Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (23)

22.

Трябва да се обсъди още една очевидна тема, която има отношение към моето търсене на пълно удоволствие в Италия: Какво става със секса?

Ще отговоря на този въпрос простичко: изобщо не искам да правя секс, докато съм тук.

За да отговоря по-подробно и честно — разбира се, понякога отчаяно имам нужда от него, но съм решила за известно време да не участвам точно в тази игра. Не искам да се обвързвам с никого. Естествено, липсват ми целувките, защото обичам да се целувам. (Толкова много се оплаквам на Софи заради това, че онзи ден тя вбесена каза: „Боже Господи, Лиз — ако положението е толкова лошо, аз ще те целуна.“) Аз обаче няма да правя нищо по този въпрос засега. Когато се чувствам самотна напоследък, си мисля: Ами, тогава бъди самотна, Лиз. Научи се да заобикаляш самотата. Направи си карта. Разучи я веднъж завинаги. Запознай се с човешкия опит. Но никога вече не използвай тялото или емоциите на друг човек като място, където трупаш собствените си несбъднати копнежи.

Това е по-скоро спешна животоспасяваща политика, отколкото каквото и да е друго. Рано в живота си започнах да преследвам сексуални и романтични удоволствия. Още в пубертета си намерих приятел и откакто навърших петнайсет години, в живота ми винаги е имало момче или мъж (а понякога и двете). Това започна преди — о, я да видим — около деветнайсет години. Значи почти две пълни десетилетия съм била въвлечена в някаква драма с някого. Всяка — застъпваща се със следващата и никога не съм дишала свободно между двете повече от седмица. Не мога да не си мисля, че това е било нещо като пречка по пътя ми към съзряването.

Освен това преминавам границите спрямо мъжете. А може би не е справедливо да се каже така. За да премине човек границите, първо трябва да има такива, нали? Аз обаче изчезвам в човека, когото обичам. Аз съм проницаема мембрана. Щом те обичам, можеш да разполагаш с всичко. Можеш да имаш времето ми, моята вярност, дупето ми, парите ми, семейството ми, кучето ми, парите на кучето, времето на кучето — всичко. Щом те обичам, ще нося вместо теб цялата ти болка, ще поема вместо теб всичките ти дългове (във всеки смисъл на думата), ще те пазя от собствената ти несигурност, ще те надаря мислено с всякакви положителни качества, които ти всъщност никога не си развил у себе си, и ще купувам коледни подаръци за цялото ти семейство. Ще ти дам и слънцето, и дъжда, а ако не са на разположение, ще ти запазя билети за по-късно. Ще ти дам всичко това и още, докато не се почувствам толкова изтощена и изчерпана, че единственият начин да възстановя енергията си ще е да се увлека по някой друг.

Не съобщавам тези факти за себе си с гордост, но така е било винаги.

Известно време след като напуснах мъжа си, отидох на един купон и някакъв далечен познат ми каза: „Знаеш ли, че изглеждаш съвсем различен човек, откакто имаш нов приятел. Преди приличаше на мъжа си, но сега приличаш на Дейвид. Даже се обличаш като него и говориш като него. Нали знаеш как някои хора приличат на своите кучета? Мисля, че ти винаги изглеждаш като мъжете си.“

Мили Боже, мога да си дам малко почивка от този цикъл, да освободя пространство, в което да открия как изглеждам и как говоря, без да се сливам с някого. И освен това, да си говорим честно, може да направя огромна услуга на обществото, ако за малко зарежа интимността. Когато разглеждам любовното си досие, виждам, че не изглежда толкова добре. Катастрофа след катастрофа. Още колко различни типове мъже мога да се опитвам да заобичам и да се провалям? Представете си го така — ако сте претърпели десет сериозни пътнотранспортни произшествия едно след друго, няма ли в един момент да ви вземат книжката? Няма ли самите вие да го поискате?

Има още една причина, поради която не смея да се забърквам с друг. Все пак още съм влюбена в Дейвид, а не мисля, че това ще е честно към следващия човек. Дори не знам дали с Дейвид сме скъсали окончателно. Преди да замина за Италия, често се виждахме, макар отдавна да не спяхме заедно. Но и двамата признавахме, че храним надежди един ден може би…

Не знам.

Но в едно съм сигурна — натрупаните последствия от цял живот прибързани връзки и хаотични страсти ме изчерпаха. Преди Италия и физиката, и духът ми бяха сломени. Чувствах се като почва във фермата на някой изполичар, извънредно изтощена и нуждаеща се да остане един сезон без посеви. Ето защо реших да спра.

Повярвайте ми, наясно съм каква ирония е да заминеш за Италия в търсене на удоволствия и в същото време сам да си налагаш въздържание. Но наистина смятам, че в момента ми е нужно точно въздържание. Окончателно се уверих в това една нощ, докато слушах как съседката ми от горния етаж (много хубава италианка с удивителна колекция ботуши на висок ток) преживява в компанията на поредния късметлия, посетил апартамента й, най-дългия, най-шумния, най-размазващия плътта, най-съсипващия леглото, най-повреждащия гръбнака любовен сеанс, която някога съм чувала. Този бурен танц продължи доста повече от един час, допълваше се от свръхпроветряващи дробовете звукови ефекти и диви животински викове. Лежах в леглото си само един етаж под тях, самотна и уморена, и си мислех само: Звучи ужасно трудоемко…

Естествено, понякога похотта наистина ме завладява. Средно на ден минавам покрай десетина италианци, които лесно мога да си представя в леглото си. Или в тяхното. Или където и да е. Според моя вкус мъжете в Рим са абсурдно, вредно, безсмислено красиви. Честно казано, по-красиви са даже от жените в Рим. Италианските мъже са красиви по същия начин както френските жени, тоест не пропускат нито един детайл в търсене на съвършенството. Те са като пудели на изложба. Понякога изглеждат толкова добре, че ми се иска да изръкопляскам. Красотата на тукашните мъже ме кара да се позовавам на прочувствените любовни романи, за да я опиша. Те са „дяволски привлекателни“, „безмилостно красиви“ или „изненадващо силни“.

Обаче ще призная нещо, което не ме ласкае особено — тези римляни по улиците не ме поглеждат повече от веднъж. Някои дори изобщо не ме поглеждат, като стана дума. В началото това ме притесни малко. Идвала съм един път в Италия, когато бях на деветнайсет години, и помня, че тогава мъжете постоянно ме тормозеха на улицата. И в пицариите. И в кината. И във Ватикана. Беше ужасно и нямаше край. Беше истинско предизвикателство да пътувам из Италия, едва не ми развали апетита. Сега, на трийсет и четири години, явно съм невидима. Разбира се, от време на време някой мъж дружелюбно ме заговаря: „Изглеждате красива днес, синьорина“, но това не се случва често и никога не прераства в нападка. И което е хубаво, разбира се, защото не те пипа някой отвратителен непознат в автобуса, но всяка жена си има гордост и почва да се чуди: Какво се е променило тук? Аз ли? Или те?

Затова разпитвам и всички са единодушни, че Италия наистина се е променила през последните десет-петнайсет години. Може би това е победа на феминизма или по-високо културно развитие, или е резултат от неизбежната модернизация след присъединяването към Европейския съюз. Или просто младите мъже се чувстват неловко заради позорната похот на своите бащи и дядовци. Каквато и да е причината обаче, изглежда, италианското общество е решило, че този вид натрапчиво, досадно поведение спрямо жените вече е недопустимо. Дори моята прекрасна млада приятелка Софи не се оплаква от тормоз по улиците, а напъпилите шведски момичета едно време най-много си патеха.

В заключение — изглежда, мъжете италианци са заслужили наградата за най-големи подобрения.

Вече мога да си отдъхна, защото доста време се опасявах, че е заради мен. Боях се, че не ми обръщат внимание, защото вече не съм на деветнайсет години и не съм хубава. Уплаших се, че вероятно моят приятел Скот е бил прав миналото лято, когато каза: „А, не се притеснявай, Лиз — италианците вече няма да те закачат. Не е като във Франция, където задяват възрастните мацки.“