Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (29)

28.

Предполагам, че това щастие (което засега е само на няколко месеца) ме кара да мисля, че трябва да направя нещо спрямо Дейвид, щом се върна в Рим. Че може би е време да приключим тази история завинаги. Вече сме разделени, и то официално, но все пак остана отворено прозорче за надеждата, че е възможно някой ден (може би след пътешествието ми, след година раздяла) да опитаме отново. Ние се обичахме. Проблемът никога не е бил в това. Просто не можахме да измислим как да не си причиняваме един на друг такова отчайващо, крещящо, душегубно нещастие.

Миналата пролет Дейвид предложи следното решение на нашите неволи, не съвсем на шега: „Какво ще стане, ако просто приемем, че имаме лоши отношения, но не се отказваме? Какво, ако признаем, че се подлудяваме един друг, постоянно се караме и много рядко правим секс, но не можем да живеем един без друг, затова ще свикнем? Тогава може да прекараме живота си заедно — в страдание, но щастливи, че не сме разделени.“

Нека фактът, че съм прекарала последните десет месеца в сериозно обмисляне на това предложение, бъде свидетелство колко отчаяно обичам този мъж.

Другата алтернатива някъде дълбоко в съзнанието ни, разбира се, беше, че някой от нас може и да се промени. Той би могъл да стане по-открит и предан, а не да се отдръпва от всяка жена, която го обича, защото се страхува тя да не му погуби душата. Или пък аз може да се науча как да… спра да му погубвам душата.

Толкова много пъти съм си пожелавала да се държа с Дейвид, както майка ми в своя брак — като независима, силна, самостоятелна жена. Сама се издържа. Може да съществува без редовни дози романтика или ласкателства от баща ми — самотния фермер. Може бодро да засажда лехи с маргаритки сред неприятните каменни стени от мълчание, които баща ми понякога вдига около себе си. Той, съвсем просто казано, е любимият ми човек на света, но е малко особен. Мой бивш приятел веднъж го описа така: „Баща ти стъпва само с единия крак на земята. Но има много, много дълги крака…“

Докато растях, виждах в семейството си майка, която приемаше любовта и привързаността на съпруга си, щом той пожелаеше да ги предложи, но се отдръпваше и почваше сама да се грижи за себе си, още щом той потънеше в собствената си странна вселена на долнокачествено, несъзнателно пренебрежение. Поне на мен така ми изглеждаше, като се има предвид, че никой (особено децата) не научава тайните на един брак. Докато растях, вярвах, че имам майка, която не молеше никого за нищо. Такава беше тя — жена, която като девойка сама се бе научила да плува в едно студено езеро в Минесота с помощта на заета от местната библиотека книга „Как да плуваме“. На мен ми се струваше, че няма нищо, което да не може да направи сама.

Но после, малко преди да замина за Рим, проведох с майка си откровен разговор. Тя дойде в Ню Йорк за един последен обяд и откровено ме попита — като наруши всички правила за общуване в историята на семейството ни — какво е станало между мен и Дейвид. На свой ред аз също пренебрегнах Правилника за общуване на семейство Гилбърт и й казах. Казах й всичко. Колко много обичам Дейвид, но колко самотна и угнетена се чувствам с този човек, как той винаги изчезва от стаята, от леглото, от планетата.

— Звучи ми малко като баща ти — отвърна тя. Смело и щедро признание.

— Проблемът е, че аз не съм като майка си. Не съм издръжлива като теб, мамо. Наистина очаквам постоянна близост от човека, когото обичам. Бих искала да приличам повече на теб, тогава ще мога да изживея любовната история с Дейвид. Но това, че не мога да разчитам на тази привързаност, когато имам нужда от нея, ме съсипва.

Тогава майка ми ме шокира. Тя каза:

— Всичко, което искаш от отношенията си, Лиз… Аз също винаги съм го искала.

В този момент сякаш моята силна майка се протегна през масата, отвори шепата си и най-после ми показа цялата горчилка, която е трябвало да преглътне през всичките тези години, само и само да остане щастливо омъжена (а тя е щастливо омъжена, като се имат предвид всички фактори) за баща ми. Никога преди не бях я виждала в тази светлина. Никога не се бях питала какво може да иска, какво може да й липсва, за какво е решила да не се бори в по-общата рамка на отношенията си. Като видях всичко това, почувствах как мирогледът ми започва радикално да се променя.

Щом дори тя иска това, което искам аз, значи…?

Майка ми продължи безпрецедентната поредица лични признания и каза:

— Мила, трябва да разбереш, че бях възпитана да очаквам много малко за себе си от живота. Помни — аз идвам от друго време и място, за разлика от теб.

Затворих очи и видях майка си, десетгодишна в семейната ферма в Минесота, как се труди, сякаш е наемен работник, как отглежда по-малките си братя, носи дрехите на по-голямата си сестра и пести всеки цент, за да се измъкне оттам…

— И трябва да разбереш колко много обичам баща ти — заключи тя.

Майка ми е направила избор в живота си, както всички трябва да направим, и е в хармония с него. Виждам тази хармония. Майка ми не се е измъкнала от задълженията си. Наградата от избора й е огромна — продължителен, стабилен брак с човек, когото още нарича своя най-добър приятел, семейство, в което вече има и внуци, увереност в собствените й сили. Сигурно е пожертвала някои неща, както и баща ми е пожертвал — но кой от нас живее без жертви?

А сега аз се питам какъв да е моят избор. Какво според мен заслужавам в живота си? Къде мога да направя жертви и къде не? Толкова ми е трудно да си представя живота без Дейвид. Не мога да си представя, че никога вече няма да тръгнем нанякъде с колата с моя любим спътник, че никога вече няма да спра до неговия тротоар с отворени прозорци на колата и Спрингстийн по радиото, със запаси от шеги и храна за цял живот между нас и океан от посоки, които се мержелеят по магистралата. Но как да приема това блаженство, когато обратната му страна е тъмна — смазваща изолация, разяждаща несигурност, скрито негодувание и, разбира се, пълна саморазруха, която е неизбежна, щом Дейвид спре да дава и започва да отнема. Не мога да продължавам така. Нещо в наскоро изживяната радост в Неапол ме убеди, че не само мога да намеря щастието без Дейвид, но и трябва. Независимо колко го обичам (наистина го обичам, глупашки прекалено), вече трябва да се разделя с този човек. И трябва да приема това.

Затова му пиша имейл.

Сега е ноември. Не сме се чували от юли месец. Помолих го да не ме търси, докато пътувам, понеже знаех, че съм много силно привързана към него и ще ми е невъзможно да се съсредоточа над пътуването си, ако в същото време следя неговото. Но сега отново влизам в живота му с този имейл.

Пиша му, че се надявам да е добре, и докладвам, че и аз съм добре. Пускам няколко шеги. Винаги си разменяхме много хубави шеги. После обяснявам, че трябва да сложим край на връзката си завинаги. Може би е време да признаем, че нищо няма да се получи, не трябва да се получи. Писмото не е прекалено драматично. Достатъчно драми изживяхме заедно досега. Изразявам се кратко и просто. Но трябва да добавя още нещо. Сдържам дъха си и пиша: „Ако искаш да потърсиш друг партньор в живота си, естествено, давам ти своята благословия.“ Ръцете ми треперят. Подписвам се с обич, като опитвам да запазя, доколкото е възможно, бодър тон.

Чувствам се така, сякаш току-що са ме ударили с тояга през гърдите.

През нощта почти не заспивам, постоянно си представям как чете писмото ми. На следващия ден изтичвам няколко пъти до интернет кафето и проверявам за отговор. Опитвам се да пренебрегна онази част от себе си, която си умира да прочете в отговора му: „ВЪРНИ СЕ! НЕ СИ ОТИВАЙ! ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯ!“ Гледам да не обръщам внимание на момичето в мен, което щастливо ще захвърли цялата грандиозна идея да пътува по света и ще я замени за ключовете от апартамента на Дейвид. Но в около десет часа същата вечер най-после получавам отговор. Чудесно написан имейл, разбира се. Дейвид винаги е пишел невероятно добре. Съгласен е, че наистина трябва да си кажем сбогом завинаги. Твърди, че и той е разсъждавал в същия дух. Изразява се възможно най-мило и споделя собствените си чувства на загуба и съжаление с онази невероятна нежност, която понякога беше в състояние така болезнено да изрази. Надявал се да знам колко ме обожава, дори отвъд способността си да го опише думи. „Но никой от нас не е онова, от което има нужда другият“, казва той. Все пак е сигурен, че един ден ще намеря голямата любов на живота си. Убеден е. В крайна сметка „красотата привлича красота“, така пише.

Наистина е чудесно, че го казва. Това е най-прекрасното нещо, което любовта на живота ти може да каже, когато не моли: „ВЪРНИ СЕ! НЕ СИ ОТИВАЙ! ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯ!“

Седя тъжно и мълчаливо гледам продължително в екрана на компютъра. Така е най-добре, знам. Избирам щастието пред страданието, знам. Правя място за неизвестното бъдеще, което ще изпълни живота ми с предстоящи изненади. Знам всичко това. Но все пак…

Това е Дейвид. Вече го изгубих.

Скривам лице в шепите си и минава още време, става ми още по-тъжно. Накрая вдигам очи и виждам, че една от албанките, които работят нощна смяна в кафето, е спряла да мие пода, облегнала се е на стената и ме гледа. За момент задържаме уморените си погледи една върху друга. После аз мрачно поклащам глава към нея и казвам на глас: „Това ме съсипва.“ Тя кимва съчувствено. Не разбира, но естествено, по свой начин схваща напълно.

Мобилният ми телефон звъни.

Обажда се Джовани. Звучи объркано. Казва, че ме чака вече повече от час на „Пиаца Фиуме“, където винаги се срещаме в четвъртък вечер за езиковите упражнения. Джовани е озадачен, защото обикновено той закъснява или забравя да дойде на уговорките ни, но тази вечер за пръв път е пристигнал точно навреме и е сигурен — нямахме ли среща?

Забравила съм. Обяснявам му къде съм. Казва, че ще дойде с колата си и ще ме вземе. Не съм в настроение да се виждам с никого, но ми е много трудно да го обясня по своето телефонино заради ограничените ни езикови способности. Излизам вън на студа да го чакам. След няколко минути малката му червена кола пристига и аз се качвам вътре. Той ме пита на жаргонен италиански какво става. Отварям уста да отговоря и избухвам в плач. Направо рева. С онзи ужасен и накъсан вой, който приятелката ми Сали нарича „двойно изпомпване“ — трябва да вдишваш по две отчаяни глътки кислород на всяко хлипане. Дори не забелязах как идва този пристъп, напълно съм била заслепена от него.

Горкият Джовани! Пита ме на колеблив английски дали не е объркал нещо. Да не съм му ядосана? Обидил ли ме е? Не мога да отговоря, само клатя глава и продължавам да рева. Толкова съм съкрушена и така ми е жал за милия Джовани, затворен в колата с тази хлипаща, неспособна да говори стара жена, която е съвсем a pezzi — на парчета.

Накрая успявам с дрезгав глас да го уверя, че терзанията ми нямат нищо общо с него. Сподавено се извинявам, че съм в такова състояние. Джовани поема контрола над ситуацията много мъдро за годините си. Казва: „Не се извинявай, че плачеш. Без чувствата си сме само едни роботи.“ Дава ми няколко салфетки от кутия на задната седалка на колата. И добавя: „Да тръгваме.“

Прав е — пред това интернет кафе има прекалено много хора и е силно осветено за човек, който се разпада. Той шофира известно време, после спира колата в средата на „Пиаца дела Република“, едно от по-благородните обществени места в Рим. Паркира пред разкошния фонтан с безочливите голи нимфи, които така порнографски лудуват със своето фалическо ято грамадни лебеди с твърди изпънати шии. Този фонтан е бил построен съвсем скоро според римската мярка^[1]. Според моя справочник жените, които са послужили за модел на нимфите, били две сестри, две известни за времето си танцьорки в бурлески. Създали си доста лоша слава, когато фонтанът бил завършен, а църквата с месеци се опитвала да попречи на откриването, защото фонтанът бил прекалено секси. Сестрите доживели до дълбока старост и дори през двайсетте години хората виждали как двете достолепни дами всеки ден се разхождат до площада, за да видят „своя“ фонтан. До края на живота си всяка година по веднъж скулпторът, обезсмъртил формите на двете жени в разцвета на младостта им, идвал в Рим. Водел сестрите на обяд и заедно си спомняли дните, в които всички са били толкова млади, красиви и буйни.

И така, Джовани паркира на това място и ме изчаква да се съвзема. Успявам само да притисна с длани очите си, сякаш за да върна сълзите обратно. С Джовани никога преди не сме водили личен разговор. През всичките тези месеци, на всичките си вечери заедно сме разговаряли само за философия, изкуство и култура, за храна и политика. Нищо не знаем за личния си живот. Той не знае дори, че съм разведена или че съм оставила любим човек в Америка. Аз не знам нищо за него, освен че иска да стане писател и че е роден в Неапол. Моите сълзи обаче вероятно ще отворят цяла нова страница на диалог между нас двамата. Дано не стане. Не и при тези ужасни обстоятелства.

— Извинявай, но не разбирам. Да не си изгубила нещо днес? — пита той.

Но на мен още ми е трудно да проговоря. Джовани се усмихва и ми казва за кураж:

— Parla come magni.

Знае, че това е един от любимите ми изрази на римския диалект. Означава: „Говори, както се храниш“, или според моя собствен превод: „Кажи го, както го ядеш.“ Използва се за напомняне — ако много се колебаеш как да обясниш нещо, ако търсиш точните думи, — да се изразиш колкото се може по-просто и директно като храната в Рим. Не бъди многословен. Просто сложи всичко на масата.

Поемам си дълбоко въздух и представям силно съкратена (и все пак някак си напълно цялостна) италианоезична версия на положението си:

— Заради любовна история е, Джовани. Днес се разделих с един човек.

Тогава пак захлупвам очи и сълзите изтичат през стиснатите ми пръсти. Бог да благослови сърцето му, Джовани не се опитва да ме прегърне утешително, нито показва и най-малко неудобство заради моя изблик на мъка. Само седи мълчаливо, докато се наплача и успокоя. Едва тогава заговаря с дълбоко съпричастие и подбирайки грижливо всяка дума (като негов учител по английски, толкова се гордеех онази вечер!), казва бавно, ясно и сърдечно: „Разбирам те, Лиз. Минал съм през това.“