Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (34)

33.

Няколко дни по-късно слизам от влака в Рим, изпълнен с горещ, слънчев, вечен безпорядък, където — веднага щом излизам на улицата — чувам викове като на стадион от близката manifestazione^[1], поредния работнически протест. Шофьорът на таксито не може да ми каже за какво се борят сега, най-вече защото, изглежда, това не го интересува. „’Sti cazzi“, нарича стачкуващите той. (Буквален превод: „Тези ташаци“, или както бихме казали: „Изобщо не ми пука.“) Хубаво е, че се връщам. След хладната трезвост на Венеция е приятно, че пак съм тук, и виждам човек с яке от леопардова кожа да минава покрай двойка тийнейджъри, които се натискат точно по средата на улицата. Градът е толкова бодър и жив, толкова нагизден и сексапилен под слънчевите лъчи.

Спомних си нещо, което веднъж ми каза Джулио, мъжът на приятелката ми Мария. Седяхме в едно кафе на улицата, упражнявахме се да говорим езика и той ме попита какво мисля за Рим. Казах му, че много обичам това място, разбира се, но някак знам, че това не е моят град, че не бих останала тук до края на живота си. В Рим имаше нещо, което не ми принадлежи, и аз не можех да разбера какво е. Докато говорехме, покрай нас мина нагледен пример. Беше типична римлянка — невероятно поддържана, обсипана с бижута, четиридесет и няколко годишна дама, която носеше обувки с десетсантиметрови токчета, тясна пола с цепка, дълга колкото ръката ми, и от онези слънчеви очила, които приличат на състезателни коли (и вероятно струват колкото тях). Тя разхождаше луксозното си кученце на инкрустирана със скъпоценни камъни каишка, а пухкавата яка на плътно прилепналото й яке изглеждаше така, сякаш е била направена от козината на предишното й малко луксозно кученце. Излъчваше бляскавото послание: „Ти ще ме погледнеш, но аз теб не.“ Беше трудно да си представя, че е прекарала дори и десет минути от живота си без грим. Тази жена във всяко едно отношение беше моя противоположност, защото аз се обличам в стил, който сестра ми нарича „Стиви Никс отива на курс по йога по пижама“.

Посочих тази жена на Джулио и казах:

— Виждаш ли, Джулио — това е римлянка. Рим не може да бъде едновременно и неин град, и мой. Само една от нас истински му принадлежи. Мисля, че и двете знаем коя.

Джулио отвърна:

— Може би ти и Рим просто имате различни думи.

— Какво искаш да кажеш?

Той продължи:

— Не знаеш ли, че тайната към разбирането на един град и хората му е да научиш каква е думата на улицата?

След това той почна да обяснява на смесица от английски, италиански и жестикулиране, че всеки град има една-единствена дума, която определя него и по-голямата част от жителите му. Ако можеш да четеш мислите на хората, докато минават край теб по улицата на което и да е място, ще откриеш, че повечето от тях мислят едно и също. Каквато е тази преобладаваща мисъл, такава е думата на града. И ако твоята собствена дума не съвпада с думата на града, значи не му принадлежиш истински.

— Каква е думата на Рим? — попитах аз.

— СЕКС — обяви той.

— Но това не е ли стереотип за Рим?

— Не.

— Сигурно в Рим има няколко човека, които мислят за друго, освен за секс?

— Не. Всички по цял ден само едно мислят — за СЕКС — настоя Джулио.

— Дори онези във Ватикана ли?

— Там е различно. Ватикана не е част от Рим. Там си имат друга дума. Тяхната е ВЛАСТ.

— Човек би помислил, че е ВЯРА.

— Не, ВЛАСТ е — повтори той. — Повярвай ми. Но думата в Рим е СЕКС.

Ако трябва да вярваме на Джулио, тази думичка — СЕКС — в Рим покрива улиците под краката ви, тече през фонтаните му, изпълва въздуха както шума на колите. Всички правят само това — мислят за секс, обличат се за него, търсят го, съобразяват се с него, отказват го, превръщат го в спорт и игра. Което донякъде обяснява защо въпреки цялото му великолепие не чувствам Рим като свой роден град. Не и в този момент от живота си. Защото СЕКС сега не е моята дума. В друг период от живота ми — да, но не сега. Следователно думата на Рим, докато се търкаля по улиците, просто се блъсва в мен и отскача, без да ми въздейства. Аз не участвам със същата дума, затова не живея изцяло тук. Това е смахната теория, не е възможно да се докаже, но някак ми харесва.

— Каква е думата в Ню Йорк? — пита ме Джулио.

Помислих малко, после реших.

— Тя е глагол, разбира се. Мисля, че е ПОСТИГАМ.

Според мен има фина, но съществена разлика между тази дума и думата на Лос Анджелис, а тя също е глагол: УСПЯВАМ. (По-късно споделям цялата тази теория с шведската си приятелка Софи и тя мисли, че думата по улиците на Стокхолм е СПАЗВАМ, която и двете ни потиска.)

Попитах Джулио:

— А каква е думата в Неапол?

Той добре познава Южна Италия.

— БОРБА — решава Джулио. — Каква беше думата в семейството ти, когато беше малка?

Този въпрос се оказа труден. Опитвах се да измисля една-единствена дума, която някак да комбинира ВЪЗДЪРЖАН с НЕПОЧТИТЕЛЕН. Но Джулио вече преминаваше на следващия съвсем очевиден въпрос:

— Каква е твоята дума?

Е, на това вече изобщо не мога да отговоря.

И след няколко седмици размисъл върху такава дума още нямам отговор. Знам няколко думи, които със сигурност не са моите. Не е БРАК, това е очевидно. Не е СЕМЕЙСТВО (макар че това беше думата на града, в който няколко години живях с мъжа си, и след като не можах да й пасна, явно е била причината за моите страдания). Вече не е ДЕПРЕСИЯ, слава Богу. Не смятам, че споделям стокхолмската дума СПАЗВАМ. Но и не чувствам, че още живея с нюйоркското ПОСТИГАМ, макар това да беше моята дума, докато навърша трийсет години. Думата ми сигурно е ТЪРСЯ. (Тогава, честно казано, преспокойно може да е и КРИЯ СЕ.) През последните месеци в Италия моята дума в голяма степен беше УДОВОЛСТВИЕ, но тя не съвпада с всяка част от мен, иначе нямаше с такова нетърпение да чакам заминаването за Индия. Моята дума би могла да е НАБОЖНОСТ, макар че тя ме изкарва доста по-добричка, отколкото съм, и не взима под внимание колко много вино пия.

Не знам какъв е отговорът и предполагам, че затова ще пътувам тази година. За да намеря своята дума. Но едно мога да кажа със сигурност — тя не е СЕКС.

Или поне така твърдя. Вие ми кажете тогава защо днес краката ми почти сами ме заведоха в един дискретен бутик близо до луксозната улица „Кондоти“, където под вещото ръководство на предразполагаща млада продавачка прахосах няколко прелестни часа (и сумата за трансконтинентален самолетен билет) да купувам бельо в количества, достатъчни да стигнат на султански харем за хиляда и една нощи. Купих сутиени с всякакви форми и всякакви модели. Купих тънки мрежести камизоли и дръзки малки бикини във всички цветове от великденската кошница, и комбинезончета от мек сатен и от коприна, и ръчно изработени нещица с панделки и разни работи, и, общо взето, цял куп кадифени, дантелени, пъстри валентинки.

Никога не съм имала такива неща в живота си. И защо сега? Докато излизах от магазина и влачех под мишница тайния пакет с увити в тънка хартия неприлични покупки, внезапно се сетих за изстрадания вик, който чух предната вечер на мача с „Лацио“. Един римски запалянко изкрещя, когато футболната звезда Албертини в критичен момент без никаква причина изпрати топката в нищото и напълно съсипа играта.

— Per chi??? — крещеше запалянкото почти обезумял. — Per chi???

За КОГО??? За кого риташ тази топка, Албертини? Там няма никой!

Застанала на улицата след налудничавото купуване на бельо, продължило с часове, си спомних този вик и тихо го прошепнах на себе си: Per chi?

За кого, Лиз? За кого е тази упадъчна сексуалност? Там няма никой. Оставаха ми само няколко седмици в Италия и нямах никакво намерение да спя с никого. Или напротив? Да не би накрая думата на Рим да ми подейства? Да не беше някакво последно усилие да стана италианка? Това подарък за мен ли бе, или за някой още дори неподозиран любовник? Или опит да почна да лекувам либидото си, след като сексуалното ми самочувствие катастрофира в последната ми връзка?

Запитах се: „И ще носиш всичко това в Индия!“