Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (35)

34.

Рожденият ден на Лука Спагети тази година съвпада с американския Ден на благодарността, затова Лука иска да приготви пуйка за празника си. Той никога не е ял голяма, тлъста, печена американска пуйка, макар че е виждал на картинка. Смята, че ще е лесно да изкопира такъв празник (особено с моята помощ на истинска американка). Каза, че може да използваме кухнята на неговите приятели Марио и Симона, които имат голяма хубава къща в планината недалеч от Рим и винаги са домакини на рождените дни на Лука.

Ето какъв беше планът на Лука за празненствата — щеше да ме вземе около седем часа вечерта, след като свърши работа, после да тръгнем с колата на север от Рим и за около час и половина да стигнем до къщата на приятелите му (където щяхме да се съберем с другите гости на рождения ден), щяхме да пийнем вино, всички да се запознаем, а после, около девет часа, да почнем да печем около десеткилограмова пуйка…

Наложи се да обясня на Лука колко време отнема печенето на десеткилограмова пуйка. Казах му, че с това темпо вечерята за рождения му ден ще е готова около зазоряване на другия ден. Това го съсипа.

— Ами, тогава да купим съвсем малка пуйка? Току-що излюпена?

Аз казах:

— Лука, да го направим простичко и да хапнем пица, както прави всяко свястно разбито американско семейство в Деня на благодарността.

Но той още тъгува за пуйката. Макар че в момента и целият Рим е пропит с тъга. Времето застудя. Работниците по чистотата, железопътните служители и националните авиолинии обявиха стачка в един и същи ден. В едно току-що публикувано изследване се твърди, че трийсет и шест процента от децата в Италия имат алергия към глутена, необходим за приготвянето на паста, пица и хляб, и къде отива тогава италианската култура. Още по-лошото е, че наскоро видях статия с шокиращо заглавие: „Insoddisfatte 6 donne su 10!“, което значи, че шест от десет италианки са сексуално незадоволени. Нещо повече, трийсет и пет процента от мъжете в Италия съобщават за проблеми с un’erezione^[1] и от това изследователите се чувстват много perplessi^[2], а аз се чудя дали в края на краищата трябва да оставят СЕКС да бъде най-специалната римска дума.

Има и по-сериозни лоши новини — наскоро са убити деветнайсет италиански войници във Войната на американците (както я наричат тук) в Ирак — най-големият брой жертви в италианската армия от Втората световна война насам. Римляните бяха шокирани от тази трагедия и градът спря работа в деня, в който погребваха момчетата. Огромна част от италианците не искат да имат нищо общо с войната на Джордж Буш. Въвличането на страната е било решено от Силвио Берлускони, италианския премиер (по-често наричан по тези места lidiota^[3]). Този свободен интелектуалец и бизнесмен, собственик на футболен клуб, с неговия мазен слой от корупция и измами, който редовно злепоставя съгражданите си с неприличните си жестове в Европейския парламент и е усвоил изкуството да говори l’aria fritta („пържен въздух“ или „празни приказки“), който умело манипулира медиите (не е трудно, когато си техен собственик) и поначало не се държи като нормален световен лидер, а по-скоро като кмет на Уотърбъри (извинете, това е местна шега, предназначена само за жители на Кънектикът), сега е ангажирал италианците с война, в която те изобщо не смятат, че имат работа.

„Те умряха за свободата“, каза Берлускони на погребението на деветнайсетте италиански войници, но повечето римляни са на друго мнение: Те умряха за личната вендета на Джордж Буш. В този политически климат човек би помислил, че ще е трудно да си гост от Америка. Действително, когато дойдох в Италия, очаквах да се сблъскам с възмущение, но всъщност повечето италианци ми съчувстваха. При всяко споменаване на Джордж Буш хората само кимат към Берлускони и казват: „Знаем какво е, и ние си имаме един такъв.“

И ние сме минали през това.

Ето защо е странно, че Лука иска да използва рождения си ден, за да празнува американския Ден на благодарността при тези обстоятелства, но на мен идеята наистина ми харесва. Денят на благодарността е хубав празник, нещо, с което американецът може спокойно да се гордее; единственият ни национален празник, който е останал сравнително некомерсиализиран. Това е ден за милосърдие и благодарност, за взаимност и, да, за удоволствие. Може би точно от това имаме нужда сега.

Приятелката ми Дебора дойде за уикенда в Рим от Филаделфия, за да празнува с мен. Дебора е световно признат психолог, писателка и теоретичка на феминизма, но аз все още я смятам за своята любима клиентка от времето, когато бях сервитьорка във Фили^[4], а тя идваше да обядва, пиеше диетична кола без лед и ми говореше остроумни неща през бара. Дебора наистина вдигна класата на това събиране. Приятелки сме вече над петнайсет години. И Софи ще идва на партито на Лука. С нея сме приятелки от около петнайсет седмици. Всички са винаги добре дошли в Деня на благодарността. Особено когато се случи на рождения ден на Лука Спагети.

Излизаме с колата от уморения, трескав Рим късно вечерта и пътуваме нагоре към планината. Лука обича американската музика, затова надуваме „Ийгълс“ и пеем „Take it… to the limit… one more time“^[5], което добавя особено калифорнийско звучене към нашето пътешествие, докато минаваме през маслинови горички и древни акведукти. Пристигаме в къщата на Марио и Симона, старите приятели на Лука, родители на дванайсетгодишните близначки Джулия и Сара. Паоло, приятел на Лука, с който се познавам от футболни мачове, също е тук заедно с приятелката си. Разбира се, тук е и Джулиана, приятелката на Лука, пристигнала е малко по-рано тази вечер. Къщата е прелестна, скътана в горичка от маслинови, мандаринови и лимонови дръвчета. Камината е запалена. Зехтинът е домашно приготвен.

Явно няма време да печем десеткилограмова пуйка, но Лука запържва няколко чудесни парчета пуешки гърди, а аз, доколкото си спомням рецептата, дирижирам скорострелната кампания на групата по приготвянето на празничната плънка от някакъв висококачествен италиански хляб, с необходимите културни заместители (фурми вместо кайсии; копър вместо целина). Някак си се получава страхотно. Лука се притесняваше как ще върви разговорът, при положение че половината гости не говорят английски, а другата половина не говорят италиански (и само Софи знае шведски), но това се оказа една от онези чудни вечери, в които всички се разбират идеално помежду си или поне съседът ти може да помогне с превода, ако някоя дума ти се губи.

Не мога да преброя колко бутилки вино от Сардиния сме изпили, преди Дебора да предложи на компанията тази вечер да спазим един хубав американски обичай, да се хванем за ръце и поред всеки да каже за какво е най-благодарен. После на три езика монтираме като на филм една след друга тържествените си благодарности.

Дебора започва с благодарност, че Америка скоро ще има шанс да си избере нов президент. Софи казва (първо на шведски, после на италиански, а накрая на английски), че е благодарна за щедрото сърце на Италия и за тези четири месеца, през които е имала възможност да изпита такава наслада от страната. Сълзите бликват, щом нашият домакин Марио се разплаква с истинска признателност към Господ за своята професия, която му е осигурила този красив дом — радост за семейството и приятелите му. Паоло разсмива всички, защото и той е благодарен, че Америка скоро ще си избере нов президент. Притихваме от уважение към малката Сара, едната дванайсетгодишна близначка, която смело споделя благодарността си, че тази вечер е с такива добри хора, защото напоследък в училище имала неприятности — някои съученици се държали подло с нея — „затова ви благодаря, че сте мили с мен тази вечер, а не подли като другите“. Приятелката на Лука казва, че е благодарна за всички години, през които Лука й е бил предан, и за топлата му грижа към семейството й в тежки моменти. Симона, нашата домакиня, плаче още по-силно и от мъжа си и изказва признателност за новия празничен обичай, донесен в дома й от тези непознати американци, които всъщност съвсем не са непознати, а приятели на Лука, следователно — и приятели на мира.

Когато идва мой ред да говоря, започвам „Sono grata…^[6]“, но после разбирам, че не мога да споделя на глас истинските си мисли. Благодарна съм, че тази вечер я няма депресията, която години наред ме глозгаше като плъх. Депресията, която така перфорира душата ми, че преди време не бях в състояние да се радвам дори на чудна вечер като тази. Не споменавам нищо подобно, защото не искам да плаша децата. Вместо това казвам по-проста истина — че съм благодарна за старите и за новите приятели. Че съм благодарна, особено тази вечер, за Лука Спагети. Честитя му трийсет и третия рожден ден и му пожелавам да живее дълго, за да служи за пример на други мъже как да станат щедри, предани и любящи човешки същества. Питам дали някой има нещо против, че плача, докато казвам всичко това, но едва ли, понеже всички други също плачат.

Лука е така разтърсен от емоции, че не може да намери думи и само казва на всички:

— Вашите сълзи са моите молитви.

Виното на Сардиния продължава да се лее. И докато Паоло мие чиниите, Марио слага уморените си дъщери да спят, а Лука свири на китара и всички пияни пеем с различен акцент песни на Нийл Янг, Дебора, феминистка и психолог, тихо ми прошепва: „Огледай се и виж тези италиански мъже. Виж колко са отворени към чувствата си и с каква любов се отнасят към семействата си. Виж вниманието и уважението им към жените и децата в живота им. Не вярвай на онова, което пише във вестниците, Лиз. Тази страна се справя много добре.“

Празникът ни свършва чак призори. В края на краищата, можехме да опечем онази десеткилограмова пуйка и да я изядем за закуска. Лука Спагети откарва мен, Дебора и Софи чак до вкъщи. Опитваме да го държим буден, докато слънцето се вдига, като пеем коледни песни. „Тиха нощ, свята нощ“, пеем отново и отново на всички езици, които знаем, докато всички заедно пътуваме обратно към Рим.