Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (26)

25.

Напоследък в Европа има битка за надмощие. Няколко градове се състезават един с друг кой ще се окаже най-големият европейски метрополис на двайсет и първи век. Дали Лондон? Или Париж? Берлин? Цюрих? Може би Брюксел — центърът на младия съюз? Всеки се стреми да надмине другия културно, архитектурно, политически, финансово. Но трябва да отбележим, че Рим не си прави труда да влезе в надпреварата за статус. Рим не се състезава. Рим само гледа кавгите и боричканията напълно невъзмутим и внушава нещо като: Хей, правете каквото искате, но аз още съм Рим. Възхитена съм от царствената самоувереност на този град, толкова дълбоко уседнал и цялостен, толкова старомоден и монументален, съзнаващ, че е на сигурно място в прегръдките на историята. Бих искала да съм като Рим, когато остарея.

Днес тръгвам на шестчасова разходка из града. Това е лесно, особено ако често спираш за еспресо и сладкиши. Излизам от вратата на апартамента си, после се лутам из моя квартал, който е космополитен търговски център. (Макар че не бих го нарекла точно квартал, не и в традиционния смисъл. Искам да кажа, че ако е квартал, тогава мои съседи са обикновени, невзрачни хорица с имена като Валентино, Гучи и Армани.) Това винаги е бил район от висока класа. Рубенс, Тенисън, Стендал, Балзак, Лист, Вагнер, Текери, Байрон, Кийтс — всички са отсядали тук. Живея на място, което преди са наричали „Английското гето“, защото всички изтънчени аристократи са се отбивали тук по време на големите си европейски пътувания. Един лондонски туристически клуб всъщност се е казвал „Обществото на дилетантите“ — представете си да рекламирате, че сте дилетант! О, това възхитително безсрамие…

Отивам до „Пиаца дел Пополо“ с неговата грамадна порта, декорирана от Бернини в чест на историческата визита на кралица Кристина Шведска (която наистина е била една от неутронните бомби на историята. Ето така моята приятелка Софи описва великата кралица: „Можела да язди, ходела на лов, била е учен, станала католичка и предизвикала огромен скандал. Някои казват, че била мъж, но по-вероятно била лесбийка. Обличала се с панталони, ходела на археологически разкопки, колекционирала произведения на изкуството и отказала да остави наследник.“) До портата има църква^[1], където можеш да влезеш безплатно и да видиш две картини на Караваджо, изобразяващи мъченичеството на свети Петър и покръстването на свети Павел (така завладян от Божията милост, че се е проснал на земята в свещен екстаз; дори конят му не може да повярва). Тези картини на Караваджо винаги ме разплакват и ме съкрушават, но се развеселявам, като минавам в другия край на църквата и се любувам на една фреска, която изобразява най-щастливото, най-глупавото и засмяно бебе Исус в целия Рим.

Отново тръгвам на юг. Подминавам палацо Боргезе, сграда, познала много известни наематели, включително Полин, скандалната сестра на Наполеон, която е държала тук незнаен брой любовници. Освен това обичала да използва прислужниците си като табуретки за крака. (Човек все се надява да е прочел грешно това изречение в туристическия справочник за Рим, но не — вярно е. Там пише, че Полин искала до банята й да я носи „огромен негър“.) После се разхождам край брега на грамадната, блатиста, провинциална на вид река Тибър, чак до остров Тибър, който е едно от любимите ми тихи места в Рим. Този остров винаги е бил свързван с лечението. След чумната епидемия през 291 г. пр.Хр. тук е построен храм на Асклепий, през Средновековието е издигната болница от група монаси, наречени фатебенефратели (може да бъде преведено като „Братята, които правят добрини“), а на острова и до ден-днешен има болница.

Пресичам реката и отивам до Трастевере, казват, че това е кварталът на истинските римляни, на работниците, хората, които през вековете са построили всички исторически паметници от другата страна на Тибър. Обядвам в тихо ресторантче и се мотая с храната и виното си дълги часове, защото никой в Трастевере никога няма да ти попречи да се мотаеш с яденето си, ако това искаш да правиш. Избирам да поръчам брускети, спагети cacio e pepe (този прост римски специалитет от паста, сервирана със сирене и пипер), а после малко печено пиле и си го разделям с бездомното куче, което ме гледа как обядвам само както може да ме гледа едно бездомно куче.

После тръгвам обратно по моста и минавам през старото еврейско гето — извънредно печално място, оцелявало векове наред, докато нацистите не го обезлюдили. Насочвам се пак на север, покрай „Пиаца Навона“ с неговия гигантски фонтан в чест на четирите велики реки на планетата Земя (гордо, защото макар и не напълно основателно, в този списък е включена и ленивата река Тибър). После отивам да видя Пантеона. Използвам всяка възможност да зърна Пантеона, след като в края на краищата съм тук, в Рим, а една стара поговорка гласи, че всеки, който отиде в Рим и не види Пантеона, „отива магаре и се връща магаре“.

На път за вкъщи малко се отклонявам и спирам на мястото в Рим, което според мен е най-странно затрогващо — Августеумът. Тази огромна, кръгла, разрушена купчина тухли започва живота си като славен мавзолей, построен от Октавиан Август, за да приюти останките му и останките на семейството му за вечни времена. Сигурно по онова време императорът не е можел да си представи, че Рим някога ще бъде нещо друго, а не могъща, царствена и почитана империя. Как изобщо е можел да предскаже рухването на страната? Или да знае, че след като варварите унищожат всички акведукти и разрушат главните, жителите ще напуснат града и ще изминат почти двайсет века, преди Рим да възвърне населението от апогея на славата си?

През Ранното средновековие мавзолеят на Октавиан Август е разрушен и разграбен от крадци. Някой задига праха на императора — не се знае кой. Но през дванайсети век монументът е бил възстановен и е превърнат в крепост от могъщото семейство Колона, за да ги предпазва от нападенията на различни воюващи принцове. После Августеумът някак си е превърнат в лозе, после в ренесансова градина, след това — в арена за бикоборци (вече сме в осемнайсети век), после в хранилище за фойерверки, след това — в концертна зала. През 30-те години на двайсети век Мусолини го конфискува и го възстановява в класическия му вид, за да може някой ден да приюти неговите останки. (Сигурно тогава също е изглеждало немислимо Рим някога да бъде друго, а не боготворяща Мусолини империя.) Разбира се, фашистката мечта на Мусолини не трае дълго, нито пък се стига до имперското погребение, което е очаквал.

Днес Августеумът е едно от най-тихите и самотни места в Рим, потънало дълбоко в земята. През следващите векове градът се е разраствал около него. (По принцип развалините потъват в земята с по един сантиметър годишно.) Хора и коли трескаво се въртят горе, около паметника и по мои наблюдения никой никога не слиза долу, освен, за да използва мястото като обществена тоалетна. Но сградата още съществува, достойно отстоява римския си произход и чака следващото си прераждане.

Смятам издръжливостта на Августеума за много окуражителна, защото тази сграда е имала променлива съдба, но винаги се е приспособявала към лудостта на конкретната епоха. За мен Августеумът е като жена с напълно хаотичен живот — може в началото да е била домакиня, после внезапно овдовява, след това се хваща с кабаретни танци, за да печели пари, после изведнъж се оказва първата жена зъболекар в открития космос, а след това опитва да се намеси в държавната политика, но все пак успява да запази цялостно усещане за себе си след всеки катаклизъм.

Гледам мавзолея и си мисля, че в края на краищата моят живот не е бил чак толкова хаотичен. Просто светът е хаотичен и ни кара да се променяме по напълно неочаквани начини. Августеумът ме предупреждава да не се поддавам на никакви остарели представи за това коя съм, какво представлявам, на кого принадлежа или каква функция някога ми е била отредена. Вчера може и наистина да съм била славен паметник за някого, но утре ще бъда склад за фойерверки. Дори във Вечния град, казва безмълвният Августеум, човек винаги трябва да е подготвен за бурните и безспирни вълни на промяната.