Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (3)

2.

И докато още смирено се моля долу на пода, ще остана в това положение и ще се прехвърля три години назад във времето, когато започна цялата тази история — към момент, който ме завари в абсолютно същата поза: на колене, на пода, мълвяща молитва.

Всичко друго от сцената преди три години обаче беше различно. По онова време не бях в Рим, а в банята на горния етаж в голяма къща близо до Ню Йорк, която наскоро бях купила заедно със съпруга си. Ноемврийски студ, около три часа през нощта. Съпругът ми спеше в леглото ни. Аз се криех в банята може би за четиридесет и седма поредна нощ и точно като всички предишни нощи плачех. Всъщност плачех толкова силно, че пред мен на плочките се разливаше огромно езеро сълзи и сополи, същински потоп (ако щете) на моя срам, страх, объркване и тъга.

Не искам повече да съм омъжена.

С всички сили се мъчех да не го осъзнавам, но истината все настояваше да ми се покаже.

Не искам повече да съм омъжена. Не искам да живея в тази голяма къща. Не искам да имам дете.

Но бях длъжна да искам дете. Бях на трийсет и една години. Със съпруга ми, с когото бяхме заедно от осем години и женени от шест, бяхме изградили целия си живот около простото очакване, че след като навършим старческите трийсет, аз ще пожелая да се установя и да имам деца. И двамата очаквахме, че дотогава ще съм се уморила от пътувания и с радост ще заживея в голям и шумен дом, пълен с деца и със собственоръчно ушити юргани, с градина в задния двор и с топла яхния, която къкри върху печката. (Фактът, че това беше съвсем точен портрет на собствената ми майка, веднага показва колко трудно ми е било някога да направя разлика между себе си и властната жена, която ме бе отгледала.) Но с ужас разбирах, че не искам нито едно от тези неща. Вместо това, когато бях на двайсет и девет години, крайният срок ТРИЙСЕТ надвисна отгоре ми като смъртна присъда и открих, че не искам да съм бременна. Продължавах да очаквам да се появи желанието ми за дете, но това не се случи. А аз знам какво е да искаш нещо, повярвайте ми. Много добре знам какво е желание. Но то липсваше. Отгоре на това, не спирах да мисля какво каза сестра ми веднъж, докато кърмеше първото си бебе: „Да имаш дете е като да си направиш татуировка на лицето. Наистина трябва да си сигурна, че точно това искаш, преди да му се посветиш.“

Обаче сега как да се върна назад? Всичко си беше на мястото. Трябваше да се случи тази година. Всъщност вече от няколко месеца опитвахме да зачена. Но нищо не се получаваше (с изключение на факта, че почти като саркастична подигравка с бременността ми се появи психосоматично сутрешно гадене и нервно повръщах закуската си всеки ден). И всеки месец по време на менструация откривах, че скришом шепна в банята: Благодаря, благодаря, благодаря, благодаря ти, че ми даваш още един месец живот…

Опитвах да се убедя, че това е нормално. Реших, че сигурно всички жени имат подобни чувства, когато се опитват да забременеят. (Определях тези чувства като „противоречиви“ и избягвах много по-точното описание „изцяло сковани от ужас“.) Внушавах си, че това е нормално, независимо от всички доказателства за обратното — като познатата, която срещнах миналата седмица. Разбрала, че за първи път е бременна, след като цели две години се лекувала от безплодие и пръснала куп пари. Беше във възторг. Каза, че винаги е искала да стане майка. Призна, че от години тайно купува бебешки дрешки и ги крие под леглото, където мъжът й няма да ги намери. Видях радостта на лицето й и я разпознах. Същата радост грееше на моето собствено лице миналата пролет, щом от списанието, за което работех, ми казаха, че ме пращат в Нова Зеландия да напиша статия за търсенето на вид гигантска сепия. И си помислих: „Докато не почувствам такъв възторг от мисълта за бебето, какъвто почувствах от това, че ще ходя до Нова Зеландия да търся гигантска сепия, не мога да имам дете.“

Не искам повече да съм омъжена.

През деня отхвърлях тази мисъл, но нощем тя ме разяждаше. Каква катастрофа. Как може да съм такова престъпно нищожество, че да потъна толкова дълбоко в един брак, а после да избягам? Купихме къщата само преди година. Не исках ли този хубав дом? Не го ли харесвах? Тогава защо обикалях просторните му стаи всяка нощ и виех като Медея? Не се ли гордеех с всичко придобито в брака: престижния дом в Хъдсън Вали, апартамента в Манхатън, осемте телефонни линии, приятелите, пикниците и партитата, уикендите, прекарвани в бродене по пътеките, на който си искаме четвъртит хипермаркет и в купуване на още уреди на кредит? Във всеки един момент бях участвала активно в създаването на този живот, тогава защо нищо в него не ми прилягаше? Защо се чувствах толкова претрупана със задължения, уморена от това, че предимно аз изкарвам хляба, домакинствам, координирам социалния ни живот, разхождам кучето, аз съм съпруга и бъдеща майка и — в някакви откраднати мигове — писателка…?

Не искам повече да съм омъжена.

Съпругът ми спеше в другата стая, в леглото ни. Еднакво го обичах и не можех да го понасям. Не можех да го събудя и да споделя, че съм нещастна — какъв смисъл имаше? Той вече от месеци ме гледаше как се разпадам, как се държа като побъркана (и двамата се съгласихме с тази дума) и това само го изтощаваше. И двамата знаехме, че нещо не ми е наред, и той почваше да губи търпение. Карахме се и плачехме и това ни беше омръзнало, както може да втръсне само на двама души, чийто брак рухва. Имахме очи на бегълци.

Причините, по които не исках вече да съм съпруга на този мъж, са прекалено лични и много тъжни, за да ги споделям тук. Голяма част бяха свързани с моите проблеми, но завидна порция от неприятностите ни беше свързана и с него. Това е съвсем естествено, в края на краищата в брака участват двама души — два гласа, две мнения, две враждуващи групировки от решения, желания и ограничения. Но не мисля, че е подходящо да обсъждам неговите проблеми в своята книга. Нито ще моля някой да ми вярва, че мога да представя безпристрастна версия на нашата история, и затова хрониката за провала на нашия брак ще остане неразказана. Освен това тук няма да обсъждам и причините, поради които все още исках да му бъда съпруга, нито колко беше прекрасен, нито защо го обичах, защо се бях омъжила за него и защо не бях в състояние да си представя живота без него. Няма да разказвам нито едно от тези неща. Достатъчно е да кажа, че в онази нощ той още беше моят морски фар и моят албатрос. Единственото по-немислимо от това да си тръгна беше да остана; единственото по-невъзможно от това да остана беше да си тръгна. Не исках да съсипвам нищо и никого. Исках само тихо да се измъкна през задната врата без бъркотия и без последствия и да бягам неспирно чак до Гренландия.

Тази част от историята ми не е щастлива, знам. Но я споделям тук, защото на онези плочки в банята се случи нещо, което завинаги щеше да промени хода на живота ми.

Почти като налудничавите астрономически суперсъбития, когато някоя планета, без каквато и да е причина отскача в космоса, разтопеното й ядро се размърдва, измества полюсите и променя драстично формата й така, че цялото тяло на планетата изведнъж става продълговато вместо сферично.

Случи се така, че започнах да се моля.

Знаете как, на Бог.