Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (30)

29.

Пристигането на сестра ми в Рим няколко дни по-късно ми помогна да отвлека вниманието си от безкрайната си мъка по Дейвид и върна доброто ми настроение. Сестра ми прави всичко бързо, енергията се вихри около нея на миниатюрни циклони. Тя е с три години по-голяма от мен и с два пъти по три сантиметра по-висока. Сестра ми е спортистка, учен, майка и писателка. През цялото време, докато беше в Рим, тренираше за участие в маратон, което означава, че ставаше по изгрев и пробягваше трийсет километра за времето, през което аз обикновено чета една статия във вестника и изпивам две чаши капучино. Всъщност, когато тича, прилича на сърна. Докато беше бременна с първото си дете, преплува едно езеро нощем в тъмното. Не скочих с нея, а дори не бях бременна. Толкова ме беше страх. Но сестра ми не се плаши истински от нищо. Когато Катрин беше бременна с второто си дете, една акушерка я попита дали няма някакви неизказани страхове, че нещо с бебето може да се обърка — например генетични дефекти или усложнения при раждането. Сестра ми отвърна: „Единственият ми страх е, че като порасне, може да стане републиканец.“

Така се казва тя — Катрин. И ми е единствена — нямам други братя и сестри. Докато растяхме в провинцията на Кънектикът, бяхме само двете и живеехме във фермата с родителите си. Наблизо нямаше други деца. Тя беше силна и деспотична, управляваше целия ми живот. Живеех в благоговение и страх от нея; само нейното мнение имаше значение, ничие друго. Когато играехме карти, мамех, за да изгубя и за да не ми се ядоса. Не винаги сме били приятелки. Аз я дразнех, а тя ме плашеше чак докато станах на двайсет и осем години и не ми омръзна. През тази година най-после се защитих и нейната реакция беше нещо като: „Защо се забави толкова?“

Тъкмо бяхме почнали да изковаваме новите правила на своите отношения, когато бракът ми започна да зацикля. Толкова лесно щеше да бъде за Катрин да спечели дивиденти от моя провал. Аз винаги съм била обичаната и късметлийката, любимка и на семейството, и на съдбата. Светът винаги е бил по-уютно и гостоприемно място за мен, отколкото за сестра ми, която така мъчително се бореше с живота и понякога в отговор получаваше доста силни удари от него. Толкова лесно щеше да й е на Катрин да реагира на моя развод и на депресията ми с: „Ха! Да я видим сега малката Мери Съншайн^[1]!“ Тя обаче ме издържа шампионски. Отговаряше на телефона посред нощ, когато страдах, и успокоително ми шепнеше. Подкрепяше ме, когато започнах да търся отговор защо съм толкова тъжна. Страшно дълго време участваше в моята психотерапия чрез мен. Обаждах й се след всяко посещение и разкривах всичко, което съм осъзнала в кабинета на психиатъра, а тя зарязваше работата си в момента и казваше: „А… това обяснява много неща.“ Тоест обяснява много неща и за двете ни.

Сега говорим по телефона почти всеки ден — или поне така правехме, преди да се преместя в Рим. Преди някоя от нас да се качи на самолет, винаги се обажда на другата и казва: „Знам, че това е патология, но само искам да ти кажа, че те обичам. Нали знаеш… за всеки случай…“ А другата винаги отговаря: „Знам… за всеки случай.“

Тя пристига в Рим подготвена както винаги. Носи пет пътеводителя, всичките вече ги е чела и предварително е разучила картата на града. Напълно се е ориентирала още преди да напусне Филаделфия. И това е класически пример за различията между нас. Аз прекарах първите си седмици в Рим в лутане наоколо, деветдесет процента изгубена и сто процента щастлива, и гледах на всичко като на необяснима, прекрасна мистерия. Но светът винаги ми изглежда горе-долу такъв. Според сестра ми няма нищо, което да не може да се обясни, ако човек има достъп до подходяща библиотека. Тази жена държи „Енциклопедия Кълъмбия“ в кухнята си до готварските книги — и я чете за удоволствие.

Понякога обичам да играя с приятелите си една игра, наречена „Гледай сега!“. Ако някой се чуди относно някакъв неясен факт (например: „Кой беше свети Луи?“), аз казвам: „Гледай сега!“, после вдигам най-близкия телефон и набирам номера на сестра си. Понякога я намирам в колата да прибира децата си от училище с волвото и тя се замисля: „Свети Луи… ами, той е бил френски крал и всъщност носел отшелническа власеница, което е интересно, защото…“

И така, сестра ми идва да ме види в Рим — в моя нов град — и после ми го показва. Това е Рим в стил „Катрин“. Пълен с факти, дати и архитектурни паметници, които аз не забелязвам, защото мозъкът ми не работи по този начин. Единственото нещо, което винаги съм искала да знам за някой човек или място, е неговата история, това е единственото, което търся — никога не гледам естетическите детайли. (Един месец след като бях заживяла в апартамента си, Софи ми дойде на гости и каза: „Имаш хубава розова баня.“ Тогава за първи път забелязах, че наистина е розова. Яркорозова, от пода до тавана, с яркорозови плочки навсякъде — честно, не я бях виждала преди.) Но тренираното око на сестра ми улавя готиката, романския стил или византийските елементи в някоя сграда, мозайката на църковния под или неясната скица на недовършената фреска, скрита зад олтара. Тя крачи из Рим с дългите си крака (преди я наричахме „Катрин с еднометровите бедра“) и аз припкам след нея, както е било още от прохождането ми, и правя по две нетърпеливи крачки на една нейна.

— Виждаш ли, Лиз? — казва тя. — Виждаш ли как просто са плеснали тази фасада от деветнайсети век върху онзи зид? Хващам се на бас, че ако завием зад ъгъла, ще намерим… да!… видя ли, наистина са използвали оригиналните римски монолити за носещи греди, вероятно защото не са имали работна сила да ги преместят… да, много ми харесва смесицата в тази базилика…

Катрин носи картата и своя пътеводител „Мишлен“, а аз нося нашия обяд (две големи питки хляб, пикантна наденица, мариновани сардини, увити около месести зелени маслини, пастет с гъби, който има вкус на гора, бучки пушена моцарела, поръсена с пипер, печена рукола, чери домати, сирене пекорино, минерална вода и малко шише студено бяло вино) и докато се питам къде ще ядем, тя се чуди на глас: „Защо хората не говорят повече за Събора в Трент^[2]?“

Тя ме води из десетки църкви в Рим и аз не мога да ги запомня — Свети Този и Свети Онзи, и Свети Някой на босоногите каещи се на праведните мъки… Но само защото не мога да запомня имената или подробностите от всички тези контрафорси и корнизи, не означава, че не ми харесва да ходя по тези места със сестра си, чиито кобалтови очи нищо не изпускат. Не помня името на църквата с онези фрески, които толкова приличаха на американски героични стенописи от периода на „Новия курс“, но пък си спомням как Катрин ми ги посочва и казва: „Трябва да не ти харесат тези папи там горе! Все едно са от времето на Рузвелт…“ Помня и сутринта, в която станахме рано и отидохме на месата в „Санта Сузана“. Държахме се за ръце, докато слушахме как монахините пеят своите утринни григориански химни и двете облени в сълзи от кънтящото ехо на техните молитви. Сестра ми не е религиозен човек. Никой в семейството ми в действителност не е такъв. (Започнах да се наричам „бялата овца“ на фамилията.) Моите духовни търсения интересуват сестра ми предимно от гледна точка на интелектуалното любопитство. „Мисля, че тази вяра е много красива — прошепва ми в църквата тя. — Но не мога да й се отдам, просто не мога…“

Ето още един пример за различията в нашия мироглед. Едно семейство от квартала на сестра ми наскоро бе сполетяно от двойна трагедия, когато и на младата майка, и на тригодишния й син поставиха диагноза рак. Когато Катрин ми разказа за това, успях само да промълвя шокирана:

„Мили Боже, това семейство се нуждае от милостта ти.“ А тя твърдо отговори: „Това семейство се нуждае от задушено“, и се хвана да организира целия квартал да носи вечеря на семейството на смени всяка вечер в продължение на цяла година. Не знам дали сестра ми напълно осъзнава, че това е милост.

Излизаме от „Санта Сузана“ и тя казва:

— Знаеш ли защо папите се нуждаели от градоустройствени планове през Средните векове? Защото, общо взето, на година тук са идвали по два милиона католици поклонници от целия западен свят, за да извървят разстоянието от Ватикана до базиликата „Сан Джовани ин Латерано“, понякога пълзящи на колене, и за тези хора е трябвало да има удобства.

Вярата на сестра ми е в знанието. Нейният свещен текст е Оксфордският речник на английския език. Когато сведе глава да учи и пръстите й пробягват по страниците, тя е със своя Бог. Виждам сестра ми да се моли отново по-късно същия ден — когато пада на колене по средата на Римския форум, поизчиства малко боклук от пръстта (сякаш трие черна дъска), после вдига малко камъче и ми рисува на земята чертеж на базилика в класически романски стил. Посочва от рисунката си към руините насреща и ми дава да разбера (макар визуално затруднена, аз мога да разбера!) как трябва да е изглеждала тази сграда някога, преди осемнайсет века. Катрин рисува с пръст във въздуха липсващите арки, нефа, отдавна изчезналите прозорци. Като дете с въображаем молив тя изпълва празния космос с фантазията си и превръща руините в жива цялост.

На италиански има едно рядко използвано глаголно време, наречено passato remoto, далечно минало свършено. Използвате това време, когато обсъждате неща от много далечното минало, неща, които са се случили толкова отдавна, че вече нямат никакво лично въздействие върху вас — например античната история. Ако говореше италиански обаче, сестра ми нямаше да използва това време, за да обсъжда античната история. В нейния свят Римският форум нито е отдалечен, нито е в миналото. Той е също толкова съвременен и близко до нея, колкото съм и аз.

Тръгва си на другия ден.

— Ей — казвам й, — обади ми се, щом самолетът ти кацне, чу ли? Да не става патология, но…

— Знам, миличка — отвръща тя. — И аз те обичам.