Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (37)

36.

Остава ми само една седмица тук. Преди да отлетя за Индия, смятам да се върна в Америка за Коледа не само защото не бих понесла мисълта да прекарам празника без семейството си, но и защото следващите осем месеца пътуване в Индия и Индонезия изискват пълна промяна на багажа ми. Много малко от нещата, които ти трябват, за да живееш в Рим, съвпадат с нещата, необходими да се скиташ из Индия.

И може би като подготовка за Индия решавам последната седмица да пътувам из Сицилия. Това е най-близката до Третия свят част от Италия и следователно е нелошо място, ако трябва да се подготвите за сблъсък с крайна бедност. А може би искам да ида в Сицилия заради думите на Гьоте: „Без да е видял Сицилия, човек не може да добие ясна представа какво е Италия.“

Но не е лесно да отидеш или да обиколиш Сицилия. Налага се да използвам всичките си търсачески умения, за да намеря влак, който в неделя минава надолу по цялото крайбрежие, а после да открия съответния ферибот до Месина (плашлив и недоверчив пристанищен град на Сицилия, който сякаш надава вой иззад барикадирани врати: „Не съм виновен, че съм грозен! И земетресения изтърпях, и запалителни бомби, и мафията се погаври с мен!“). След като пристигнах в Месина, трябваше да намеря автогарата (мръсна като дроб на пушач), да открия човека, чиято работа е да седи в будката за билети и да оплаква живота си, и да видя ще благоволи ли да ми продаде билет за крайбрежния град Таормина. После да се друсам покрай скалите и плажовете на поразителния, назъбено отсечен източен бряг на Сицилия, докато стигна Таормина, след това трябва да хвана такси и накрая да намеря хотел. После трябва да открия подходящия човек, за да му задам любимия си въпрос на италиански: „Къде е най-добрата храна в този град?“ В Таормина този човек се оказва сънен полицай. Той ми дава едно от най-великите неща, които някой изобщо може да ми даде в живота — малко листче хартия с написано върху него името на затънтен ресторант и нарисувана на ръка карта как да стигна до там.

Ресторантът се оказва малка тратория^[1]. Дружелюбната възрастна собственичка се готви за вечерните посетители, като бърше прозорците на ресторанта, качена по чорапи на една маса, и внимава да не бутне сцената с малкия Христос в яслите. Казвам й, че не искам да чета менюто, но ако може, да ми донесе възможно най-хубавата храна, защото това е първата ми вечер в Сицилия. Тя с удоволствие потрива ръце и се провиква на сицилиански диалект към още по-възрастната си майка в кухнята. След двайсет минути аз усърдно ям най-невероятното и обезоръжаващо ястие, което съм опитвала досега в цяла Италия. То е паста, но такава форма не съм виждала — нещо като големи, прясно разточени кори, увити като равиоли и с формата на папска шапка (може би не точно в същия размер), пълнени с горещо, ароматно пюре от ракообразни, октопод и сепия. Сервираха ми порцията като гореща салата с пресни миди и нарязани на тънки ивички зеленчуци, цялата плувнала в зехтинов океански бульон. Следваше заекът, задушен с мащерка.

Но на следващия ден в Сиракуза е още по-хубаво. Автобусът ме изкашля привечер на ъгъла на една улица под дъжда. Веднага обикнах този град. В Сиракуза под краката ми лежат три хиляди години история. Тук е живяла толкова древна цивилизация, че пред нея Рим изглежда като Далас. Според митовете Дедал долетял тук от Крит и Херкулес веднъж нощувал тук. Сиракуза е била гръцка колония, която Тукидид нарича „град, който с нищо не отстъпва на самата Атина“. Сиракуза е връзката между Древна Гърция и Древен Рим. Тук са живели много велики трагици и учени от античността. Според Платон тя е била идеалното място за утопичен експеримент, където вероятно по „някакво божествено предопределение“ владетелите може да станат философи, а философите — владетели. Според историците в Сиракуза е била създадена риториката, както и (просто дреболия) фабулата.

Разхождам се из пазарите на този ронлив град и сърцето ми прескача от обич, за която нямам отговор или обяснение, щом видя някой старец с черна вълнена шапка да изкормя риба за клиента си (старецът е стиснал цигарата си между устните, за да я запази, както шивачката държи карфици в устата си, докато шие, а ножът му реже филетата с набожна прецизност). Боязливо питам рибаря къде трябва да се нахраня довечера и приключвам разговора, стиснала друго листче хартия, което ме води в малък ресторант без име, а там — още щом сядам — сервитьорът ми носи пухкави облаци от сирене рикота, поръсено с шамфъстък, залъци хляб, плувнали в ароматни масла, малки чинийки с резенчета месо и маслини, салата от изстудени портокали, разбъркани с дресинг от суров лук и магданоз. И всичко това — още преди да чуя за домашния специалитет с калмари.

„Никой град не може да живее спокойно, каквито и да са законите му — пише Платон, — ако неговите граждани… не правят нищо друго, освен да пируват, да пият и да се терзаят от любовна мъка.“

Но толкова ли е лошо да поживееш така за малко? Толкова ли е ужасно само няколко месеца от живота си да пътуваш през времето с неголямата амбиция да намериш още едно чудесно ястие? Или да научиш някой език не с някаква висша цел, а защото гали слуха ти? Или да подремнеш в някоя градина на слънце посред бял ден, точно до любимия си фонтан? А после да повториш същото на следващия ден?

Разбира се, човек не може да живее така вечно. Рано или късно се намесва истинският живот, войните, травмите, смъртта. Тук, в Сицилия, с нейната ужасяваща бедност, реалният живот не ти излиза от ума. От векове единственото успешно начинание в Сицилия е мафията (чието пък начинание е да предпазва гражданите от себе си) и още стиска всеки за гушата. Палермо — за който Гьоте някога твърдял, че притежава неподдаваща се на описание красота — може да се окаже единственият град в Западна Европа сега, в който трябва да внимаваш къде стъпваш заради развалини от Втората световна война. Просто за да си представите нивото на развитие тук. Градът методично е бил загрозяван до неузнаваемост с отвратителните и опасни жилищни блокове, които мафията построява през 80-те години, докато пере пари. Попитах един сицилианец дали тези блокове са направени от евтин бетон, а той каза: „О, не, това е много скъп бетон. Във всяка партида има по няколко трупа на хора, убити от мафията, а това струва пари. Но така бетонът наистина е по-здрав, защото е подсилен с кости и зъби.“

В такава обстановка не е ли малко повърхностно да мислиш само за следващото си прекрасно ядене? А може би е най-доброто, което можеш да направиш, като се има пред вид безпощадната действителност. Луиджи Бардзини^[2] в своя шедьовър от 1964 година „Италианците“ (сътворен, когато най-накрая му омръзнало за Италия да пишат чужденци, и то или само с прекомерна обич, или с ненавист) се опитва да поправи грешката в разбирането на собствената си култура. Иска да обясни защо през вековете италианците раждат най-великите творци, политици и учени, но страната въпреки това не е станала водеща световна сила. Защо са господари на устната дипломация на планетата, но са неспособни в местното управление? Защо всеки поотделно е толкова храбър, а заедно са толкова немощна армия? Как може да са такива хитри търговци всеки сам по себе си, а като нация да са толкова неефективни капиталисти?

Неговите отговори са по-сложни от това, което мога сносно да предам тук, но са свързани с тъжна италианска история за корумпирани местни лидери и експлоатация от чужди тирани, довели италианците до привидно точното заключение, че не можеш да имаш вяра в нищо и в никого на тази земя. Защото светът е толкова покварен, сбъркан, несигурен, напомпан и несправедлив, че човек може да вярва само на онова, което долавя със собствените си сетива, и затова сетивата в Италия са по-изострени, отколкото където и да е в Европа. Ето защо, казва Бардзини, италианците толерират ужасно некомпетентни генерали, президенти, тирани, преподаватели, бюрократи, журналисти и индустриални магнати, но никога няма да търпят некомпетентни „оперни певци, диригенти, балерини, куртизанки, актьори, филмови режисьори, готвачи, шивачи“… В свят, изпълнен с нещастия и мошеничества, понякога можеш да се довериш само на красотата. Само високите творчески постижения не могат да бъдат покварени. Удоволствието не може да бъде спазарено. И понякога храната е единствената валидна валута.

В такъв случай да се посветиш на създаването на красота и радостта от нея се превръща в сериозно занимание — не задължително като начин да избягаш от действителността, но понякога като средство да се вкопчиш в истинското, когато всичко друго под олющената мазилка се оказва… реторика и фабула^[3]. Не много отдавна властите арестуваха в Сицилия монаси католици, замесени в заговор с мафията — е, на кого можеш да се довериш? В какво да вярваш? Светът е безмилостен и несправедлив. Ако надигнеш глас срещу тази несправедливост, в Сицилия поне ще свършиш като основа на нова грозна сграда. В такава обстановка какво можеш да направиш, за да запазиш собственото си човешко достойнство? Може би нищо. Може би нищо, освен да речем, да се гордееш с факта, че винаги режеш рибата си съвършено или че приготвяш най-пухкавата рикота в целия град?

Не искам да обидя никого, като сравнявам прекалено себе си с многострадалните сицилианци. Трагедиите в моя живот имат личен характер и в голяма степен са причинени от мен самата, не са резултат от грандиозно потисничество. Минала съм през развод и депресия, а не през векове убийствена тирания. Преживях криза на личността, но имах и средствата (финансови, творчески и емоционални), с които да се опитам да я преборя. Въпреки това ще кажа, че същото нещо, което е помогнало на поколения сицилианци да запазят достойнството си, помогна и на мен да започна да си възвръщам своето — а именно идеята, че оценяването на удоволствието може да бъде опора на нечия човечност. Според мен това е имал предвид Гьоте, като е казал, че трябва да дойдеш тук, в Сицилия, за да разбереш Италия. Предполагам, че инстинктивно това съм усещала и аз, когато реших, че трябва да дойда тук, в Италия, за да разбера себе си.

Това се случи в Ню Йорк, във ваната, докато четях на глас думи от италианския речник — тогава за първи път почнах да закърпвам душата си. Животът ми се бе разпаднал на парчета и бях станала толкова неузнаваема за себе си, че вероятно сама нямаше да се позная на очна ставка в полицията. Но когато започнах да уча италиански, у мен проблесна щастие. А усетиш ли мъничка възможност за щастие след толкова мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта — това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (и също твое право като човешко същество) да намериш нещо красиво в живота, без значение колко е крехко.

Дойдох в Италия слаба и измъчена. Още не знаех какво заслужавам. Може би още не съм съвсем наясно какво заслужавам. Но знам, че напоследък се съвзех — чрез радостта от безобидни удоволствия — и се превърнах в много по-цялостна личност. Най-лесният, най-първично човешкият начин да го кажа е, че качих килограми. Сега съществувам повече, отколкото преди четири месеца. Ще напусна Италия видимо по-едра, отколкото при пристигането си. И ще си тръгна с надеждата, че уголемяването на един човек — увеличението на един живот — наистина е усилие, което си струва на този свят. Дори ако се окажеше, че този живот един-единствен път не е нечий друг, а моят.