Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (33)

32.

Отивам във Флоренция само за уикенда, с бързия влак в петък сутринта, за да се срещна с чичо Тери и леля Деб, които ще долетят от Кънектикът да видят Италия за пръв път в живота си, а и за да видят племенницата си, разбира се. Пристигат вечерта и аз ги водя на разходка да разгледат флорентинската Duomo^[1], неизменно внушителна гледка, както личи и от реакцията на чичо ми:

— Ой вей^[2]! — възкликва той, после млъква и добавя: — А може би това не е подходящата дума да се възхвалява католическа църква…

Гледаме как отвличат сабинянките точно по средата на скулптурния комплекс и никой не прави абсолютно нищо да спре похитителите, отдаваме почит на Микеланджело, на научния музей, на гледките от хълмовете около града. После оставям чичо си и леля си да се наслаждават на остатъка от ваканцията без мен и отивам сама в заможния, изобилен Лука, малък тоскански град. Слави се със своите месарници, на чиито витрини из целия град са изложени най-хубавите мръвки, които съм виждала в Италия, с намека „знаеш, че го искаш“. Наденички с всевъзможни размери, цвят и произход са напъхани като дамски крака в предизвикателни чорапи и се поклащат от таваните на месарските магазини. Яки бутове шунка висят по прозорците и те приканват като обиграни амстердамски проститутки. Пилетата изглеждат толкова охранени и доволни дори и в смъртта, че човек се пита дали не са се предложили сами като горди жертви, след като приживе са се състезавали помежду си кое ще стане най-сочното и най-дебелото. Но не само месото е прекрасно в Лука, а и кестените, прасковите, купчините смокини, Боже мой, смокините…

Разбира се, градът е известен и като родното място на Пучини. Знам, че това би трябвало да ме интересува, но съм по-заинтригувана от тайната, която местен бакалин сподели с мен — че най-хубавите гъби в града се сервират в един ресторант срещу родното място на Пучини. Затова се щурам из Лука и питам за посоката на италиански: „Може ли да ми кажете къде е къщата на Пучини?“, и един любезен гражданин най-после ме завежда право до нея, след като вероятно много се изненадва, когато казвам „Grazie^[3]“, завъртам се на пети и тръгвам с маршова стъпка точно в обратната посока на музея, влизам в ресторанта отсреща и изчаквам дъжда да спре с порция risoto ai fungi^[4].

Вече не помня дали преди или след Лука отидох в Болоня — толкова красив град, че през цялото време, докато бях там, не можах да спра да пея: „Моята Болоня има малко име! Тя е Х-У-Б-А-В-А.“ Обикновено наричат Болоня — с нейните чудни тухлени сгради и прочутото й богатство — „червена, дебела и красива“. (Да, това беше вариант за заглавието на тази книга.) Храната тук определено е по-добра отколкото в Рим, а може би просто слагат повече масло. Дори сладоледът в Болоня е по-хубав (чувствам, че съм някак нелоялна, като го казвам, но е истина). Гъбите тук са като големи, дебели, секси езици, а драпериите от прошуто върху пиците са като фин дантелен воал, спускащ се върху бродирана дамска шапка. И, разбира се, имат сос „Болонезе“, който надменно се присмива на всяка друга представа за рагу.

В Болоня ми идва наум, че на английски няма еквивалент на израза buon appetito. Това е жалко, но и много красноречиво. Също така осъзнавам, че железопътните спирки в Италия са туристическа разходка през имената на най-известните в света храни и вина: следваща гара: Парма… следваща гара: Болоня… следваща гара: Монтепулчано^[5]… Вътре във влаковете, разбира се, също има храна — малки сандвичи и хубав горещ шоколад. Ако навън вали, е дори още по-хубаво да закусваш и да се носиш шеметно нанякъде. При едно дълго пътуване деля купето със симпатичен млад италианец, който спи часове наред, докато навън вали, а аз ям салата с октопод. Мъжът се събужда малко преди да пристигнем във Венеция, разтърква очи, оглежда ме внимателно от глава до пети и тихичко оповестява: „Carina“. Което означава „хубава“.

„Grazie mille“, отговарям му с прекомерна любезност. Хиляди благодарности.

Той се изненадва. Не е знаел, че говоря италиански. Всъщност и аз не знаех, но разговаряме около двайсет минути и за първи път съзнавам, че говоря езика. Прекрачила съм някаква бариера и вече наистина говоря италиански. Не превеждам, а говоря. Разбира се, правя грешки във всяко изречение и употребявам само три глаголни времена, но мога да общувам с този човек без особено усилие. Me la cavo бихте казали на италиански, което, общо взето, означава „Мога да се справя“. Но идва от същия глагол, който се използва за измъкване на тапата на бутилка вино и следователно означава: „Мога да използвам този език, за да се измъкна от трудни ситуации.“

Това хлапе ме сваля! Което донякъде ме ласкае. Не е съвсем непривлекателен, но и никак не е стеснителен. В един момент ми казва на италиански — иска да ми направи комплимент, разбира се:

— Не си чак толкова дебела за американка.

Аз му отговарям на английски:

— А ти не си чак толкова мазен за италианец.

— Come?^[6]

Повтарям си мислено на леко преиначен италиански: „И си толкова снизходителен като всички италианци.“

Мога да говоря езика! Хлапето мисли, че го харесвам, но всъщност флиртувам с думите. Боже мой, прелях! Отпуших корковата тапа на езика си и сега италианският се лее! Момчето иска да се срещнем по-късно във Венеция, но не ме интересува чак толкова. Просто чезна от любов към езика, затова ще оставя хубавеца да ми се изплъзне. Пък и вече имам среща във Венеция. Ще се видя там с приятелката си Линда.

Лудата Линда, както обичам да й казвам, макар да не е такава, пристига във Венеция от Сиатъл, поредния подгизнал, сив град. Искаше да дойде да ме види в Италия и я поканих на този етап от кратката си екскурзия, защото отказвам — изобщо не съм склонна — да отида в най-романтичния град на земята сама, не, не сега, не тази година. Само като си представих как съвсем самичка седя в някоя гондола, гондолиерът ме тегли през мъглата и си тананика, а аз… чета списание? Това е тъжна картина, повече ми харесва идеята сама да се бъхтя по стръмен хълм, яхнала велосипед за двама. Затова Линда ще ми прави компания, при това добра компания.

Запознах се с Линда (и с нейните плитки, и с пиърсинга) на Бали почти преди две години, когато отидох в онова йога убежище. След това ходихме заедно и на екскурзия до Коста Рика. Тя е един от любимите ми спътници — невъзмутим, забавен и изненадващо организиран пакостлив дух в панталони от намачкан червен плюш. Линда е собственик на възможно най-непокътнатата психика в света, не разбира депресията и винаги има високо самочувствие — никога не й е хрумвало, че може да е друго. Веднъж, докато се разглеждаше в огледалото, ми каза: „Да си призная, не съм човек, който изглежда фантастично във всяко отношение, но все пак не мога да не се обичам.“ Тя има способността да ми затваря устата, когато започна да се терзая с метафизични въпроси, например: „Каква е същността на вселената?“ (Отговорът на Линда: „Единственият ми въпрос е: защо да питам?“) Линда мечтае един ден да има толкова дълги плитки, че да ги увие върху телена опора на главата си „като добре подрязан храст“ и може би да приюти там птица. Хората от Бали я обичаха. Както и костариканците. Когато не се грижи за любимите си гущери и порове, ръководи в Сиатъл екип за разработване на софтуер и печели повече пари от всички нас.

И така, срещаме се във Венеция, Линда намръщено гледа нашата карта на града, обръща я с главата надолу, намира хотела ни, ориентира се и заявява с типичното си смирение: „Ние сме кметиците на тоя смотан град.“

Нейната бодрост и оптимизмът й по никакъв начин не се връзват с този вонящ, застоял, потъващ, загадъчен, тих, особен град. Венеция, изглежда, е чудесно място да умреш от бавна, алкохолна смърт или да изгубиш любим човек, или да изгубиш оръжието на убийството, с което любимият човек бил погубен. Като гледам Венеция, се радвам, че избрах да живея в Рим. Не мисля, че тук щях да захвърля антидепресантите толкова бързо. Венеция е хубава, но както е хубав филм на Бергман; може да й се възхищаваш, но всъщност не искаш да живееш в нея.

Целият град се лющи и избледнява като онези стаи, които разорените богати семейства барикадират в задната част на големите си апартаменти, щом стане прекалено скъпо да ги поддържат и вече е по-лесно просто да заковат вратите с пирони и да забравят за чезнещите съкровища отзад. Ето това е Венеция. Мазни потоци адриатически води побутват отдавна измъчените основи на сградите и изпробват издръжливостта на този сносен експеримент от четиринайсети век — Е, какво ще стане, ако построим град, който стои във водата през цялото време?

Венеция изглежда призрачна под зърнистото ноемврийско небе. Градът скърца и се полюшва като рибарски кей. Въпреки първоначалната увереност на Линда, че може да управляваме този град, всеки ден се губим, особено през нощта, завиваме в грешна посока из тъмните ъгли, които задънват опасно и право в каналните води. Една мъглива нощ минаваме покрай стара сграда, която явно наистина вие от болка. „Не се притеснявай — бодро казва Линда. — Това е просто гладният търбух на дявола.“ Научавам я на любимата си италианска дума — attraversiamo („да преминем отсреща“) — и двете нервно отстъпваме назад.

Красивата млада венецианка, която държи близкия ресторант, има окаяна съдба. Мрази Венеция. Кълне се, че всеки, който живее във Венеция, смята града за гробница. Жената някога се влюбила в художник от Сардиния, който й обещал друг, светъл и слънчев свят, но вместо това я изоставил с три деца и тя нямала друг избор, освен да се върне във Венеция и да се заеме със семейния ресторант. На моята възраст е, но изглежда още по-стара от мен и не мога да си представя какъв мъж може да причини това на толкова привлекателна жена. („Беше властен — казва тя. — А аз умирах от любов в сянката му.“) Венеция е консервативен град. Жената е имала няколко връзки тук, вероятно и с няколко женени мъже, но всичко приключва винаги печално. Съседите я одумват. Хората спират да говорят, когато тя влезе в помещението. Майка й я моли да носи венчална халка поне от приличие — казва: „Скъпа, това не ти е Рим, където можеш да живееш колкото си искаш скандално.“ Всяка сутрин, щом двете с Линда се появим за закуска, питаме нашата млада-стара венецианска собственичка каква е прогнозата за времето днес, а тя вирва пръстите на дясната си ръка като пистолет, опира го в слепоочието си и казва: „Пак ще вали.“

Въпреки това тук не се депресирам. Мога да се справя с потъващата меланхолия на Венеция и дори се наслаждавам само за тези няколко дни. Някъде вътре в себе си съм способна да разпозная, че това не е моята меланхолия; това е собствената, присъща на града меланхолия, а напоследък аз съм достатъчно здрава, за да усетя разликата между мен и него. Не мога да не си помисля, че това е признак за моето преобразуване. В продължение на няколко години, изгубена в безпределно отчаяние, чувствах всичката мъка на света като своя. Всичко тъжно се просмукваше в мен и оставяше мокри дири.

Някак си е трудно да се чувствам депресирана с бърборещата Линда до мен. Тя или ме кара да си купя огромна пурпурна кожена шапка, или пита за противната вечеря, която ядохме една вечер: „Това да не са подметките на обущаря?“ Тази Линда е светулка. През Средновековието във Венеция е имало професия codega — човек, който наемаш да върви пред теб през нощта със запален фенер и да ти показва пътя, да плаши крадците и демоните, да ти осигурява безопасност по тъмните улици. Такава е Линда — моят временен, специално поръчан, с пътнически размер, венециански кодега.