 през нощта. Днес е 30 декември. Намирам багажа си, после намирам таксито, което ще ме вози часове наред от града до ашрама, който се намира в отдалечено село. Подремвам по пътя през нощна Индия, понякога се събуждам, поглеждам през прозореца и виждам странни призрачни фигури на слаби жени, облечени със сари, които вървят край пътя със снопове съчки на главите. По това време? Задминават ни автобуси без включени фарове, а ние задминаваме волски каруци. Индийските смокини простират великолепните си корени в канавките.

Спираме пред входа на ашрама в 3:30 сутринта, точно срещу храма. Докато слизам от таксито, млад мъж със западно облекло и вълнена шапка излиза от сенките и се представя — той е Артуро, двайсет и четири годишен журналист от Мексико, изцяло отдаден на моята гуру, и е дошъл да ме посрещне. Докато си разменяме поздрави шепнешком, дочувам как отвътре долитат първите познати тонове на любимия ми санскритски химн. Това е сутрешната арати, първата сутрешна молитва, която се пее всеки ден в 3:30 часа сутринта, когато ашрамът се събужда. Посочвам храма и питам Артуро „Може ли…?“, а той прави гостоприемен жест. И така, плащам на таксиметровия шофьор, скътвам раницата си зад едно дърво, свалям обувките си, коленича и докосвам с чело стъпалото към храма, а после спокойно влизам вътре и се присъединявам към малката групичка предимно от индийки, които пеят този красив химн.

Това е химнът, който аз наричам „Удивителната благодат на санскрит“ и е изпълнен с религиозен копнеж. Това е единствената религиозна песен, която съм научила наизуст — не толкова от старание, колкото от любов. Запявам познатите думи на санскрит: от простичкото въведение в свещеното учение на йога, през възходящите тонове на преклонение („Прекланям се пред първопричината на вселената… Прекланям се пред онзи, чиито очи са слънцето, луната и огънят… Ти си всичко за мен, о, Боже на боговете…“) до последното скъпоценно обобщение на цялата вяра („Това е съвършено, онова е съвършено, ако вземеш съвършеното от съвършеното, съвършеното остава“).

Жените привършват песента. Покланят се мълчаливо, после излизат през странична врата, прекосяват тъмен двор и влизат в по-малък храм, едва осветен от газена лампа и изпълнен с мирис на тамян. Тръгвам след тях. Стаята е пълна с поклонници — индийци и от Запада, — увити във вълнени шалове заради предутринния студ. Всички седят и медитират, човек би помислил, че са накацали като пилета, и аз, новата птица в ятото, се вмъквам до тях съвсем незабелязано. Сядам с кръстосани крака, слагам ръце на коленете си, затварям очи.

Не съм медитирала от четири месеца. Дори не съм помисляла за медитация през тези четири месеца. Седя там. Дишането ми се успокоява. Произнасям наум мантрата веднъж, много бавно и отмерено, сричка по сричка.

Ом.

На.

Мах.

Ши.

Ва.

Я.

Ом Намах Шивая.

Почитам божественото, което пребивава вътре в мен.^[1]

После я повтарям отново. Отново. И отново. Не толкова медитирам, колкото разгръщам внимателно мантрата, както бихте разопаковали най-хубавия порцелан на баба си, ако е стоял дълго време неизползван в кутия. Не знам дали заспивам или потъвам в някаква магия, нито знам колко време е минало. Но когато слънцето най-после изгрява тази сутрин в Индия и всички отварят очи и поглеждат наоколо, Италия вече изглежда на десет хиляди мили далеч от мен и сякаш винаги съм била тук, в този птичарник.